Кралска кръв

Маркъс

Някога, преди векове, някой беше вдигнал на билото на хълма ниска стена. На лунната светлина пръснатите камъни приличаха на гигантски кокалчета на пръсти.

Маркъс коленичи и опря длан на росната трева.

Три кораба бяха хвърлили котва в заливчето долу. Плитко газещи и с допълнителни мачти. По-бързи и маневрени от търговските кораби, които преследваха. Единият имаше белег на хълбока си, скорошен белег от удар, новите дъски върху пробойната още не бяха потъмнели от времето и стихиите.

Огън догаряше в пясъка, оранжевият му блясък бе единственият признак за топлинка в хладната пролетна нощ. От мястото, където бяха, Маркъс можеше да види десетина постройки — не палатки, а колиби, — пръснати току над линията на прибоя. Постоянен лагер значи. Това беше добре. Няколко леки лодки от опъната върху дървени скелета кожа бяха изтеглени на пясъка.

Ярдем Хейн изсумтя и посочи на изток. На стотина метра от водата високо дърво протягаше клони към небето. Проблясък на лунен лъч върху метал издаваше позицията на постовия — кацнал на един от по-ниските клони. На свой ред Маркъс посочи към корабите. Високо в такелажа на най-близкия се виждаше тъмен силует.

Ярдем вдигна два пръста, и бухлатите си вежди също. „Двама постови?“

Маркъс поклати глава и вдигна три пръста. „Има още един.“

Клечаха неподвижни в сенките зад порутения зид. Луната пълзеше бавно по небесната си дъга. Духаше вятър. Издайническото движение лесно можеше да остане незабелязано — един от клоните на далечното дърво се полюляваше по-слабо от другите. Маркъс посочи натам. Ярдем безшумно размърда ухо — когато излизаха на разузнаване, сваляше обиците си. Маркъс плъзна за последно поглед по заливчето с надежда да запечата картината в ума си. После двамата се смъкнаха назад по склона и изчезнаха в сенките. Тръгнаха на север, сетне свърнаха на запад. Мълчаха, докато разстоянието не стана безопасно и според най-високите стандарти.

— Колцина са според теб? — попита Маркъс.

Ярдем се изплю замислено.

— Не повече от седемдесет, сър.

— И аз ги преброих толкова.

Пътеката беше тясна и се провираше между дърветата. Само след две-три седмици лятната зеленина щеше да я скрие съвсем, но сега стъпките им глъхнеха в угнилата миналогодишна шума и мекия пролетен мъх. В мрака под клоните луната се виждаше като мозайка от светли и тъмни петънца.

— Може да се върнем в града — каза Ярдем. — Да съберем отряд от стотина меча. Плюс кораб, евентуално.

— Мислиш ли, че Пик ще ни даде пари за това?

— Може да ги вземем назаем от някого.

Дребно животинче изшумоли в шубрака, подплашено като от горски пожар.

— Онзи, който е хвърлил котва най-далеч от брега, гази по-дълбоко от останалите — каза Маркъс.

— Вярно.

— Ако дойдем с кораб, ще ни видят. И ще духнат, преди да сме наближили.

Ярдем не каза нищо. Маркъс се вглеждаше в мрака, макар че не виждаше много. Краката му се движеха сами и с лекота. Умът му ръфаше загадката от различни страни.

— Ако ни видят да идваме по суша — каза след малко, — ще стигнат с лодките до корабите и ще ни помахат оттам. Ако ги сгащим на брега с нашите хора, колкото са сега, ще имат числено превъзходство и ще се бият на своя територия, което също е в тяхна полза. Ако се забавим, за да намерим още хора, може и да не заварим никого тук.

— Трудно е, сър.

— Някакви идеи?

— Мащабна мобилизация и тръгваме на война.

Маркъс се изсмя горчиво.

Отрядът му лагеруваше на тъмно, но гласовете им и миризмата на храната се носеха в мрака. Бяха петдесетима, от различни раси — картадами с козина като на видра, тимзини с черен хитин, първокръвни. Дори половин дузина бронзоволюспи ясуру, наети в последния момент, когато договорът им като охрана на един богаташки дом неочаквано се провалил. Това създаваше известно напрежение в лагера, но обичайните расови обиди не се чуваха. Бяха картадами, тимзини и ясуру, а не звънчовци, хлебарки и грошари. А и никой не казваше лоша дума за първокръвните, когато първокръвен решаваше кой ще копае нужниците.

И, което беше по-важно, шарената дружина даваше на Маркъс различни възможности.

Ахариел Акабриан беше сред първите, които бе наел — още когато местният клон на Медеанската банка беше високорисково начинание с нищожни изгледи за успех. Козината му започваше да посивява около устата и по гърба, но вплетените в нея мъниста бяха сребърни, а не стъклени. Ахариел седеше на походното си легло, когато Маркъс влезе приведен в палатката. Очите му бяха подпухнали от съня, но гласът му звучеше бодро.

— Капитан Уестер, сър. Здравей, Ярдем.

— Извинявай, че те събудихме — каза Ярдем.

— Ахариел — каза Маркъс. — Колко дълго можеш да плуваш в морето?

— Тоест конкретно аз ли, сър? Или картадамите по принцип?

— По принцип.

— Колкото искате, сър.

— Сериозно те питам. Водата още е студена. Колко дълго?

Ахариел се прозина и тръсна глава. Мънистата му звъннаха.

— Драконите са ни създали за вода, капитане. Само удавените могат да плуват по-дълго от нас и в по-студени води, но те пък не могат да се бият.

Маркъс затвори очи и се замисли за заливчето — закотвените кораби, бараките, кожените лодки. Жаравата на гаснещия огън. Разполагаше с единайсет картадами, Ахариел включително. Ако ги изпратеше във водата, щяха да му останат по-малко от четирийсет души. Срещу два пъти повече пирати. Прехапа устна и погледна Ярдем. На светлината на единствената свещ тралгунът му се стори спокоен. Маркъс се изкашля.

— Денят, когато ще ме хвърлиш в канавка и ще поемеш отряда?

— Няма да е днес, сър — каза Ярдем.

— Боях се, че ще го кажеш. В такъв случай ни остава само едно. Ахариел, ще ти трябват ножове.

Маркъс яздеше на запад, с щит на гърба и меч на кръста. Слънцето изгряваше зад него и тласкаше сянката му напред като някаква гигантска издължена негова версия. Вляво морето лъщеше като ковано злато. Дървото с постовия вече се виждаше. Слънцето със сигурност заслепяваше нещастника, когото бяха курдисали на клона. Разбира се, имаше риск онзи тип изобщо да не погледне към тях. Ако нападението на Маркъс се окажеше изненадващо, той и хората му бяха обречени. Имаше неприятното чувство, че бог ще му изиграе точно такава шега.

— Разгърнете се — викна той. — Трябва да изглеждаме повече, отколкото сме.

Заповедта се върна като многократно ехо, хората я повтаряха един след друг. Много важно беше да уцелят момента.

Теренът изглеждаше различно на дневна светлина. Заливчето например му се струваше доста по-близо. Маркъс се надигна на седлото и измърмори:

— Хайде, проклет да си! Виж ни. Погледни насам и ни виж. Тук сме бе!

Един от големите клони потръпна. Листата отразиха слънчевите лъчи по различен начин. Чу се рог.

— Готово — изръмжа Ярдем.

— Да — каза Маркъс. Представи си колибите и пиратите, които бързат да си приберат нещата и да се качат на лодките. Преброи бавно до десет, после премести щита си отпред, изтегли меча и каза:

— Дай знак за атака. Да почваме и да приключваме.

Щом свърнаха зад завоя към заливчето, ги посрещна нестроен залп от стрели — на пясъчната ивица десетина стрелци опъваха лъковете, готови да се метнат в последната лодка и да се оттеглят на сигурно във водата, а оттам на корабите и в открито море. Останалите лодки вече гребяха към корабите, натоварени с достатъчно хора, за да надвият отряда на Маркъс.

Първата се беше отдалечила на петнайсетина метра от брега — и вече потъваше.

В грейналата вода, скрити от отразеното слънце, десетина картадами с дълги ножове дупчеха кожените лодки.

Маркъс спря коня си и махна на стрелците си да държат на мушка бреговата линия. Ясурите се втурнаха с животински ревове към вражеските стрелци и последната останала на брега лодка. По перилата на корабите са появиха хора — гледаха спектакъла на брега и в плиткото. Първата лодка потъна. Втората още се крепеше на повърхността, мъжете в нея изгребваха панически водата с ръце и шлемове. Не гребяха обаче. Никъде нямаше да отидат.

Маркъс даде знак и стрелците му опънаха лъковете.

— Предайте се и няма да пострадате! — викна той с цяло гърло, за да надвика прибоя. — Ако побегнете, ще ви избием. Вие си решавате.

Един от моряците в плиткото се хвърли във водата и заплува към корабите и Маркъс го посочи с меча си. Изсвистяха стрели и беглецът изчезна под водата. Сякаш по команда Ахариел и другите картадами изникнаха в неравна линия между корабите и потъващите лодки. И вдигнаха ножове над главите си, сякаш на океана внезапно му бяха поникнали зъби.

— Хвърлете оръжията си във водата — извика Маркъс. — Не е нужно да проливаме кръв.

Мъжете изгазиха през плиткото към брега, навъсени и мокри, и войниците на Маркъс ги вързаха.

— Петдесет и осем — каза Ярдем.

— Има още на корабите — каза Маркъс. — И онзи, дето го надупчихме със стрели.

— Петдесет и девет значи.

— Пак са повече от нас — каза Маркъс, а после добави: — Когато разказваме за това в кръчмата, може малко да преувеличим.

От морето излезе млад първокръвен. Брадата му беше сплетена по модата на Кабрал. Очите му бяха яснозелени, лицето — слабо и с остри черти. Копринената му роба лепнеше мокра по тялото и очертаваше биреното му коремче. Приличаше на коте, паднало в бара. Маркъс смуши коня си към него и попита:

— Масео Ринал?

Пиратският капитан вдигна глава и го погледна с красноречиво презрение.

— Теб търсех — каза Маркъс.

Масео Ринал изпсува.

Палатката на Маркъс беше разпъната на върха на хълма. Опънатата по рамките кожа пазеше от вятъра, но не и от мухите. Масео Ринал седеше на една възглавница, увит във вълнено одеяло, и миришеше на сол. Маркъс седеше зад походното си писалище над чиния с наденички и хляб. Под тях, като на сцена, хората на Маркъс разтоварваха кораба, сваляха товара на брега и го качваха във фургоните.

— Зле си подбрал кораба, който да нападнеш — каза Маркъс.

— А ти си подбрал зле човека, когото да нападнеш — отвърна Ринал. Гласът му се оказа по-писклив и слаб от очакваното.

— Преди пет седмици корабът „Гръмовран“ заходил източно от носа. Но така и не стигнал до крайната си цел. Бил нападнат и потопен, но от товара му нямало и следа. Това звучи ли ти познато?

— Аз съм братовчед на краля на Кабрал крал Сефан. Ти и твоите магистрати нямате власт над мен — каза Ринал и вирна брадичка. — Позовавам се на Карседонската спогодба.

Маркъс отхапа от една наденичка и задъвка бавно. Преглътна и каза лениво:

— Капитан Ринал. Погледни ме. Да ти приличам на магистратски меч?

Брадичката си остана вирната, но в очите на младия мъж пробяга сянка на неувереност.

— Работя за Медеанската банка — продължи Маркъс. — „Гръмовран“ беше застрахован при моите работодатели. Когато сте задигнали товара, не сте откраднали от моряците. Не сте откраднали и от търговците, които са го поверили на капитана му. Откраднали сте от нас.

Лицето на пирата посивя.

Коженото платнище се повдигна и Ярдем влезе в палатката. Беше си сложил обиците.

— Казвай — каза Маркъс.

— Товарът съвпада с товарителницата на „Гръмовран“ — каза Ярдем. Беше се намръщил страховито: играеше ролята на агресивен и опасен тралгун. Което сигурно го забавляваше, реши Маркъс. — Ударили сме точно в десетката.

— Добре. Действайте.

Ярдем кимна и излезе. Маркъс пак отхапа от наденичката.

— Моят братовчед — каза Ринал. — Крал Сефан…

— Аз съм Маркъс Уестер.

Ринал се ококори и сякаш потъна по-надълбоко във възглавничката си.

— Значи си чувал за мен — каза Маркъс. — Следователно знаеш, че позоваването на роднини с благородническа кръв едва ли е най-добрата стратегия. Твоята майка е била нисша жрица, която се напила със заточения чичо на един монарх. Това е твоята защита. А аз? Аз съм убивал крале.

— Крале?

— Е, само един, но виждам, че схващаш какво имам предвид.

Ринал се опита да каже нещо, преглътна, после пробва пак:

— Какво ще правиш?

— Ще си върна собствеността или поне онова, което още не си успял да продадеш. Едва ли ще покрие всички загуби, но все пак е нещо.

— Не. Какво ще правиш с мен?

— Тоест ако реша да не те предавам на правосъдието? Все ще стигнем до някакво споразумение, надявам се.

Откъм плажа под тях се чу вик. Десетки гласове се издигнаха в тревога. Маркъс кимна на пленника си и двамата излязоха заедно.

Корабът най-далече от брега гореше. Колона бял дим се издигаше във въздуха, тънки червени пламъци облизваха мачтата. Ринал извика и сякаш в отговор над пламъците се издигна валмо черен дим.

— Спокойно — каза Маркъс. — Подпалили са само един. Засега.

— Ще те убия — каза Ринал, но явно без да си вярва.

Маркъс сложи ръка на рамото му и го побутна назад към палатката.

— Ако те убия или ако опожаря всичките ти кораби — каза Маркъс, — догодина по това време в заливчето ще има друга банда като твоята. И инвестициите на банката отново ще са в опасност. Нещата ще си продължат постарому, а аз пак ще трябва да идвам тук и да водя същия разговор с някой друг.

— Ти го изгори! Изгори ми кораба!

— Съсредоточи се, ако обичаш — каза Маркъс и го натисна да седне на възглавничката. Пиратът стисна главата си с ръце. Маркъс отиде при походното си писалище и извади документа, който му беше подготвила Ситрин. Смятал бе да го пусне отвисоко в скута на пирата, но Ринал изглеждаше така съсипан и бе в такава поза, че вместо това го тикна в лицето му.

— Това е списък на корабите, които отплават от Порте Олива и са застраховани при нас. Ако се наложи да те търся пак, съветвам те да се предадеш по най-бързия начин на магистратите, преди да съм те спипал аз.

Вятърът смени посоката си и довя миризма на горящ катран. Кожените стени на палатката се издуха като платна.

— А ако корабът не е в този списък…

— Значи не е моя работа.

— Не само аз кръстосвам морето — каза пиратът. — Ако някой друг…

— Гледай никой друг да не закача нашите кораби.

Ринал го изгледа. Шокът отслабваше и предишната му арогантност надигаше глава, но вече по-кротко. Откъм брега се чуваха по-спокойни гласове, дори смях. Войниците на Маркъс, кой друг.

— Ще пътуваш с нас до село Цемис — каза Маркъс. Време беше да продължи с плана — Не е толкова далеч. Ще се върнеш, преди хората ти да са умрели от жажда.

— Мислиш се за голяма работа. За толкова велик, че никой не може да те надвие — каза пиратът. — Мислиш се за по-добър от мен. Но си същият.

Маркъс мълчеше и го гледаше. Всъщност Ринал беше млад човек. Придаваше си важност, но беше от онези, които спъват пияници по кръчмите и закачат жени по улиците. Пакостливо и невъзпитано дете, което вместо да порасне е намерило няколко кораба и продължава да тормози околните, но вече с печалба.

Хрумнаха му десетина отговора. „Ела да ми го кажеш, след като видиш как семейството ти умира“ или „Порасни, момченце, докато още имаш този шанс“, или „Не, аз съм по-добър от теб — не моят кораб гори.“

— Скоро ще тръгнем — каза той. — Имам стражи отвън. Не се опитвай да избягаш.

И излезе.

Малкият двумачтов кораб гореше. Обвиваха го валма черен дим, искри и сажди летяха високо във въздуха, чак до кръжащите птици. Маркъс слезе към фургоните, натоварени, подредени и готови да потеглят. Един от по-младите картадами лежеше в лечителския фургон, ръката му беше обръсната и превързана. Без козината кожата му изглеждаше досущ като на първокръвен.

Мъртвият пират беше завит с брезент. Останалите, вързани с ръце зад гърба, гледаха навъсено и гневно. Хората на Маркъс се хилеха и ръсеха майтапи. Точно като след битка, само дето този път битката се бе разминала почти без кръв. Мокрият пясък се ширеше гладък там, където вълните заличаваха стъпките. Мулетата, слепи и глухи за горящия кораб и смеха на войниците, чакаха пред пълните с коприна и пиринч фургони. Въздухът тежеше от миризма на дим и на сол.

Маркъс усети как мракът в главата му бавно се завръща. Винаги ставаше така след битка — от най-голямата до обикновеното кръчмарско сбиване. Вълнението и стремителността на битката заглъхваха и на тяхно място се връщаше светът с цялото си минало. Когато губеше, беше по-лошо, но дори при победа мракът го чакаше. Той го изтласка встрани. Имаше работа.

Ярдем стоеше при първия фургон, а до него синайско момче току-що беше скочило от запенен кон. Пратеник. Докато Маркъс наближи, момчето поведе коня настрани да го изтърка.

— Какво е положението? — попита Маркъс.

— Готови сме да тръгнем, сър — каза Ярдем. — Но може би ще е по-добре аз да водя колоната. Магистрата иска да се върнете в банковия клон по най-бързия начин.

— Какво е станало?

Ярдем само сви рамене и каза:

— Какво да е станало. Война.