Кралска кръв

Гедер

Слязоха под земята.

Отначало Гедер смяташе, че просто ще следват пътеките край скалната стена, ще се спуснат надолу и ще намерят проход, който да ги отведе в руините под града. Бледата жена, Ситрин, беше изтъкнала недостатъка на този план — ако използвали пътеки, които използват и други хора, неизбежно щели да срещнат въпросните хора. Не, трябвало да минат по път, по който не минавал никой, да намерят проход, където никой не бил стъпвал от години. И го каза толкова спокойно, сякаш цял живот се е мотала из подземни проходи. Думите ѝ го изплашиха до смърт, но не можеше да отрече логиката в тях.

Денят почти превали, докато актьорите намерят изоставено кътче в града, но важното бе, че намериха. Стар склад, който пустееше от много време, с пропаднал покрив и потъващи в земята стени.

Потъваха, защото имаше в какво да потънат. Гедер, нагизден със стари дрипи, които воняха на парфюм и театрален грим, се остави да го вкарат в порутения склад и оттам надолу към древна арка, която геройски удържаше тежестта на каменните зидове над себе си. Между отломките по пода и дъгата на арката имаше само стъпка — стъпка и нещо разстояние, но по всичко личеше, че котките често навестяват това място и минават свободно навътре и навън. Ситрин се вмъкна първа — пропълзя в мрака само с една малка свещ в лампа с дебело стъкло. Дупката беше толкова малка, че момичето се смъкна на лакти и колене, но след малко извика, че проходът се разширявал. Имало място, така че да идвали и те.

Астер влезе пръв, камънаците стържеха под него. Ситрин не спря да подвиква, докато момчето не я намери.

А после дойде неговият ред.

На годините на Астер Гедер беше синът на господаря на Сламенкърш. Момчета с потекло като неговото нямаше в околността, нямаше и на един ден път езда във всички посоки. Катеренето по дървета, скачането във вода от високи скали, провирането през тесни пещери не бяха част от детството на Гедер. Той нямаше приключенски опит, от който да почерпи. Провираше се напред педя по педя, дневната светлина гаснеше зад него, а той мислеше само за тоновете скала над главата си. Древните камънаци притискаха въздуха, сгъстяваха го. Таванът ставаше все по-нисък, принуждаваше го да пълзи по корем, да се извива като влечуго. Вонята на котешка пикня ставаше по-силна. По едно време реши, че е свърнал в погрешната посока, че се е изгубил в мрака и ще остане тук погребан жив.

После отблясък от свещта на Ситрин привлече погледа му, Гедер запълзя натам и се измъкна на по-широко. Сигурен беше, че лактите и коленете му за издрани до кръв, но свещта разкри само няколко дребни белезникави ожулвания.

Астер се писа доброволец да пропълзи по обратния път при актьорите, които ги чакаха под открито небе. Очите му блестяха развълнувано. Когато се върна, за глезена му беше вързана връв. С общи усилия тримата издърпаха през тесния проход голяма кошница с плоско дъно, пълна с провизии — свещи, одеяла и запечатани буркани със стафиди, вода и сушено месо. Нямаше да им стигне задълго, но все щяха да изкарат до края на деня. Ситрин благодари на висок глас, актьорите ѝ отвърнаха с приглушени от разстоянието и камъка гласове, после гласовете им замлъкнаха.

Каверната беше част от погребана градина. Контурите на лехите още си личаха между древните колони. Страничен проход водеше към по-малко помещение, където трупът на повалено дърво лежеше подпрян на голям каменен зид. Разбита врата водеше навътре в скелета на стария град, към стаите на отдавна погребана къща. Уви, таваните в къщата бяха много ниски, подходящи за котки, но не и за хора, прахолякът по пода се стелеше на дебел слой, без следи от човешки стъпки. Котешката смрад беше навсякъде, но Гедер установи, че с времето вонята намалява.

— Е — каза Ситрин. — Това място определено ще свърши работа.

— Трябва да огледаме по-добре задната стена — каза Астер. — Може да има друг изход.

— Няма смисъл. Никой не минава оттук. Но ако се придвижим навътре и стигнем до обитаеми места, може да ни открият. По-добре да си стоим тук, където не идва никой.

— Че кой би слязъл тук? — каза Гедер. — Това място е дупка. Буквално. Дупка в земята.

— Всеки град си има своята беднотия — каза Ситрин. — Говорете си каквото искате за това място, но то ни предлага подслон. Убежище. А ние търсим точно това.

Мисълта за предателството тормозеше Гедер повече и от спомена за насилието.

Ситрин беше излязла за храна и новини. Котките, чийто дом си бяха присвоили, стояха настрана, само от време на време се чуваше как дращят по камъка. Астер дишаше дълбоко и равномерно, спеше. На Гедер — лежеше в мрака с ръце под тила — му се искаше и той да заспи.

Затвореше ли очи обаче виждаше Досън Калиам. Виждаше ножа в ръката му и кръвта по пръстите на Басрахип. В това нямаше никакъв смисъл. Та Досън беше бащата на Джори. Гедер му беше помогнал да разкрие и унищожи Фелдин Маас. Поверил му бе армиите си. Досън Калиам му беше приятел. Наставник. А после отново си спомни за ножа и за омразата в очите на Досън.

Щом Досън му беше враг, значи всеки можеше да му е враг. По различни причини или без никаква причина.

Беше ужасно, беше смазващо… и понеже Астер спеше и не можеше да го види, Гедер си поплака малко в хватката на страха и чувството за самота.

Разни тихи шумове го стряскаха. Котките дебнеха в околните проходи, приближаваха се предпазливо като съгледвачи, после побягваха панически. Мишки и плъхове нямаше, не смееха да припарят заради силната воня на естествения си враг, предположи Гедер. От време на време откъм стените се чуваше тих пукот, шум от падащи камъчета, сякаш подземията бяха в постоянен процес на разложение. След векове малките камъчета и ручейчетата дъждовна вода щяха да запълнят каверните догоре. Преди векове мъже и жени бяха вървели по тези камъни, любували се бяха на теменужките в лехите. Сега дори слънцето не се вясваше тук. Един ден скалата щеше да си присвои дори този малък джоб с въздух. Всичко щеше да потъне погребано под Камнипол и никой никога нямаше да го намери. Камнипол беше град, построен върху изгубени неща.

Чу се шум. В тесния проход падаха камъчета. Гедер се надигна и облиза изнервено устни. Нищо не виждаше. Беше тъмно като в рог. Извади малката си кама, дишането му се накъса.

— Будни ли сте? — попита Ситрин и Гедер си отдъхна.

— Аз — да. Астер спи.

— Добре. Ще запалиш ли свещта? Не посмях да запаля фенера, докато бях навън.

— Защо?

— Защото е нощ. Можеше да ме видят.

Гедер запали свещта и Ситрин се плъзна по задник в погребаната градина. Косата ѝ беше опъната назад в конска опашка, кал и прах лепнеха по ръцете и коленете ѝ. Кожата ѝ, бяла почти като сняг, сякаш грееше със своя светлина. Ситрин изглеждаше твърде крехка, немощна дори, сигурно заради разредената кръв на смесения си произход. Но това беше само привидно, иначе откъде би взела тази изправена стойка и енергичната увереност на движенията? Ако беше първокръвна, Гедер не би ѝ дал повече от дванайсет-тринайсет години, ако не заради друго, то заради кожата ѝ, гладка като на дете. Но тя беше банкова магистра и сигурно беше по-голяма от него. Жена, която обикаляше света.

Ситрин коленичи, развърза стегнатата около глезена ѝ връв и започна бавно да я дърпа. Кошницата застърга по камъните.

— Новините не са добри — каза тя тихо, за да не събуди момчето. — По улиците още има сражения. Частни гвардии и благородни домове, но има и мародери. Цели банди. Решат ли, че някоя богаташка къща е празна и неохранявана, я опоскват до кокал. А и някои стари кръвни вражди, изглежда, са се събудили за нов живот. Днес следобед петима маскирани отвлекли някакъв търговец, Дерон Рут, и го метнали в Прореза. Никой не знае защо.

— А Басрахип?

— Храмът е бил подпален, но още не е изгорял. Микел и Сандр не открили никого там, но и трупове нямало. Част от свещениците са били убити, в това няма съмнение. Говори се, че ги били виждали по улиците, но засега моите приятели не са намерили нито един.

Гедер поклати глава. Раменете го боляха, схванати от постоянното напрежение. Непоносимо напрежение. Целият му свят се разпадаше на съставните си части. А ако останеше и без Досън, и без Басрахип… какво щеше да прави, ако изобщо някога излезеше на бял свят.

— А градската стража? — попита той. — Те какво правят?

Ситрин протегна ръка в тъмния проход, изпъшка и придърпа кошницата.

— Претрепват се от работа. В града цари пълно беззаконие. Ако питаш мен, тази нощ ние тримата сме на най-сигурното място в Камнипол.

— Освен ако твоите приятели не ни предадат — каза Гедер.

— Освен това, да — съгласи се тя, после взе от кошницата нещо увито в кърпа и го остави на земята до краката си. — Но няма да го направят.

— И защо не? — попита Гедер, сетил се отново за Досън Калиам и онова, което беше видял в очите му. За кръвта по кинжала му. — Всеки от тях би могъл да ни предаде. Защо да не го направят?

— Един от тях вече направи нещо такова преди време — каза тя. — Една по-точно. И те видяха как свърши това.

Извади някакъв буркан, после и три меха вино. Последното в кошницата беше ламаринено гърне. Тя го вдигна на светлината на свещта и се усмихна малко криво.

— Едва не забравих за тази необходимост. Как мислиш, дали да го сложа зад онова дърво, или да потърсим нещо навътре, някакво помещение по-далеч от носовете ни?

Гедер си представи как се облекчава на място, където тя може да го чуе, и се изчерви.

— По-навътре ще е по-добре според мен.

— И аз така мисля — каза тя. — Първият, който го назори, ще избере мястото.

Разгъна кърпата на треперливата светлинка. Вътре имаше храна за един, най-много два дни, и то ако я пестят. Печено пиле, сурови моркови — поувехнали и тънки като пръстите ѝ, половин заек, сварен във вино, и кифли, толкова баяти, че кънтяха на кухо.

Седяха в тъмното. Ситрин пиеше вино със спокойния маниер на отдавнашно познанство и Гедер установи, че също се налива, за да не остане по-назад. Когато от пилето останаха само кости и хрущяли, подхванаха третия мях и по всичко личеше, че Ситрин няма да заспи, преди да е изпразнила и него.

Астер похъркваше тихо под одеялата и мърмореше насън.

— Доста добре се справя със ситуацията — каза Ситрин и кимна към спящото момче.

— Държи се мъжки — отвърна Гедер. — Но и за него е много трудно. Изгубил е майка си много малък, а сега и баща си. Добави към това и тежестта на короната.

— Не ми звучи справедливо, че кралският произход трябва толкова да ти стъжнява живота — каза тя. — Така де, властта би трябвало да има повече предимства.

— Какво? Смяташ, че нещата не вървят добре? — попита той. В първия миг Ситрин го погледна недоумяващо, но после все пак се засмя на шегата.

— Тази ситуация е необичайна и за теб, милорд регент — каза тя. — Но ти си израснал в благороден дом, също като принца, и разбираш по-добре какво му е.

— Всъщност не е точно така. Тоест, сега двамата сме в еднакво положение, но доскоро нямах представа, че ще се издигна толкова високо. А той още от малък знае, че един ден ще седне на трона. Аз, от своя страна, знаех, че ще наследя малко имение с твърде много дървета и недостатъчно обработваема земя.

Тя килна глава и го изгледа замислено. Виното бе прежарило страните ѝ. Кичур коса се беше измъкнал от опашката ѝ и тя го издуха настрани.

— Но пък си се издигнал високо. На практика ти управляваш кралството.

— Историята е дълга и сложна — каза Гедер.

— Прав си. Току-виж не ни стигнало времето.

И той започна от началото. Сламенкърш с неговата малка бърза река и библиотеката. За майка си помнеше малко, но разказа и него. Също и за Камнипол, такъв, какъвто си го бе представял като малък — вълшебен град, където благородни лордове и дами танцуват, разменят си мъдри мисли и се дуелират в името на любов и чест. Сега всичко това му се струваше смешно, но навремето бе подпалвало въображението му като с магия.

А после ѝ разказа за първата си поява в кралския двор. За първата си военна кампания.

Когато спомена Ванаи, Ситрин застина. Не че изражението ѝ се затвори, но някак се обърна навътре, отрезвя. Нещо му нашепваше да млъкне, но колкото повече се умълчаваше Ситрин, толкова повече му се искаше да я разсее, да я разсмее. Тревогата го тласкаше неотвратимо напред и той преувеличаваше собствените си провали и недостатъци, за да постигне комичен ефект. Всички други му се смееха, значи и тя би могла да се разсмее, но уви, Ситрин само кимаше мълчаливо. Гедер знаеше, че трябва да смени темата, преди да е стигнал до опожаряването на града, но разказът и виното се бяха сдобили със свой собствен живот и Гедер слушаше с растящ ужас собствения си разказ как Терниган завладява града и назначава Алан Клин за протектор. Разказа ѝ и за собствената си роля като маша на Клин.

Когато спомена за кервана, който уж изнасял незаконно богатството на Ванаи извън пределите на града, тя малко се пооживи. Когато стигна до набега си южно от драконовия път, затънал до колене в ледена кал в компанията на тимзински войници, които го презираха, Ситрин вече го слушаше с истинско внимание. Гедер дори си призна — за пръв път пред друг човек, — че е намерил съкровището и си е затворил очите. Невярващото ѝ изражение граничеше с комичното.

— Знам — каза той и поклати глава. — Постъпих глупаво и дребнаво. Ако ме бяха хванали, като нищо можеше да ме обесят за измяна, но Клин беше толкова самовлюбен… не намирам думи, с които да го опиша.

Тя го гледаше, сякаш го вижда за пръв път, а усмивката ѝ беше като балсам върху рана от изгаряне. Той се ухили и сви рамене.

— Взех си малко — призна. — Колкото да купя две-три книги, когато се прибера във Ванаи.

— Ще се вземеш я — каза Ситрин и поклати в недоумение глава. И одобрително също, което внезапно го изпълни с гордост заради проявения кураж. — Значи си бил в града, когато са го подпалили.

Гедер си пое дълбоко дъх. Изпълни го див ужас. Той го потисна, но не успя да го прогони.

— Всъщност бях протектор на града.

Лицето ѝ застина.

— Тоест ти си издал заповедта?

Истината го пареше. Толкова лесно би било да отговори с едно простичко „да“. Но му се искаше тя да го хареса.

— Не — каза Гедер. — Заповедта дойде отгоре. Но и аз не се възпротивих. А трябваше. Беше грешка. Ужасна грешка. Ужасна и глупава грешка. Онзи, който е издал заповедта, явно не си е давал сметка какво означава. Какво означава наистина. Още сънувам кошмари. Ти… била ли си във Ванаи?

— Израснах там — каза тя. — Там са погребани родителите ми, а банката ме взе за повереница. Изгубих всичко и всички в пожара.

Гедер изтръпна от страх и благодари мълчаливо на бог, че е решил да излъже. Вината го заля, удави го.

— Съжалявам — измърмори той и погледна встрани.

— Не знам — каза Ситрин. — Аз ги обичах, но те мен — не. Е, Кам може и да ме е обичала малко. Но магистър Иманиел… той не обичаше никого, поне така мисля. Просто си беше такъв. Заболя ме, като разбрах, че са загинали, но…

— Но?

— Но не знам коя щях да съм сега, ако бяха оцелели — каза тя. Говореше с ясната дикция на човек, който е пил точно толкова, че да внимава с произношението. — Липсват ми. И дълго ги оплаквах. Но ми харесва онова, в което се превърнах. Харесвам работата си. Всичко е пред мен. Нещата, които са се случили, за да стигна дотук? Какво право имам да ги съдя? Добри. Лоши. Коя щях да съм сега, ако имах родители? Коя щях да съм, ако бях стигнала до Карс? Ако нещо ужасно води до нещо добро, кои сме ние, че да съдим съдбата?

— Не знам — каза той, макар че онова за Карс не го схвана. Ситрин идваше от Карс, така че все трябваше да е стигнала дотам на някакъв етап.

Тя вдигна меха, глътна веднъж, още веднъж — и дотам. Последната глътка. Няколко червени капки се стекоха от ъгълчето на устата ѝ и тя ги изтри с ръкав. Усмихна се. Изражението ѝ беше лениво и доволно, съвсем не на място за това подземие насред гражданска война.

— Така — каза тя и остави празния мях на земята. — Вече съм достатъчно пияна, за да заспя.

— Ами, добре. Лека нощ, магистра.

Тя кимна замаяно, но очите ѝ грееха весели.

— Лека нощ и на теб, милорд регент. Да видим кой пръв ще търси дом за нощното гърне. — Наведе се напред и духна свещта.

Мракът беше пълен, непрогледен. Гедер откри опипом някакво одеяло и се загърна. Плюските по ръката го сърбяха, но не нетърпимо. Чу как Ситрин се бори със своето одеяло, върти се от едната на другата страна и ругае под нос. Дишането ѝ беше плитко и нетърпеливо, после се забави и се успокои и тя захърка тихичко във високите регистри.

Гедер лежеше в прахоляка, подложил ръка под тила си. Чу котешки стъпки — някоя от предишните тукашни обитателки беше надушила кокалите от пилето. Последва трескаво трошене на по-малките кости, премляскване, малък грапав език, който обира и последните трошици. После Гедер се размърда, котката побягна и той съжали, че я е подплашил.

Не си беше давал сметка до каква степен пламъчето на свещта е затопляло малкото помещение — сега, без него, въздухът бързо изстиваше. Гедер се мъчеше да заспи, дори започна да брои наум вдишванията и издишванията си, както правеше като малък. Съзнателно отпусна мускулите на тялото си, като започна от стъпалата нагоре. Стана още по-студено, но студът вече не го мъчеше толкова. Много бавно той усети как съзнанието му се отпуска и се хлъзва към тихия уют на мрака. Когато Ситрин се обърна насън и се сгуши в него, той го регистрира като факт, и само толкова.

Последната му свързана мисъл гласеше, че да спиш до жена не е чак толкова страшно.