Кралска кръв

Ситрин

Ситрин крачеше през овъглените останки на странноприемницата. Беше като в сън. Познато и чуждо едновременно. Преди няма и месец, когато чу гласа на Смит, беше стояла на същото това място. Тогава стените на странноприемницата бяха здрави и изглеждаха непоклатими като планина. Сега тъмнееха от сажди и нагар, а покривът се беше сринал. Сякаш се бе озовала на съвсем друго място. В друг град дори. Може и така да беше.

— Претърсих останките, доколкото беше възможно, магистра — каза жената. Беше първокръвна, по-едра от Ситрин. Смугла, с румени страни и тъмни сенки под очите от изтощение и покруса. — Открих някои неща, но повечето замина. Подпалвачите отнесоха каквото можаха, а останалото изгоря в огъня.

— Покажи ми — каза Ситрин.

Малкият вътрешен двор беше разделен на квадрати. Над две дузини. Колкото са били мъжете и жените, платили на жената за гостоприемството ѝ, предположи Ситрин. Жената спря пред един от квадратите.

— Това го събрах от вашата стая, магистра, приблизително де, щото стените изгоряха. Там огънят беше направил по-малко поразии. Може и да откриете нещо що-годе читаво.

Ситрин приклекна. Всичко миришеше на дим и пепел. Да, ето я зелената рокля, която си беше купила в Карс. И тънката сребърна верижка, наполовина стопена. Ако нейната стая е била най-далеч от центъра на пожара, значи останалото е било като в пещ. Тефтерът ѝ беше обгорял по краищата, но страниците в средата бяха оцелели. Пожълтели и накъдрени, но оцелели. Разлисти ги и едва не повърна от силната миризма на дим. Метна тефтера настрана. Синьото ѝ копринено наметало беше съсипано. Вълненото — също. Посегна към златен пръстен със скъпоценни камъчета и го даде на съдържателката — не беше неин. Жената или щеше да открие собственика му, или да го задържи за себе си.

Ровеше из обгорелите дрехи, когато напипа нещо твърдо като камък. Драконовият зъб. Съвършено бял. Корените му приличаха на водно изваяние. Сред обгорелите човешки неща драконовият зъб белееше недокоснат. Находката беше колкото утешителна, толкова и зловеща, но зъбът така или иначе беше неин. Ситрин го пъхна в джоба си.

Дойде някакъв мъж и съдържателката отиде да говори с него. Не беше клиент, оказа се, а бирник, дошъл да преговаря. Дребните хорица може да се гърбеха под тежестта на личната си трагедия, но бирниците бяха откупили правото да събират дължимите данъци и ако на свой ред не покриеха договора си с хазната, собствените им деца щяха да гладуват. Затворен кръг, безкраен, безмилостен, неизбежен.

Ситрин излезе на улицата. Верижката можеше да продаде на цената на необработено сребро. Драконовият зъб беше красив, но безполезен. Всичко друго беше чиста загуба.

Шивашкото ателие се намираше в другия край на голям двор, срещу обществената баня, където Ситрин беше киснала цял ден, след като излезе от подземията. Седяла бе с часове в голямата медна вана, плакна и суши косата си, докато не щръкна лека като глухарче. Търка се с дървени дъсчици, докато кожата ѝ не порозовя като на бебе. И въпреки това, когато излезе от банята и тръгна по улиците, още усещаше прахта по скалпа си и вонята на котешка пикня по кожата си. Накрая се примири, решила, че всичко това е плод на въображението ѝ, продължи да се маже обилно с розова вода и зачака чувството да отшуми от само себе си. На излизане от банята беше мярнала шивашкото ателие и си бе отбелязала наум да го запомни.

Ателието правеше впечатление най-вече заради собственика си — дартин. Камнипол беше град на първокръвни и макар че се срещаха представители на други раси, дартин със собствен бизнес беше толкова рядко явление, че Ситрин изпита симпатия към собственика още преди да е влязла в ателието.

— Добър ден, госпожице — поздрави я той с широка усмивка. — Мога ли да ви помогна?

— Надявам се — отвърна тя. — Пристигнах тук от Порте Олива и всичките ми дрехи изгоряха. Ще ми трябват някои неща, и то бързо.

Това, както Ситрин добре знаеше, бе тънък търговски намек, че е склонна да плати отгоре, ако той е склонен да ѝ отдели специално внимание. Номерът сработи според очакванията ѝ. Шивачът ѝ взе мерки с въженце и восък, като си правеше странни отметки по непозната за Ситрин система, после извади да ѝ покаже свои модели. Тя си поръча две официални рокли, достойни за аудиенция при крал, или в нейния случай — при регент. Беше ѝ някак странно да се конти с официални дрехи за пред Гедер, но сега нещата стояха така. Вече не живееха като просяци и бежанци, значи не можеше да се облича като просякиня.

Щеше да ѝ трябва нещо топло и здраво за обратното пътуване към Карс, но за тази цел смяташе да обиколи дюкянчетата, които търгуваха с дрехи втора ръка, а можеше и да поразпита Кари откъде трупата си набавя костюмите. Дори би могла да си поръча нещо при Хорнет. Той отговаряше за костюмите и имаше добър вкус, а въпреки скъпоценните камъни от гиздилата на Астер една театрална трупа никога не е толкова добре с парите, че да откаже някой и друг страничен доход.

— А наметало, госпожице? — попита дартинът и ѝ показа нещо възшироко от черна кожа. — Сега тези са на мода.

След кратко колебание Ситрин реши да го пробва. Буквално потъна в наметалото, като в нощно море, а огледалото ѝ показа страховитата картинка на бледо момиче, нападнато от хищни сенки. Тя поклати глава и върна дрехата на шивача.

— Само другите, благодаря.

— Сигурна ли сте? — Очите на дартина грейнаха малко по-силно. — Много е модно.

Лорд Даскелин бе така добър да покани в дома си представителите на Медеанската банка не на последно място заради извънредните обстоятелства, в които те бяха попаднали по негова покана. Подтекстът беше, че гостоприемството му не бива да се приема като прецедент за бъдещо ползване — Даскелин в крайна сметка беше антийски барон. В Карс може и да ядяха хляб от една маса, но сега бяха в Камнипол, неговия дом. Имаше си стандарти и граници. Препоръчително бе например да влизат през страничния вход, а не през централния.

Пред вратата я чакаше Парин Кларк.

Ситрин се качи по широките каменни стълби, вдигнала въпросително вежди. Усмивката на Парин беше спокойна, обезоръжаваща и толкова отрепетирана, че той със сигурност не си даваше сметка за нея.

— Току-що се връщам от среща с лорд-регента — каза той и ѝ отвори широко вратата.

— Да?

— Той е неочаквано благоразположен към нас — каза Парин. — Сам предложи Медеанската банка да открие клон в Камнипол.

— Сериозно? — каза тя и влезе в коридора. Бяха им дали най-големите стаи в крилото за прислугата и за да стигнат до тях, трябваше да минат през кухнята. — Това звучи доста невероятно, нали?

— За клон в Камнипол? Не бих казал. Но и не очаквах да ми го поднесат на тепсия. Сякаш не стига това, а регентът ми отдели два пъти повече време от предвиденото за аудиенцията. Останах с впечатлението, че си има свой дневен ред, различен от официално обявения.

Ситрин се засмя гърлено.

— И що за дневен ред е бил неговият?

— Точно това исках да те питам. — Вече бе изоставил официалностите и ѝ говореше на „ти“. — Ти си нашият експерт по Гедер Палиако. Според теб защо регентът иска банката да открие клон в Камнипол?

Ситрин спря пред тясна черна врата, толкова невзрачна, че сякаш постоянно се извиняваше за съществуването си. Иззад нея гласчетата на дворцовите дами долитаха като птича песен, красиви, звучни и изначално лишени от съдържание.

— Не мога да кажа със сигурност — отговори тя, — но ако трябва да гадая, може би Гедер се надява аз да оглавя евентуалния бъдещ клон на Медеанската банка.

— Сериозно? — каза Парин Кларк. — И ти нямаш нищо общо с това? Не си му пуснала мухата? Питам само защото интересът ти към управлението на банкови клонове е широко известен.

— Не искам кой да е клон — каза Ситрин. — Искам си моя. Ако ми предложите Камнипол… е, може и да приема, но ще трябва да ми платите много повече.

— Значи идеята е негова.

— Да.

— Това също е много интересно. Искаш ли да добавиш още нещо към официалния си доклад?

— Не — каза Ситрин. — Няма какво да добавя.

— Кому си лоялна, Ситрин? — попита той. Тонът му не се бе променил, но Ситрин усети, че въпросът има необичайна дълбочина, и се замисли, преди да отговори.

— Не знам — каза накрая. — Мисля, че точно това се опитваме да установим с теб. Нали?

— В интерес на истината и аз смятам така. О. Между другото, пристигна писмо от, ако ми позволиш волността, твоя клон. От някой си Ярдем Хейн. Нищо спешно, струва ми се. Само, че капитан Уестер е напуснал. Този Хейн е бил негов заместник и пише, че е поел функциите му.

— Какво?!

Парин я погледна с тревога.

— Някакъв проблем ли?

В гърдите ѝ зейна ужасно чувство за загуба. Когато се прибереше в Порте Олива, той нямаше да е там. Превъртя тази мисъл в главата си и реши, че е крайно неправдоподобна. Маркъс щеше да е там, разбира се. Той винаги беше там. Нещо явно се беше случило, но тя нямаше представа какво, нито как би могла да оправи нещата.

— Не е проблем — каза тя. — Просто изненада.

— Бих могла да ви препоръчам на Гедер — каза Ситрин. — Ако се разчуе, че лично лорд-регентът проявява интерес към вас, хората ще се претрепват да идват на представленията ви.

— Мърдаш — каза Хорнет, стиснал десетина топлийки между зъбите си. — Стой мирно.

— Всякакви препоръки са добре дошли — каза Кари, вдигна един фалшив меч и го огледа преценяващо. — Но не съм сигурна, че лорд-регентът ще се радва да ни види отново. Така де, едва ли ни свързва с приятни спомени.

— Що бе? — каза Сандр. — Беше си приключение. Не всеки в двора може да се похвали с такова нещо.

— Дворцовите велможи едва ли се надпреварват кой е живял в най-голямата мизерия — каза Кари. — Онази дупка вонеше ужасно.

— Вонеше, вярно — каза Ситрин. — Добре де, щом славата на любима придворна трупа не ви блазни, тогава какво? Ще се върнете на юг?

— Всяко място, където камъните не се потят от жегата, е добре дошло, ако питаш мен — каза Сандр.

— О, не си струва да хващаме отново пътя само заради жегата — каза Смит. — Вижда ѝ се краят. Може да го помирише човек, ако знае как.

Сандр изсумтя и завъртя очи.

— Не можеш да предсказваш времето.

— Мога, разбира се — опъна се Смит.

— Не, не можеш. Все едно повтаряш, че идвала буря. И така седмици наред. — Сандр изкриви лице, издължи челюстта си и смъкна външните краища на веждите си. Ситрин нямаше представа как го прави, но беше факт, че с новата си физиономия беше като роден брат на Смит, толкова добре го имитираше. А когато заговори, гласът му циментира илюзията: — Иде буря. Запомнете ми думата, буря иде.

— И винаги познавам — каза Смит. — Понякога просто ѝ трябва повечко време, докато стигне до нас.

— По същия начин можеш да предскажеш, че идва сняг, и всяка зима да познаваш.

— Тъй, тъй — рече Смит. — И освен това наистина иде буря.

Кари и Ситрин се спогледаха усмихнати. Това беше семейството на Кари и тя си го обичаше. Ситрин също ги обичаше, нищо че не бяха нейното семейство. Бяха ѝ приятели, някои от тях ѝ бяха близки на сърцето, но домът ѝ не беше във фургона или на сцената, или в сеното над поредния обор по пътя. Нейният дом беше в канцеларията на банковия клон и в кафенето.

— Добре — каза Хорнет. — Да направя още няколко шева и ще имаш хубава рокля за път, простичка, но идеална за кал, мулета и мръсотии от всякакъв сорт. А ей тук съм ти пришил малко джобче за нож, в случай че водачът на кервана хвърли око на добродетелта ти.

— Не ще позная страх от ни един водач кервански — заяви Ситрин с приповдигнат тон и напевен ритъм. После се сгъна в толкова сложен реверанс, че и сама не би могла да го повтори. — Признателна съм ти навеки.

Хорнет се поклони на свой ред и двамата се разсмяха.

Ситрин знаеше правилото още откакто майстор Кит ръководеше театралната трупа — плувай срещу течението. В град, поразен от чума, играй комедия. В богат град и мирно време — трагедия. Колкото по-голямо въображение изисква една пиеса от публиката, толкова по-голям успех жъне. Тази вечер щяха да играят „Историята на кучкаря“, фарс толкова долнопробен и вулгарен, че изненада дори Ситрин. Изиграха го добре. А изпълнението на Сандр на моменти граничеше с гениалното, неохотно призна тя. Но не актьорите на сцената привличаха вниманието ѝ, а мъжете и жените в публиката.

Когато Смит изскочи на сцената с пришития към костюма си гигантски кожен фалос, публиката избухна в гръмък смях и взе да го сочи. Така се смееха, че сълзи им течаха по бузите. Жадни са за такива неща, мислеше си Ситрин. Отчаяно се нуждаеха от смях, радост, забавление. И как иначе? Преживели бяха заговор от съседите, смъртта на краля си, война, а сега и свирепи боеве по улиците на собствения си град. Имаха право на малко разтуха.

И въпреки това Ситрин ги зяпаше невярващо. Младеж с едва наболи мустачки се свлече на земята от смях. На сцената Чарлит Скорна се преструваше на хитрец, който се превръща в жена и става обект на мъжки мераци — последната сцена толкова се хареса на една беззъба бабишкера в публиката, че тя се плесна по коленете и се разхълца от смях. Беше прекалено. Смехът на тези хора граничеше с гротеската. Ситрин седеше в единия край и виждаше едновременно и сцената, и публиката.

Тези хора, помисли си тя, не приличаха на победители. Когато бе пристигнала в града им преди месец, усещането за триумф беше навсякъде. Имаше знамена и гирлянди, дечурлига търчаха по улиците и хвърляха лъскави конфети. Опиянението от победата над Астерилхолд беше замаяло главата на всички. Поражението на Досън Калиам обаче явно не им носеше радост. Истеричното веселие, което Ситрин наблюдаваше в момента, не беше маска. Беше едната страна на монетата, а образът от другата ѝ страна вещаеше сериозни проблеми, от които Камнипол нямаше скоро да се изцели. И догодина театралните трупи покрай Прореза щяха да играят комедии. Тази мисъл остави у Ситрин утайка от страх и тревога, чийто привкус бе твърде личен, за да го подмине с лека ръка.

Кари излезе на сцената и фалшивият ѝ меч се огъна като сварен макарон по средата на дуела. Тълпата се разсмя, Ситрин — не. Мобилизира самообладанието си, тръгна покрай навалицата и влезе в пивницата „Жълтата къща“.

Тук хората бяха по-малко, но жегата и задухата — по-големи. В разгара на камниполското лято залезът се проточваше почти до зазоряване. Сега навън беше тъмно, значи полунощ беше отминала преди час или два. Десетина мъже и жени седяха по масите, пиеха сайдер и бира от кафяви халби и ядяха твърдо сирене и препечен хляб. Представлението беше изкарало навън жадните за смях. В задушната пивница бяха останали онези с по-мрачна нагласа на ума, което устройваше Ситрин и пасваше идеално на собственото ѝ настроение.

Бирата беше силна и гъста, с високо съдържание на алкохол. Бира, с която да се напиеш, но колкото и силно да бе изкушението, Ситрин не беше готова да се предаде. Не още. Нещо я глождеше неуморно. Мисъл или прозрение, което драпаше да изскочи на повърхността. Тя заби поглед в неогладените дъски на масата и се заслуша.

— Сговорил се е бил с Астерилхолд от самото начало — казваше някакъв мъж на масата зад нея. — Как иначе щеше да стигне толкова лесно до Калтфел? Крал Лечан го е пуснал, червеи да му ядат мъртвото сърце.

— Но лорд-регентът е знаел, нали? — каза жената до него. — Понеже нали изкара предателите от дупките им. Видя сметката на Лечан, ще скъси с една глава и другите, помнете ми думата.

— Чухте ли какво е правел, докато в града се водеха сражения?

— Крил се в Кралски шпил и дирижирал цялата простотия, като дете, което си играе на дама.

— Не — каза жената. — Злословия са това. Бил е на улицата през цялото време. Преоблечен като просяк. Шпионирал врага. Никой не му обръщал внимание заради маскировката.

— Така е — каза друг мъж, по-стар, с бели мустаци и зачервена кожа. — Аз го видях с очите си. Познах го. Тоест не знаех, че е той де. Стария Джем, така се представяше. Усещах, че има нещо странно у Стария Джем, ама чак после разбрах какво е.

— И говори с мъртвите — каза първата жена. — Братовчед ми е пазач в гробището. И той, и другите пазачи знаят, че лорд-регентът редовно ходи там. Редовно. Понякога и по два пъти на ден. Отива и влиза право в гробниците. Братовчед ми казва, че ако се заслушаш, ще го чуеш как говори. Тихо и кротко, както ние си седим тук и си приказваме. Шегува се, задава въпроси, а бе, говори си с мъртвите, и толкоз. А понякога можело да чуеш и други гласове, дето му отговарят.

— Той не е хитрец — каза първият мъж. — Познавам аз няколко хитреци. Половината не могат измагьоса и пръдня. Палиако е нещо друго и всички ние имаме голям късмет, че седна на трона. Голям късмет.

— Никой друг не би прозрял истинските намерения на Калиам — каза мъжът с белите мустаци. — Аз например въобще не се усетих. И знаете ли за какво друго никой дума не обелва? За съветниците на Калиам. Те всичките са били тимзини. Ха кажете сега, че това е съвпадение.

Ситрин слушаше, стиснала халбата. Съвсем беше забравила за бирата в нея. Не пиеше, а слушаше как небивалиците се трупат една връз друга и превръщат Палиако в легенда.