Кралска кръв

Ситрин

Докладите бяха написани и запечатани, страниците зашити по краищата, с восък отвсякъде, с печата на Медеанската банка и личния подпис на Пик. Предвид работата, която беше описана в тях, обемът им изглеждаше недостатъчен. Четири тънки книжлета с кожени подвързии. Докладът на нотариуската за цялата дейност на портеоливанския клон можеше да се събере в малка чанта. Време беше Ситрин да уточни подробностите по пътуването си и точно сега я бяха налегнали съмнения.

Скоростта, с която пътуваше информацията, подкопаваше увереността ѝ. С помощта на специален ритуал всеки хитрец можеше да предаде кратко съобщение от Порте Олива до Карс за някакви си два дни. Гълъб можеше да прелети разстоянието за пет и да отнесе по-дълго и по-надеждно съобщение. Куриер на бърз кон можеше да пресече широките равнини на Биранкор и да стигне до Сара сюр мер за десет, като сменя конете, хапва набързо и дремва за по час-два в крайпътни ханове, а после за още пет да стигне с кораб до Карс, стига да не го нападнат бандити и бури да не забавят кораба. С керван пътуването би било доста по-бавно, но и по-безопасно. Ако не бързаше, Ситрин би могла да планира прехода си — до Карс и обратно — за половин сезон и отгоре.

Вечер седеше в стаята си с драконовия зъб и карта пред себе си и си представяше различните маршрути, по които би могла да поеме, чудеше се дали да не спре за кратко в Сара сюр мер и да се представи в двора на кралицата, или да се качи на кораб още от Порте Олива и да види пътьом пристанищата на Кабрал и Херез, а може би да тръгне сама, преоблечена като куриер, и да язди на воля по широкия свят. Всеки нов вариант ѝ изглеждаше по-привлекателен и вълнуващ от предишния. Накрая се спря на нещо средно. Тримата, тя, Маркъс и Ярдем Хейн, да пътуват по драконовите пътища от Порте Олива до Карс. Малка група щеше да пътува бързо, а опитната охрана в лицето на двамата мъже и липсата на ценен товар щяха да им спестят неприятности по пътя. Вместо да носи излишен багаж във вид на рокли, гримове и труфила, щеше да вземе менителница и да си купи всичко необходимо в Карс.

И точно тогава дойде вестта за войната.

— Не — каза Маркъс. — Не можем да пътуваме по суша. Пътищата ще се задръстят с бежанци. И в Северобреж, и в пограничните части на Биранкор.

В банковия клон бяха само тримата — Маркъс, Ситрин и Пик. На дъската с дежурствата бяха написани половин дузина имена, но повечето бяха с Ярдем и фургоните, а останалите Маркъс беше изкарал да чакат на улицата. Гласовете им се чуваха, но Ситрин не различаваше и дума от казаното. Картата беше разстлана на пода и тримата я гледаха втренчено, сякаш между символите и надписите се криеше тайно послание. Биранкор на юг с по-малки кралства, струпани наоколо му. Северобреж горе вдясно, надвиснал над тях като сърдит по-голям брат. А отвъд — войната.

— Морето също ще създаде проблем — каза Пик и засмука долната си устна.

— Защо? — попита Ситрин.

— Току-що изгорихме пиратски кораб край брега — каза Маркъс. — Не е разумно да им се тикаме в ръцете, докато още са жадни за отмъщение.

Пик се навъси, но не каза нищо. Ситрин я бе държала в неведение, докато Маркъс не се върна да потвърди, че всичко е протекло по план. Ситрин си даваше сметка, че е поставила Пик в трудна ситуация. Действала бе от името на банката без нейно знание, макар че формално беше спазила наложените ѝ ограничения, защото не беше водила преговори, нито беше подписвала официален документ. Нарушила бе духа и намерението на поставените ѝ условия, вярно, но благодарение на това ѝ своеволие загубите по застраховката на „Гръмовран“ щяха да се компенсират поне частично. Пик може и да негодуваше срещу начина и средствата, но резултатите не ѝ даваха право да се оплаква:

— По суша до Сара сюр мер, оттам с кораб — каза тя. — Така ще избегнете пиратските води на Кабрал и ще се движите на запад, където войната ще се усети по-слабо.

— Да, това май е най-добрият маршрут — каза Маркъс. — Макар че минава през някои опасни територии в средната си част. Данъците върху обработваемите земи там са много тежки. Има места, където фермерите гледат на пътниците или като на хищници, или като на плячка.

— Така е — каза Пик, макар че изглеждаше по-скоро доволна, отколкото загрижена. — Докладите трябва да стигнат в Карс невредими. Трябва ви охрана.

— Не искам цял керван — каза Ситрин. — Маркъс и Ярдем ще са достатъчни.

— Достатъчни друг път — изсумтя Пик.

— Това не го решавате вие — каза Маркъс.

Дебелите устни на нотариуската провиснаха от изненада.

— Ти сериозно ли? — каза тя. — А аз тъкмо бях започнала да си мисля, че не си идиот. Аз ли съм единствената, която се е замисляла за последствията? Миналата година Северобреж беше на ръба на нова война за наследството. Задникът на крал Трациан още не е затоплил както трябва трона му. А сега Астерилхолд — съседът на Северобреж с най-дългата и най-трудно отбраняемата граница — тръгва на война срещу имперска Антеа.

— Какво имате предвид? — попита с раздразнение Ситрин.

— Какво ли? Това, че искаш да отидеш там, повлякла Маркъс Уестер след себе си. Ако не греша, при последното си пребиваване в Северобреж капитан Уестер е убил техния крал.

— Осигурих трона на лейди Трациан — каза Маркъс.

— Да де, а сега, когато на трона седи племенникът ѝ, току-виж решили, че си дошъл да го дадеш на някой друг — каза Пик. — Ако аз бях крал на Северобреж и в ушите ми още звучеше музиката на мечовете, а ти се появеше с танцова стъпка в кралството ми, знаеш ли какво щях да направя? Щях да хвърля хубавия ти задник в затвора, просто за всеки случай. И щях основно да проуча онзи, дето те е довел, при това имам предвид не само нашата магистра.

— Не берете грижа за мен — каза Маркъс.

Пик вдигна вежди, но не каза нищо. Откъм улицата се чу вик, после смях. Силно единично почукване на вратата — сигналът на Ярдем Хейн. Тралгунът — ушите му бяха щръкнали напред — изглеждаше сериозен и нащрек.

— Всичко е в склада, сър.

— Пълен списък носиш ли? — изсумтя Пик.

Ярдем влезе, връчи на нотариуската наръч листа и тя плъзна пръст по списъка. Отгърна на втората страница, чукна по листа и отсече:

— Това не е наше.

— Вече е — отвърна Маркъс. — В нашия склад е.

— Сериозно? — Пик вдигна вежди. — И когато някой търговец от Соления квартал внесе жалба при губернатора, това ли ще кажеш в съда? Взехме го от пирати, значи е наше? Ако нямаме документи, които да доказват правото ни на собственост, разкарай тези неща от склада.

Ситрин забоде пръст в северното крайбрежие и го плъзна към Астерилхолд и Антеа. Вече беше бягала от антийски мечове. Имперската армия беше превзела Ванаи, а после антийският губернатор на града го беше опожарил. Това дълго щеше да се помни. Границата между противниковите страни следваше река, извираща от блатата на юг и вливаща се в морето на север. Един-единствен драконов път пресичаше водата като порта в стена. Когато нобилитетът и търговците на Астерилхолд побегнеха на запад, щяха да се изсипят в Северобреж. Целокупно.

— Напротив, имаме право. Когато намериш нещо, имаш право да го задържиш, така е по закон — каза Маркъс и Ситрин си даде сметка, че е пропуснала част от разговора.

— Когато твоето име е заложено на карта, задръж откраднатото и поеми риска да гниеш в затвора. Аз няма да го направя.

— Бих искала да говоря с капитана насаме — каза Ситрин. Три чифта очи се обърнаха да я погледнат. Пик и Маркъс бяха страшно ядосани, Ярдем, както обикновено, криеше емоциите си. — Само с него. За малко.

Пик плю, без да се изплюе наистина, стана и тръгна към вратата. Клатушкаше се и приличаше на кораб в бурно море. Ярдем кимна, помръдна едното си ухо, излезе и затвори вратата.

— Тази жена е ужасна — каза Маркъс. — Сигурно са я изпратили с изрични указания да ни вгорчи живота.

— Не е изключено — каза Ситрин. — И това е част от причината да е права.

— Не е права. При положение, че Ринал е откраднал стоката…

— Не за това. За Карс. Не мога да те взема с мен.

Маркъс скръсти ръце и се опря на високата маса, останала им в наследство от старата къща за залози. По лицето му не се четеше нищо.

— Разбирам.

— Отивам в Карс, за да спечеля доверието на Коме Медеан — продължи Ситрин. — Ако твоето присъствие ще предизвика скандал, задачата ми се усложнява. В края на краищата ти си Маркъс Уестер. Човекът, който е убил краля Еднодневка. Аз те познавам добре и затова все забравям за репутацията ти. Ти си добър човек и онази случка е само част от биографията ти. Но за останалия свят, и най-вече за двора в Северобреж, името ти е свързано с армии и мъртви крале. А аз искам Коме Медеан да ме хареса. Искам да спечеля уважението му.

Маркъс стисна устни до побеляване, дълбоки гневни линии се спуснаха покрай устата му. Мълчеше и Ситрин изтръпна, уплашена, че ще я зареже. Ще зареже и нея, и банката, и всичко. А после той се вгледа в очите ѝ и лицето му се смекчи.

— Е — каза кратко. Куче излая недалеч, после се чу ядна псувня. Маркъс се почеса по врата, звукът беше като от пясък, с който посипваш хартия. — Предполагам, че някой трябва да държи Пик под око.

— Благодаря ти.

— Но на теб пак ще ти трябва охрана. Щом няма да сме ние с Ярдем, значи поне четирима. Понеже ние с Ярдем сме добри колкото за четирима. — Ситрин се усмихна и Маркъс успя да ѝ отвърне със същото. — Само… само ми обещай, че ще се пазиш. Вече съм губил близки хора в Северобреж.

— Обещавам — каза тя.

Макар да си бе създала реномето на изтъкнат и уважаван гражданин на Биранкор, досега Ситрин не беше пътувала отвъд крайбрежните планини, които деляха кралството от Свободните градове, а и онзи преход го беше направила посред люта зима. В представите ѝ релефът навсякъде беше еднакъв — полегати хълмове ѝ камънак, горички и поляни. Теренът между Свободните градове беше точно такъв, плюс сняг и кал. Оттатък последните къщи и чифлици на Порте Олива обаче равнините се ширеха безкрай и там за пръв път Ситрин чу гласа на пеещата трева.

Вътрешността на Биранкор беше равна като тепсия, само тук-там ниски хълмове разчупваха хоризонта, а нефритеният драконов път се протягаше право напред. Хрумна ѝ, че пътят е живо същество, което се навива зад тях и се развива отпред, морска змия, която я придружава през зеления океан на тревата. Ако някой я попиташе, щеше да опише звука на високата трева под ласката на вятъра като шумоленето на слама, която претриваш с ръце. Или все едно вървиш под водопад. Дори най-слабият повей на вятъра разпяваше тревата и на третия ден Ситрин започна да чува и други неща в общия шум — гласове и музика, флейти и барабани, а веднъж и многоброен хор гласове, слети в песен.

Чифлици и ниви се нижеха покрай тях като образи от сън. Понякога Ситрин имаше чувството, че мъжете и жените, които срещат по пътя, може да се окажат от някаква нова, непозната раса или да говорят с шумоленето на безкрайната трева в гласовете си, но не, бяха първокръвни и синаи, лицата им — потъмнели и изсушени от слънцето, дланите им — в мазоли. Хората бяха съвсем обикновени и прозаични, затова Ситрин стигна до извода, че странната нереалност на това място е само илюзия, породена от собствените ѝ тревоги. Но когато едно едро създание, на ръст колкото дребно магаре, но черно и влажно някак, с остри зъби и муцунка като цвете, пресече на бегом пътя пред тях, Ситрин зяпна очарована и ако не бяха тревожните възклицания на охраната ѝ, сигурно пак щеше да се усъмни в здравия си разум.

В крайна сметка и въпреки шегата си кой колко струвал Маркъс изпрати с нея само двама да я пазят. Двама първокръвни, Барт и Корисен Моут. Когато нощта ги завареше далеч от странноприемница или кервансарай, единият отвеждаше коня си край пътя и го разхождаше в кръг, докато тревата се слегне. Макар тревата да беше зелена и свежа, не палеха огньове.

Ситрин лежеше в миниатюрната си спална палатка, отпуснала глава на ръката си. Коженото покривало беше само на педя над нея и запазваше топлината на тялото ѝ учудващо добре. Беше уморена до смърт, гърбът и краката я боляха от ездата. Възелът в стомаха ѝ беше като стар приятел, върнал се неканен в най-неподходящия момент. Не можеше да заспи. Но можеше да се престори поне. Затвори очи. Де да можеше и ушите си да затвори, за да не чува пазачите. Клюкарстваха. За Маркъс.

— Както аз съм го чувал, Пролезер бил наясно, че печели войната само благодарение на капитана — казваше Барт. — Уплашил се да не би Уестер да мине на противниковата страна, направо откачил от страх. Затова след битката при Елис наредил да вземат униформи от мъртви войници на лейди Трациан, облякъл в тях свои хора и ги пратил да убият семейството му. Задържал капитана надалеч, докато жена му и бебето им горели в подпалената къща.

— Не е била бебе — каза Корисен Моут. — А момиченце на шест или седем години.

— Добре де, момиченцето му.

— Просто казвам, че не е била бебе. Капитанът как е разбрал, че са му скроили номер?

— Не знам. Знам само, че разбрал чак след като лейди Трациан надянала оковите.

— Аз пък мислех, че е знаел от по-рано и е изчакал още година, за да подготви отмъщението си. Довършил войната, оставил Пролезер да вземе короната и да се почувства в безопасност и чак тогава му видял сметката.

— Може и така да е било. Остана ли нещо в тоя мях? Я го дай насам.

Кратка пауза, после разговорът продължи.

— Така или иначе, Пролезер се обявил за крал на Северобреж и потеглил към Карс да поеме контрол над града. Седял си в шатрата и правел списък на главите, които щял да отсече, когато капитанът влязъл и му казал, че знае всичко. Разправят как излязъл целият в кръв и с брадва в ръка. Отишъл при дървените стеги, където държали окованата лейди Трациан, освободил я, дал ѝ короната, по която още имало парчета от Пролезер, и ѝ казал да прави с нея каквото иска, той не давал и пукната пара. А след това… изчезнал. Потънал вдън земя и никой нищо не чул за него, докато не се появил в Порте Олива да набира хора за охраната на магистрата.

— Как мислиш, дали е влюбен в нея?

— Барт! По-тихо, ще те…

— Ами! Заспала е отдавна. Сериозно те питам. Така де, ако поиска, капитанът може да си събере частна армия и да приема гарнизонни договори за пет пъти повече пари, отколкото изкарва сега. Но стои при магистрата. Половината момичета в кръчмата биха легнали с него от една дума, но той и половин не казва. Внимава някоя да не си помисли нещо.

— Не бе, човекът просто е верен на мъртвата си съпруга. Не може да легне с друга жена, защото се сеща за своята.

— Аз пък мисля, че е луд по магистрата.

— Казвам ти, човека го мъчи стара скръб, дето е станала на камък в сърцето му — каза Корисен Моут. — Освен това магистрата има хубаво лице, но няма цици.

— Леле, братко — каза през смях Барт, — моли се да е заспала, иначе…

— Не съм — каза Ситрин.

Мълчанието продължи сякаш вечно. Ситрин изпълзя от палатката и се изправи. На звездната светлина мъжете тънеха в оттенъци на сивото и черното. И я гледаха засрамено. Барт още стискаше меха с виното. Ситрин се приближи и му го взе.

— Пихте достатъчно. А сега заспивайте. И двамата.

Без да кажат и дума, двамата се напъхаха в спалните си чували. Ситрин вися над тях още малко, почувства се нелепо и се върна в малката си палатка. Разговорът беше спрял, но тя все така лежеше будна в мрака. Пила беше и по-хубаво вино, но и по-лошо. След малко възелът в стомаха ѝ се поотпусна. За тази безценна способност на виното Ситрин беше научила още при първия дълъг преход в живота си. Очите ѝ се затваряха по-лесно сега, когато алкохолът беше свършил своето, и всичко ѝ се струваше не толкова страшно. Замисли се за Маркъс… не беше възможно да е влюбен в нея, нали? Все едно магистър Иманиел да я поиска за своя жена. Маркъс беше привлекателен, но стар, толкова стар… Ситрин решително насочи мислите си към по-приятна тема. Загубите от „Гръмовран“ бяха включени в доклада, за разлика от приходите от възвърнатия му товар. Трябваше непременно да сведе това до знанието на холдинговото дружество. Както и че Пик беше забранила да се позоват на правото си върху онази част от пиратския товар, която не фигурираше в техния договор.

Зачуди се как биха могли да преработят текста на бъдещите си договори така, че да защитят стоките, в случай че ги намери някой друг. Сигурно можеше да се направи, но досега никой не беше включвал такава клауза в застрахователните договори. Трябваше да попита магистратите за мнение по въпроса. Ако всички потвърдяха, че Пик греши и банката наистина има право върху целия възвърнат товар, тогава банката би могла да предложи много добри условия по договора. Ако имаше шанс договорът да бъде изпълнен, то пълно покритие върху десет процента от стойността изглеждаше съвсем разумно…

Постепенно се унесе, виното и финансовите сметки се смесиха приспивно с шепота на тревата. Даде си сметка, че от известно време очите ѝ са затворени, при това без да полага съзнателно усилие за това. Затвори опипом меха, обърна се на другата страна и усети как тялото ѝ бавно се слива с отъпкания треволяк. Още няколко дни до Сара сюр мер. После корабът. И после Карс. Оставаше да измисли как да убеди големите шефове, че е крайно време да си приберат Пик Устерзал, да я метнат в някой кладенец, а банката да оставят на нея.