Кралска кръв

Гедер

Като малък, а и по-късно, в младежките си години, Гедер си беше представял какво ли би било да е крал. По онова време мечтите му бяха съвсем безобидни. Ако е крал, ще свие сармите на мъже като Алан Клин. Ако е крал, ще направи така, че библиотеките в Камнипол, в цяла Антеа, да са пълни с книги и да се поддържат добре. Ако е крал, ще вкарва в леглото си всяка жена, която поиска, и никой няма да му се присмива, да го отхвърля или да коментира шкембето му. Бяха от онези мечти, които един млад мъж може да лелее спокойно, без никакъв риск един ден те да се сбъднат в реалния живот.

Само дето в неговия случай се бяха сбъднали.

Сега Гедер се будеше сутрин в компанията на десетина слуги около постелята си. Следваше ритуалното унижение на къпането и обличането. Гедер разбираше, че всичко това е символ на новопридобитата му власт. Лорд-регентът на Антеа не се обличаше сам, не се бръснеше сам, не стягаше сам връзките на ботушите си. Търпеше да го вдигат от леглото, да му събличат нощната риза и да стои прав и гол, докато други мъже му нахлузват чисто бельо. Немислимо беше да се изкъпе без помощта на личната си прислуга. Е, сигурно би могъл да го направи, но за целта трябваше да ги изгони, а това на свой ред би означавало, че се притеснява от голотата си. Признаеше ли го веднъж, значи признаваше, че се е срамувал и досега, всеки път, когато се е събличал пред погледите на прислугата.

Трябвало бе да ги отпрати още първия път, но тогава не знаеше, а сега беше твърде късно. Попаднал беше в капана на стара своя грешка, която го обричаше да търпи това унижение и занапред.

Колкото до момчешките му мечти как ще каже на жена да легне с него… по-скоро би умрял. Защото извън всякакво съмнение щеше да има поне един слуга, който да слухти дискретно през цялото време. Дори да знаеше как да повдигне този въпрос пред някоя жена, мисълта, че интимностите им ще станат достояние на прислугата и повод за коментари, беше непоносима.

След като изтърпеше сутрешните мъки обаче идваше ред на закуската, а тя неизменно беше великолепна. После Гедер се затваряше в личната си библиотека, четеше стари книги и работеше върху преводите си. Или отиваше при Астер и двамата заедно тормозеха частните учители на момчето. С времето многобройната прислуга спря да му прави впечатление и той започна да я възприема повече като част от мебелировката, отколкото като банда зяпачи, дошли да се присмиват тайно на жалкия му моноспектакъл.

Самият Кралски шпил обаче продължаваше да го изумява. И преди беше идвал по един или друг повод в двореца, влизал бе в повечето му големи зали, но сега, когато живееше тук, Кралски шпил не приличаше толкова на сграда, колкото на гигантски термитник, излязъл сякаш от детска приказка на южняри. Стените бяха солидни само на пръв поглед. Повечето криеха тесни слугински коридори и тайни проходи със сложен маршрут — от мазетата например до някоя голяма частна баня с тъмносини плочки и гореща вода, изливаща се от пролуки високо в стената. Дупки за подслушване имаше безброй — под пейки, скрити в арки, изобщо навсякъде, където можеше да се скрие подслушвач. Имаше дори цяла стая, построена като голям подемник, която да качва краля и неговите гости до най-високите етажи на двореца, вместо слугите да ги носят дотам. Въздухът в целия дворец беше парфюмиран. Пълно беше с музиканти, готови да засвирят по знак на краля, или в случая на Гедер — по знак на лорд-регента. Постоянно имаше чувството, че живее в нечия чужда представа за това какъв трябва да е Гедер Палиако, и това го изправяше на нокти. Освен, разбира се, когато Басрахип беше с него. Присъствието на свещеника му вдъхваше увереност.

— Няма съществена промяна, милорд — каза лорд Даскелин и тръгна през военната зала.

Подът на залата — беше колкото дуелистко игрище — служеше за основа на макет от камъни и пръст, който повтаряше релефа на Астерилхолд и Западна Антеа. Писалището на Гедер беше преместено до стената, там, където се падаше Камнипол. Малко стъпало надолу представляваше носа, върху който се намираше столицата. Планините, делящи Астерилхолд от Сухата пуст, бяха високи почти до коляното на Гедер. Северното крайбрежие беше очертано с малки сини мъниста, разсипани по пода чак до околните стени, които символизираха края на света.

Канл Даскелин прекрачи равнината на Астерилхолд и голямото струпване на армии, които си играеха на криеница в тресавищата на юг, после река Сият и войската при моста Сереф. Единствените промени спрямо предишния ден бяха позициите на корабите в морето от мъниста, а от тях само четири имаха някакво стратегическо значение.

— Добро утро, милорд — каза Басрахип.

— Преподобни — отвърна Даскелин и с това, по взаимно мълчаливо съгласие, разговорът им приключи.

— Нямам вести от лорд Калиам — каза Гедер. — Не е изключено на юг да са настанали промени.

— Възможно е — каза Даскелин неутрално. Въпреки това си пролича, че според него възможните промени не са настъпили.

Гедер се дразнеше от малодушието в собствения си тон, но Канл Даскелин беше високопоставен велможа още от времето на крал Симеон, възнаграден от него с много титли, сред тях и протектор на Северобреж. В целия съзнателен живот на Гедер мъже като Даскелин, Баниен, Исандриан и Маас символизираха кралския двор, бяха най-ярките звезди в него. Сега, когато той беше лорд-регент, Даскелин му отдаваше нужното почитание и все пак в негово присъствие Гедер се чувстваше прекалено млад и прекалено неопитен. А фактът, че го беше повикал от бойното поле и се готвеше отново да го отпрати, само засилваше смущението му.

— Мислех си — каза Гедер, стана от писалището и направи няколко предпазливи крачки, за да не смачка собствената си войска, спряла на стан близо до моста Сереф, — дали да не построим втори мост. Четох едно есе за Коорт Махби, третия регос на Боржа. Та той имал подвижен мост, чиито подпори били закрепени върху лодки. Идеята била войската му да придвижва моста по течението на реката, после да го обърне напреки и да закрепи подпорите на двата бряга. И така го местел колкото пъти иска. Ако направим такъв мост, бихме могли да пресечем реката ето тук. — Наведе се и докосна пода при един завой на Сият. — Наблизо няма свестни пътища, но дори ако цепим напряко, през равнината, пак ще ни отнеме най-много три дни до Калтфел.

— Интересна идея — каза Даскелин. — Но все още стои въпросът как да прекараме достатъчно хора на другия бряг. Ако Калиам ни беше подсигурил и двете страни на Сереф, щяхме да имаме безопасно място, където да дебаркират войските ни. Подвижен мост? Ако не е достатъчно широк, за да прехвърлим много хора за кратко време, две дузини стрелци могат да избият цялата ни армия, докато се точи през реката.

— Но Калиам казва, че не могат да навлязат в тресавищата — изтъкна Гедер.

— И е прав. Причината Астерилхолд и Антеа да се разделят след края на Върховните крале е била именно река Сият, пълноводните планински притоци и калта.

Гедер се изкашля.

— Точно затова искам вие да отидете в Северобреж. — Сега вече Даскелин вдигна очи да го погледне. На Гедер му се стори, че зърва на лицето му задоволство. — Пътят между планините тук и тук е труден и има стотици малки фортове и гарнизони, но ако крал Трациан бъде убеден да придвижи войска към границата, Астерилхолд ще се види принуден да изтегли свои войски от юг, за да защити западната си граница. Нали?

Даскелин направи няколко крачки, спря при Елисианските полета и погледна назад. Поглади с длан брадичката си и каза:

— Възможно е, да.

Гедер погледна към Басрахип и той му кимна.

— Дори не е необходимо войските му да минават границата — продължи Гедер облекчено. — Ако просто ги струпа там, уж смята да нахлуе в Астерилхолд…

— Споделили ли сте тази своя идея с лорд-маршала?

— Не. Защо? Трябва ли?

Даскелин сви рамене.

— Досън не обича да замесва други кралства в делата на Антеа. Изглежда, смята търсенето на съюзници за проява на слабост. Иначе, да, аз наистина имам приятели и контакти в Северобреж. В двора и извън него. Не съм сигурен какво е положението там понастоящем, но лесно мога да разбера. Къде е Баниен?

— Лорд Баниен държи Анинфорт — отвърна Гедер. — Калиам смяташе, че не е изключено да избухне нов бунт там. Синовете му са с голямата армия. Вие кога можете да тръгнете?

— Когато кажете.

— Значи утре — каза Гедер. — Пратих вест на лорд Скестинин. Той ще ви отдели кораб, който да ви закара, стига Асинпорт да не е разкъсал блокадата. Но според Скестинин това е малко вероятно.

— Ще направя всичко по силите си — каза Даскелин с лек и отривист поклон. Сетне се поколеба. — Не искам да бъда груб, но… Може ли да попитам нещо за южния фронт?

— Да?

— Чух, че Алан Клин е на бойното поле. На самата предна линия всъщност.

Гедер сви рамене.

— Надяваме се да подмамим врага в открито сражение. Реших, че ще е любезно да дам на Клин възможност да изчисти поне донякъде името си. Вие не смятате ли така?

— Несъмнено, милорд — отвърна Даскелин и отново сведе глава в поклон. — Разбирам.

Щом Даскелин излезе, Гедер се обърна към свещеника.

— Е?

Басрахип наклони глава.

— Принце?

— Истина ли е?

— Да, той разбира — отвърна спокойно свещеникът.

— Какво разбира?

— Не каза, принце.

— А одобрява ли?

— Не каза — повтори Басрахип и разпери ръце, сякаш предлагаше на Гедер празния въздух. — Живият глас дава информация единствено за казаното. Ако искате да научите за тези неща, трябва да го попитате. И тогава ще разберем.

Гедер отиде при малкия макет на Калтфел и клекна до него. Толкова кратко разстояние. Една крачка оттук и щеше да се озове при войската на Калиам. Прииска му се да стъпи върху макета, да размаже непокорните му стени, улици, сгради. Да ги направи на пух и прах. Де да можеше да го направи и на истинския град. Дълбок звук стигна до съзнанието му — Басрахип се смееше.

— Какво?

— Принце…

— Регент съм — поправи го раздразнено Гедер. — Регент е повече от принц.

— Милорд регент — каза Басрахип. — Приятелю. Вашите хора са странни. Искат да направят нещо навън, в широкия свят, а се затварят тук с малки играчки.

Стана, приближи се до моста Сереф и седна до него. Взе фигурката на конника, който представляваше лорд Каут, барона на Даник, и се обърна към нея:

— Защо се сражаваш, малко войниче? А? Какво се надяваш да постигнеш? Какво ти казва сърцето? — Престори се, че слуша. Или пък наистина чуваше, а само се преструваше, че се преструва. Вдигна развеселен поглед към Гедер. — Не казва.

— И какво? Да отида на фронта лично? — попита Гедер. — Този макет ми позволява да следя нещата на всички фронтове. Така де, от пръв поглед разбирам, да речем, че продоволствените маршрути на юг са станали прекалено дълги. Ето, вижда се с просто око.

— Не, не се вижда. Всичко това не е истинско. Виждате, че тази играчка е далече от другата, много далече, нали така? И вярвате, че това ви дава полезна информация. Вижте обаче.

Басрахип се пресегна и премести напред една от южните войски.

— Сега продоволствието ще пристига навреме, нали?

— Не! — каза Гедер. — Не може да преместиш нещо тук и то да се премести там, в истинския свят.

— Така е, не може — съгласи се Басрахип. — Защото този ваш макет е празен. Той е символ без душа. Също като докладите, които ви пращат. Думите са хартия. Празни. Как изобщо ще спечелите битка с хора, които използват хартия и играчки?

— По-добра идея имаш ли? — попита Гедер. Въпросът трябваше да прозвучи саркастично, да носи в себе си „нямаш, разбира се“, но дълбоко в себе си Гедер искрено се надяваше свещеникът да отговори с „да“.

— Да — каза Басрахип. — Да видим. Този мост… не малката играчка, а истинският мост, който според всинца ви е ключът към победата. Ще го приемете ли, ако ви го дам? Ще го приемете ли от мен?

— Аз не… не знам за какво говориш.

Басрахип стана. Пръстта на фалшивото бойно поле беше полепнала по расото му и той я бръсна с широката си длан. Гласът му бе спокоен:

— Позволете ми да изпратя трима свои свещеници там и ми отпуснете двайсет дни. После доведете армиите си, а ние ще ви отворим пътя и ще сложим край на тази ваша война. Позволете ми да направя това за вас.

— Добре — каза Гедер. — Ако можеш да го направиш, действай.

Първия път — и единствения, преди да го издигнат в регент, — когато някой му беше поверил командването на нещо, беше във Ванаи и не за заслуги, а като жестока шега. Гедер и досега не знаеше що за машинации бяха накарали част от двора да издигне за протектор на Ванаи посмешището Гедер Палиако с надеждата той да се провали и Антеа да загуби новопридобития си контрол над града. Сега, когато цялото кралство му беше в ръцете, Гедер се ползваше с подкрепата и лоялността на всички. Интригите и политиканстването в двора никога нямаше да изчезнат, но сега големите умове на кралството бяха на негово разположение, а каузата му беше победата над външния враг. Човек трябваше да е предател, за да желае провала на Гедер Палиако.

Това променяше всичко. Дори онези, които му се бяха присмивали, които го бяха гледали отвисоко и с пренебрежение, сега се страхуваха от него. Дори и те помагаха според силите си, когато го поискаше от тях.

Вечерта отиде на банкет, организиран от сър Госпи Алинтот. До неотдавна Алинтот беше… може би не точно враг, но категорично не беше приятел на Гедер. А сега цялото му семейство се кланяше доземи на лорд-регента.

Басрахип седеше до него, докато залата се пълнеше с гостите на Алинтот. Лейди Остерот, препасала кинжала на съпруга си в знак, че той е на бойното поле и се сражава за короната. Джори Калиам и неговата невяста. Сър Емунд Сериниан, граф на Белифорт. Закъснял и последен от гостите на високата маса пристигна виконтът на Сламенкърш Лерер Палиако. Бащата на Гедер.

Гедер отиде при него и го поведе към отреденото му място. Баща му плъзна примижал поглед над навалицата.

— Досега не съм седял на високата маса. Напоследък се движа в кръгове, които не са мои, момче. А над моите.

— Щом си баща на регента, значи си част от най-високите кръгове — каза Гедер и се засмя нервно.

Баща му го тупна по рамото и кимна, но не каза нищо повече.

Вечерята беше великолепна и изобилна — свинско с карамел и лукчета, печен фазан, поливан със собствената си стопена тлъстина и гарниран с боровинки и езичета на чучулиги. И всичко това поднесено в посуда от злато и сребро. Появи се хитрец, който взе да призовава по име ангели и духове, докато очите му не засветиха с призрачен блясък, а дланите му не грейнаха като свещи. Гедер наблюдаваше всичко това, но ентусиазмът му бе охладен от мълчанието и недокоснатата храна на баща му. Когато представлението свърши сред буря от смях и аплодисменти, а слугите изнесоха припадналия от изтощение хитрец, Гедер го попита.

— Нещо не е наред ли?

— Не — отвърна Лерер. — Не, момчето ми. Всичко е наред.

Не му беше нужен талантът на Басрахип, за да разбере, че чува лъжа.

— Ела да се поразходим — каза Гедер.

Бяха сами… само дето, разбира се, не бяха. Охраната и личната прислуга на регента ги следваха от разстояние, докато вървяха по дългата алея към двора на Алинтот. Карети и паланкини чакаха в здрача, готови да отнесат онези велможи, които решат да отидат другаде. Е, никой нямаше да мръдне и на педя, докато Гедер беше на банкета. Ако регентът останеше до сипването на зората, и те щяха да останат. Тази мисъл беше нова за него и комична, толкова комична, че Гедер се изкушаваше да я пробва само за да види как благородните дами и господа от кралския двор се борят със съня и усърдно се забавляват в негова чест.

Баща му седна на една пейка. Гедер седна до него.

— Доста неща за кратко време, нали? — каза Лерер. — Моят син — лорд-регент. Това е голяма чест. Това е…

— Ще ми се майка да беше жива, за да го види.

— О, да. Да, тя би имала какво да каже по въпроса, нали? Пламенна жена беше майка ти. Огън.

Запя щурец. Първият, който Гедер чуваше тази пролет. Тъга изпълни изведнъж гърдите му, тъга и негодувание. Направил бе всичко възможно. Издигнал се бе на крачка до трона, най-многото, което човек без кралска кръв можеше да постигне. Спасил беше Астер, защитил беше Камнипол. Спечелил беше, а баща му пак изглеждаше предпазлив. Разочарован.

— Какво има? — попита Гедер и сам се усети, че гласът му прозвуча малко грубо.

— Нищо. Нищо, само войната. Знаеш как е. И миналата година имаше война, сражения. Заговорът в столицата. А сега и това. Не знам… Дворцовият живот не е за мен. Преди тези хора ми обръщаха гръб, а сега изведнъж ме питат какво мисля за това или онова.

— Разбирам — изсумтя Гедер. — И аз съм така.

— Случва ли ти се да… иска ли ти се понякога нещата да се върнат назад, да станат каквито бяха преди? Да сме си пак двамата в Сламенкърш?

Гедер се наведе напред, сплел пръсти.

— Да, понякога. Но няма да е същото. Ако не се беше случило онова във Ванаи, ако не се бях върнал в столицата навреме, наемниците на Маас и Исандриан щяха да превземат града. Астер щеше да е мъртъв. Не можем да върнем миналото, не можем да сме същите като преди. — Сви рамене. — Такова е естеството на историята, еднопосочно.

— Сигурно е така. И все пак, замисля ли се за бъдещето, изпитвам страх. Страх къде и как ще свърши всичко.

— Мисля, че войната няма да се проточи — каза Гедер. — А когато свърши, ще свърши и цялата тази каша.