Кралска кръв

Гедер

Кралски шпил гъмжеше като мравуняк. Прислуга, работници и търговци щъкаха из свещените зали и градини с по-бърза стъпка и по-силни гласове. Сякаш всеки миг можеха да подхванат песен или да се сбият. И не само в Кралски шпил беше така. Когато Гедер отидеше на банкет или на бал, усещаше същото. Целият двор вибрираше с дива, едвам сдържана енергия. Целият Камнипол. Всички се готвеха за празненствата, когато крал Лечан от Астерилхолд обявеше капитулация пред лорд-маршал Калиам и кратката, но решителна война, продължила няма и половин сезон, приключеше с победа на Разсечения трон.

Всичко това страшно изнервяше Гедер. Разбира се, и той чакаше с нетърпение предстоящата победа. Всеки ден пристигаха куриери и новините бяха добри — Калиам и антийските войски настъпвали упорито към Калтфел. Пак според докладите врагът бил деморализиран и отстъпвал. Свещениците на паешката богиня били много полезни. Бойният дух бил висок, а трима вражески командири вече поискали да се предадат и били взети в плен. От писмата на Досън Калиам Гедер беше останал с впечатлението, че между него и свещениците има известни търкания, но нищо сериозно. А и Досън си падаше малко високомерен, така че проблемът едва ли беше съществен.

Не, друго го притесняваше — дреболия уж, но го притесняваше. Все по-често виждаше хора с ярки дрехи, виждаше слугите да режат цветна хартия на малки ленти, като онези, които хората хвърляха от високите прозорци на празник. Знаеше, че ще има празненства по случай края на войната и че всички трябва да се подготвят за тях. Градът му приличаше на напъпило ярко цвете, което само чака подходящия миг да се разтвори. И все пак да се готвиш толкова енергично за празненствата по случай победа, която още не е спечелена, му се струваше нередно, беше като да дърпаш дявола за опашката. Ентусиазмът на прислугата го дразнеше, но двойно повече го притесняваха сериозните дискусии на тема какво да се прави след като Астерилхолд обяви капитулация.

— Щом Лечан поиска мир — каза Емер Фаскелан и преплете пръсти върху голямото си шкембе, — трябва непременно да поискаме пълен контрол над моста Сереф. Най-малкото.

— И репарации — каза Госпи Алинтот. — Пропуснахме половината сеитба и не е честно жените и децата ни да гладуват. Загубихме и свестни мъже, чиито вдовици и сирачета трябва да бъдат възмездени.

Дискусията очевидно беше започнала във „Великата мечка“ и сега се преповтаряше на по-високо ниво в съвещателната зала на Гедер. Стените тук бяха драпирани с коприна и гоблени от Фар Сирамис и с фини златни верижки от Пют, а подът беше покрит с южнярски килими от вътрешността на Лионеа. Масата, около която седяха, беше оформена от плоча боржиански базалт — краката изобразяваха тринайсетте човешки раси, а плотът представляваше стилизирана корона. Мебелите като политически скулптури. Въздухът ухаеше на холскарски тамян, който навяваше на Гедер мисли за вкусна храна и зрели плодове.

Войници от личната стража на Гедер стояха в ъглите на залата, въоръжени и безстрастни, а Басрахип седеше на масичка до вратата, та Гедер да го вижда. Свещеникът уж медитираше, но полузатворените му очи проблясваха под клепачите.

Настоящият съвет биеше повече на раздумка, отколкото на сериозна среща на високо равнище, защото повечето важни ѝ влиятелни антийски велможи бяха на бойното поле. Вместо тях в залата се бяха събрали синове, дядовци и секретари. Мъже, които бяха участвали във войната от столовете си и сега доволно се поздравяваха един-друг за успеха. Единствените, които наистина бяха стъпили на бойното поле, бяха Госпи Алинтот — той още се възстановяваше от рана в ръката — и Джори Калиам, който току-що беше пристигнал в столицата с писмо от баща си. Армията беше стигнала Калтфел. Решителната обсада беше започнала.

— Ако позволите… — бавно каза Джори. — Какво точно се опитваме да постигнем? Тоест, ако искаме да осакатим Астерилхолд за едно поколение в бъдеще, лесно ще го направим. Но това ли искаме?

— Е, те безспорно трябва да бъдат наказани — каза Емер Фаскелан. — Братовчед ми умря заради техните кроежи. Загина на улиците на Камнипол.

— Точно това имам предвид — каза Джори. — Искаме да ги накажем и после да се върнем към нещата, както бяха преди, така ли? Или да се опитаме да наложим контрола си над Астерилхолд? Те искаха обединение на кралствата. Ние искаме ли го?

— Разбирам накъде биеш — каза Алинтот.

— Аз пък — не — каза Гедер. Обикновено не би признал нещо такова, но с Джори се чувстваше по-уверен.

— Контролът над моста например — поясни Джори. — Това ще ни помогне да спечелим следващата война, ако има такава. Може би ще подейства възпиращо на Астерилхолд, защото ще знаят, че няма как да спечелят нова война. Но те и тази война не искаха. Действаха чрез хора в собствения ни двор. Каквито и репарации да им наложим, те не гарантират, че това няма да се случи отново.

Присъстващите се смълчаха за миг.

— Заложници? — каза Гедер. — Може да вземем заложници, да. Техни деца, които да отгледаме тук. И при първия знак за нов заговор ще имаме средство за натиск чрез децата.

— Аз си мислех за нещо по-постоянно — каза Джори. — Лечан има двама сина и дъщеря. Ако синовете му се откажат официално от правата си върху трона, а дъщерята се ожени за принц Астер, той ще стане наследник на астерилхолдския трон.

— Всичко това така или иначе започна като идея за обединение — каза замислено Емер Фаскелан. — Може би е неизбежно. А ако приемем, че е така, добре ще е ние да поставим условията за обединението. Но те ще искат да се направи нещо още сега. Ще минат години, докато Астер стане пълнолетен, а Лечан умре. Това е много време.

— Всички вие ми дадохте храна за размисъл — побърза да каже Гедер. Досещаше се накъде отива разговорът. — Ще ме извините, но трябва да се заема с нещо друго.

Нестроен хор от благодарности и благопожелания се понесе зад него, докато излизаше през частната си врата. Стражите го последваха по тесните проходи, запазени за коронованите особи и за онези, които ги охраняваха. Дори Басрахип трябваше да си тръгне през официалния изход и да намери Гедер по-късно.

Беше точно от онези неща, които Гедер би следвало да харесва в новото си положение — една от множеството дребни привилегии на властта, които му се полагаха по право като регент на кралството. В действителност обаче му действаше потискащо. Най-високият пост в Антеа вървеше ръка за ръка с постоянни ангажименти, с ограничения, наложени му от официалния етикет, с непоносима отговорност. Сякаш целият свят тежеше на раменете му. Вече никога нямаше да яхне кон по улиците когато му скимне и без охрана. Беше забравил какво е да остане сам със себе си. Заменил беше ровенето в старите библиотеки и архиви за този тесен коридор, който можеха да използват само той и стражите му, и не беше далеч от мисълта, че е разменил кон за кокошка.

Високите прозорци на кралските му покои гледаха към Прореза и ширналата се земя отвъд. Тук беше живял крал Симеон. Кралицата беше починала в една от спалните с дървена ламперия. Астер беше направил първите си крачки в осветения със свещи коридор, по който сега вървеше Гедер, и беше израснал тук. Когато го повериха на грижите на Гедер като негов настойник, Астер смяташе, че ще напусне тези покои за дълго, а ето че само след няколко месеца се беше върнал. Кралски шпил винаги щеше да си остане негов дом, а не на Гедер.

Гедер знаеше от опит, че ще мине още известно време, преди съвещанието, което току-що беше закрил, да стигне до своя истински, пък макар и неофициален край. Басрахип щеше да остане там и дори съветниците да подбираха внимателно думите си, понеже знаеха, че дясната ръка на регента ги слуша, пак не биха могли да скрият лъжите си, омесвайки ги с малко истина. А няколкото безценни минути — или час-два, с повечко късмет, — които Гедер можеше да прекара в относително спокойствие, бяха балсам за душата му.

Чу Астер да рецитира някакъв текст, после чу и гласа на учителя му — престарял синай, толкова кльощав, че сякаш всеки миг щеше да се катурне от слабост. Последва гласовете им до кабинета и се задържа миг-два в сенките на прага.

Астер седеше на малка маса и гледаше към издигнатата катедра на учителя. Старият синай се усмихна насърчително и момчето отново подхвана текста:

— „Информация без практика никога не се превръща в истинско познание. Познание без тишина никога не израства в мъдрост. Затова практиката и тишината, правенето и неправенето, са в сърцевината на истинския път към мъдростта.“

— Марас Тока — каза Гедер. — Не знаех, че учите военна философия.

Учителят се обърна.

— Познавате текста, милорд регент?

— Четох едно есе, в което се споменава за Тока, есе, което много ми хареса. След това се заех да издиря негови писания. А тази зима преведох един от трудовете му. Но в моя превод не използвах думата „тишина“. Реших, че „неподвижност“ е по-близо до оригиналното значение.

— Аз пък мисля, че е скучно — каза Астер.

— Суховато е на места, вярно — съгласи се Гедер. Стаята беше малка, но приятно затоплена от слънцето. — Но има и интересни неща. Четохте ли за духовните упражнения?

— Като триковете на хитрец ли? — попита Астер с известно оживление.

— Не, по-скоро начини да упражняваме мисленето си. Когато Тока говори за тишина или неподвижност, няма предвид да стоиш на едно място или просто да мълчиш. Не, при него тази дума има специфично значение, техническо.

— Вие правили ли сте упражненията, милорд? — попита учителят.

— Не, но съм чел доста за тях и ги намирам за изключително интересни. Мъдри дори — каза Гедер и се обърна към Астер. — По̀ ме бива да чета за тези неща, отколкото да ги правя. Може ли да видя превода, който четете?

Учителят се наведе през катедрата си и му подаде книгата. Гедер я взе внимателно. Беше много стара, с шита кожена подвързия. Страниците бяха от дебело платно, което създаваше усещането за солидност и тежест. Гедер разгърна почтително книгата.

— Красива е — каза той. — Къде я намерихте?

— Един мой учител ми я даде, когато бях на годините на принц Астер — отговори с усмивка синаят. — Оттогава не се разделям с нея. Чувал съм, че самият вие имате доста голяма лична библиотека, милорд регент?

— Е, чак голяма… Преди имах повече време да чета. И да превеждам. Работех по едно есе, което проследява кралските домове на Еласе според датите на раждане и твърди, че тимзините имат два размножителни сезона годишно. Датировката не беше пълна, но аргументацията ми се стори великолепна.

Астер въздъхна отегчено, но очите на стария учител грейнаха.

— Звучи много интересно, милорд. Спомняте ли си името на автора?

— Есето беше философско и писано само преди триста години, така че…

— Да, разбирам. В онзи период повечето есета са били анонимни.

Гедер разлисти страниците. Платното беше гладко и нежно като човешка кожа под пръстите му. Притурката с бойните карти изглеждаше различно от онази в неговата книга. Тук имаше поне три диаграми в повече, както и сравнителна таблица, вероятно добавена при някой от по-късните преписи. Гедер плъзна пръсти по древното мастило и попита:

— Може ли да я взема за няколко дни? Ще ми се да я сравня с моята.

Лицето на синая застина, пръстите му се размърдаха безсилно.

— Разбира се, милорд — каза той. — За мен ще е чест.

— Благодаря — каза Гедер. — Ще ви я върна. Засега ще я прибера при моите книги, ако нямате нищо против.

— Не, разбира се — отвърна учителят.

— Значи ли това, че може да се занимаваме с нещо друго? — попита обнадеждено Астер, докато Гедер излизаше от стаята.

Вървеше с разтворената книга в ръце, пръстът му се плъзгаше по редовете. Топла искра на вълнение припламна в гърдите му. Не беше виждал този превод, а оригиналният текст май беше по-пълен от онзи, с който беше работил той.

Изобщо не беше като копието на Гедер. Не помнеше да е срещал този пасаж в него. Тока не използваше често думата мъдър, а когато я използваше, обикновено го правеше във връзка със свещеничеството. Гедер се зачуди дали в оригиналния текст не е имало дискусия за свещеници-воини, извадена от някой по-късен преводач.

— А — каза Басрахип. — Пак слушаме празни гласове, принц Гедер?

Висшият свещеник седеше на тапицирана пейка в главната стая.

— Обичам книгите — каза Гедер.

— Някои са хубавки, но и те са играчки. Не значат нищо.

— Е — каза Гедер, затвори книгата и я остави настрана, — по този въпрос явно няма да постигнем съгласие.

— Засега — съгласи се Басрахип.

Гедер седна до прозореца. Следобедното слънце напече ръката му.

— Какво откри?

Нищо изненадващо, оказа се. Дворът бил убеден в предстоящата победа и смятал, че заслугата е на Гедер и на неговия съюзник и някогашен наставник Досън Калиам. Имало разнообразни мнения как да се действа с победения им съсед, но господата спорели по джентълменски, а не се карали като каруцари. Подробностите бяха по-интересни. Един настоявал да изчакат, докато барон Воденблат се върне от Северобреж. Друг смятал, че бракът на принц Астер и астерилхолдската принцеса Лизбет трябва да бъде уреден веднага щом пристигне искането за мир. Гедер можело да проточи войната достатъчно дълго, за да съсипе нивите, мелниците и корабостроителниците на врага, или да ги запази, за да ги използват в идните години двете обединени кралства.

Говориха с часове, докато слънцето се хлъзгаше на запад и бавно завличаше Камнипол в червената светлина на залеза, в сивия здрач и после в мрака. Луната още не беше изгряла и звездите грееха ярки във високото лятно небе. Накрая Гедер се оттегли в спалнята си, където непознати мъже го съблякоха, напудриха го и го сложиха да легне под тънки пролетни завивки. Докато се унасяше, се сети, че е забравил книгата на учителя. Добре би било да почете малко преди сън. Вече почти не му оставаше време за четене…

Утрото дойде ясно и студено. Гедер полежа малко в леглото, загледан в слънчевите лъчи, които се изливаха на снопове през прозореца. Последва ритуалното унижение, след това Гедер отиде в кралската семейна трапезария. Басрахип вече беше там, Астер също. Двамата си говореха, Басрахип се усмихваше, а Астер се смееше с глас. Гедер седна на масата. Млада слугиня му сервира печена патешка кълка, варени круши, черно хлебче и подсладено с мед кафе, толкова гъсто и силно, че утайката беше като кал по дъното на чашата.

— Нещо смешно ли изпуснах? — попита Гедер.

— Преподобният Басрахип имитира хората от двора — каза Астер.

— И как се справя?

— Никак — каза Астер и пак се разсмя. — Изобщо не го бива.

Басрахип се усмихна и каза:

— Не умея да се правя на друг. Не съм такъв.

— И слава богу — каза Гедер и отхапа от кълката. Беше сочна, добре осолена и изобщо чудесен начин да започнеш деня. — Мислех за условията по мирния договор с Астерилхолд. Имам идея какво трябва да направим.

Свещеникът и момчето забравиха шегите и го погледнаха сериозно. Гедер отпи бавно от кафето. Приятно му беше да го чакат със затаен дъх. Може би по-приятно, отколкото беше редно.

— Едва ли ще е разумно да приемем репарации, а да оставим контрола върху Астерилхолд в техни ръце. Така само ще ги настроим допълнително срещу себе си, а това е глупаво.

— А вие трябва да построите храмове на богинята в градовете, които завладеете — подсети го Басрахип.

— Да, вярно. — Гедер съвсем беше забравил за това обещание. — Което според мен означава, че трябва да направим стъпки за обединяването на двете кралства.

— Разбирам — Астер се нацупи.

Гедер поклати глава и размаха хлебчето — още не беше отхапал.

— Не, не, не. Една кралска сватба няма да свърши работа. Дори да те оженим за тяхната принцеса, това още не гарантира, че цял Астерилхолд изведнъж ще се успокои. Нали точно това стана причина за войната? Смесване на кръвните линии, които дават на Астерилхолд убедителни претенции към Разсечения трон. Ако преди поколения не сме се били опитвали да скрепим мира с бракове, сега те не биха имали законово право да претендират за нашата корона. Тогава не е свършило работа, няма да свърши и сега.

— Тогава какво? — попита Астер.

— Ще ги завладеем. Земята им, градовете им. Астерилхолд ще се върне в границите на имперска Антеа, точно както е бил част от нея по време на Върховните крале. В нашия двор има много хора, които заслужават награда за усилията си. А като назначим лоялни антийци, които да управляват новата провинция, грижите ни ще са по-малко. Простичко е, като си помислиш. Не знам защо никой не се е сетил за това по-рано.

— А настоящата управляваща каста в Астерилхолд? — попита Басрахип.

— Е, на тях не може да се вярва, нали така? Разкрихме ги, унижихме ги, отнехме им имения и собственост — каза Гедер. — Сигурен съм, че ще се опитат да ни подложат крак. А и същите тези хора, някои от тях, крояха заговор да убият Астер. Това, че са загубили една война, не ги прави различни, нали?

— Разбирам — каза Басрахип.

Гедер взе половин варена круша, лапна я и засмука сладкия сок. Вкусът беше великолепен.

— Да — каза той с пълна уста. — Ще ми се да виждах друг начин. Наистина. Но няма начин хем да осигурим безопасността на Астер, хем да оставим властта в ръцете на враговете си. Щом не могат да бъдат приятели и съюзници, значи са направили своя избор. Ще трябва да умрат.