Кралска кръв

Ситрин

Последният драконов император спеше пред нея. Всяка нефритена люспа беше голяма колкото разперената ѝ длан. Клепачите бяха отворени леко, колкото да се види малък отрязък бронзово око. Свитите криле бяха дълги като корабни мачти. Не, по-дълги. Ситрин се опита да си представи как статуята оживява. Как се раздвижва. Как проговаря на езиците, сътворили света.

От една страна, размерът, красотата и внушението за скрита физическа сила действаха смиряващо. Нокти като тези можеха да сринат къща с един замах. В устата можеше да се събере цял кон. Но силата не беше единственото. Скулпторът беше успял да улови интелекта, гнева и отчаянието и да ги предаде във формата на очите и ъгъла на хълбоците. Морад, лудият император, срещу когото се бяха разбунтували братята му по люпило. Морад, срещу когото бе заговорничил Дракис Гръмовран. Морад, чиято смърт беше дала независимост на всички човешки раси.

Застаналият до нея Лауро Медеан се почеса по ръката и каза:

— Казват, че драконите можели да спят много дълго, когато поискат. Било част от бойната им стратегия. Заравяли се под земята или си намирали някоя дълбока пещера и се скривали там. А когато вражеската армия се обърнела с гръб или с фланг към тях, се надигали. Изригвали от земята. И избивали всичко живо.

Синът на Коме Медеан беше с една година по-голям от Ситрин, но в сравнение с нея се държеше детински. Имаше кафявата кожа и тъмната коса на баща си, а ако се вгледаш, още отсега личеше къде младежкото му лице ще се разшири, как гушата му ще увисне и приликата с Коме ще стане още по-силна. Ситрин се зачуди колко ли трябва да остарее един мъж, преди да го повали подаграта. Младежът я погледна с усмивка.

— Искаш ли да влезем?

— Не бих го пропуснала, след като изминах толкова път, за да дойда тук — отвърна тя.

Когато потегляше за Карс, пътуването беше най-малката ѝ грижа. Разбойници, пирати, болести, хищници. Знаеше за всичко това и разбираше риска по-добре от мнозина. Още от най-ранно детство се учеше да разбира риска, да го изчислява. Ако сто кораба предприемат плаване от хиляда мили, колко ще потънат? През лятото? През зимата? Ако плават в крайбрежни води? Ако плаването е презокеанско към Фар Сирамис? Колко често керваните попадат на разбойници, биват избити или просто изчезват? Знаеше наизуст статистическите таблици, знаеше и методите за изработването на статистиката. Умееше да изчислява вероятностите по-добре от картоиграч, затова пътуването не я плашеше.

Връчването на докладите беше много по-лошо. Знаеше, че клонът ѝ се справя добре, но не и какъв баланс се смята за приемлив, нито как се справят другите клонове, още по-малко как се вписва нейният импровизиран клон в общата стратегия на холдинговото дружество. Не рискът я плашеше, а неспособността да го пресметне, да го сведе до число. Неизвестността я плашеше повече от риска.

Много неща я бяха държали будна през дългите седмици, откакто бе напуснала Порте Олива, но от тях най-упорито я тормозеше мисълта как да остане в Карс достатъчно дълго, за да спечели на своя страна холдинговото дружество. Дошла бе да предаде докладите — работа за един час пряко сили — и нямаше представа как да се намърда в ежедневните дела на компанията, как да се внедри толкова надълбоко, че да не я отпратят още на втория ден.

А ето че ѝ бе предоставена неочаквана възможност, която дори не изискваше усилия от нейна страна. В Порте Олива Ситрин беше фигурант, в Карс беше нещо като куриоз, а Коме Медеан явно нямаше нищо против тя да се помотае още известно време тук в ролята на гостенка. Ситуация, която удовлетворяваше и нея. Ситрин имаше чувството — дано не грешеше, — че Коме Медеан харесва тази игра, че е любопитен дали Ситрин наистина ще успее да го очарова и впечатли. И че е решил да ѝ залага препятствия по пътя.

Сина си например.

Подминаха гигантската статуя от нефрит и Драконовата гробница се разкри пред тях. Прорязан в живата земя, комплексът беше по-широк от улица, слоевете му в дълбочина завиваха и свръщаха като речно легло, но твърде геометрично и правилно, за да са дело на природна стихия. Каменният каньон, се точеше повече от миля, десет слоя дълбок, и на всяко ниво — гробници.

Тела нямаше — и да са били тук, бяха изчезнали отдавна, преди векове. Ала нефритените олтари още пазеха отпечатъците на мъртвите. Повечето отпечатъци бяха с по три дълги пръста отпред и един отзад, но някои имаха само два отпред. Някои — два отпред и два отзад. В най-долната гробница гигантски драконов отпечатък потъваше в земята на дълбочина половин човешки ръст, че и отгоре. По вътрешната му страна имаше утаечни следи от водата, която се беше събирала там като в езерце. Сега отпечатъкът беше празен и сух.

— Хайде, давай, ако искаш — каза Лауро Медеан. — Няма проблем, всички го правят.

Ситрин се усмихна, огледа се, после се прехвърли в отпечатъка, легна и протегна ръце над главата си. Колкото и да протягаше ръце и крака, пръстите ѝ не стигаха до стените. Представи си как драконът се появява в небето над нея и закрива слънцето. Някога това е било обичайна гледка. Някога в този въздух, над тези скали, бяха летели дракони. Зави ѝ се свят.

Изправи се и видя, че Лауро се хили.

— Смешно ли ти е? — попита тя и вдигна ръка към него. Той я хвана — хватката му бе силна — и ѝ помогна да се измъкне.

— Не, просто съм израснал тук. Свикнал съм с гробниците и те не ми правят впечатление. Приятно ми е да водя тук хора, които ги виждат за пръв път. Ако се съди по реакцията им, те откриват в гробницата по-дълбоко значение, което на мен ми убягва.

— Всичко това — каза Ситрин и обхвана с жест празните гробове и смъртните отпечатъци — е тук отпреди началото на историята. Хората са се грижели за тези гробници, забравяли са ги и после са ги преоткривали отново още преди хилядолетия. И твърдиш, че това не те впечатлява?

— Сигурно би трябвало — каза Лауро и вдигна рамене. — Но не е така. За мен това е просто Гробницата. За хората, които не са от Карс, то е нещо вълшебно, но за мен е просто част от пейзажа, като морето, или небето, или скалите, все неща, които виждам ежедневно.

— Хмм.

— Какво?

— Аз пък работя с Маркъс Уестер — каза Ситрин. — Подозирам, че за мен той е като Гробниците за теб.

Двете големи изненади, които холдинговото дружество поднесе на Ситрин, бяха свързани с Парин Кларк, ревизора, когото Ситрин беше убедила, че заслужава да запази мястото си в портеоливанския клон на банката, пък било и само като фигурантка. Първата бе, че Парин Кларк също живее в частната крепост на холдинговото дружество в града. Втората — че очевидно се радва да я види.

Влязоха през бронзовите порти и видяха бледия мъж да седи на една пейка. Лауро му извика за поздрав. Парин Кларк им махна в отговор, поколеба се за миг, после им даде знак да отидат при него. Докато вървяха натам, Лауро се опита да хване Ситрин за ръка, а после дори преметна ръка през раменете ѝ.

— Братко — каза Парин Кларк. Технически беше вярно, защото Парин беше женен за сестрата на Лауро, но на Ситрин ѝ беше трудно да си представи двамата като част от едно семейство. — Как сте? Къде ходихте?

— Заведох Ситрин в Гробницата на драконите — каза Лауро. — Не я беше виждала.

— И хареса ли ви гробницата, магистра?

— Да, благодаря — отвърна Ситрин. Усети как до нея Лауро леко се напрегна, притеснен от официалния им тон. В очите на по-възрастния мъж пък се прокраднаха весели искрици. Щом Лауро искаше да си играе с нея на фамилиарност, тя пък щеше да го дава тежко-тежко с Парин и така да подложи крак на момчето. На препятствията по принцип не им се полагаше комфорт.

— Чудех се дали не мога да ти отнема магистрата за няколко минути. Изскочи нещо, което искам да обсъдя с нея. Банкови дела.

— Разбира се — отвърна с известен хлад младежът, свали ръката си от раменете ѝ и ѝ се поклони. — Благодаря ти за компанията. Беше ми много приятно.

— Не, аз ти благодаря, Лауро — каза Ситрин.

Седна на пейката до Парин Кларк и се загледа след сина на Коме Медеан, който пресичаше двора. Кларк се отмести мъничко настрани, за да не би случайно да се докосват, отбеляза Ситрин.

— Мога ли да ви попитам нещо? — попита той.

— Разбира се.

— Какво се надявате да спечелите тук?

Ситрин го погледна право в очите, но както винаги Парин беше олицетворение на любезната безизразност. Ситрин не познаваше друг, който по-добре от него да прикрива мислите и чувствата си. Познаваше хора, които се справяха почти толкова добре, но нито един, който да го превъзхожда.

— Мислех, че съм изяснила това в достатъчна степен — каза тя, изпробвайки закачливата арогантност, която ѝ беше свършила работа пред Коме Медеан.

— Не — отвърна Парин без следа от лековатост в тона. — Обяснили сте какво искате. Аз питам защо го искате. Какви са амбициите ви?

— Съжалявам — каза тя. — Не разбирам въпроса ви. Просто искам да управлявам сама своята банка.

— Да, но защо искате точно това?

— Защото е моя — отвърна Ситрин.

Парин вдиша продължително и се измести, така че да е наполовина с лице към нея. Дървото над тях хвърляше шарени сенки по лицето му и за миг той ѝ заприлича на горски дух, така както ги рисуваха в детските книжки.

— Искате да сте богата ли?

— Вероятно.

— Значи не това е отговорът. Власт ли искате, влияние?

— Искам властта, която ми се полага по право — отвърна Ситрин. — Искам онова, което съм си заработила.

— Дори ако сте го заработили чрез фалшификация и измама?

— Не съм причинила вреда никому — каза Ситрин и скръсти ръце на гърдите си. — Просто въртях бизнес и го правех добре. Изпълнявах сключените договори. А те бяха законни във всичко, освен във възрастта ми.

— Пречка, която скоро ще отпадне — каза Парин, колкото на нея, толкова и на себе си сякаш. Потропа с пръсти по коляното си и се намръщи. — Давате ли си сметка, че Коме ви натрапва сина си, за да провери дали не сте тръгнали на лов за съпруг?

— Можеше да ме попита направо. Не съм. Не си търся някой, който да управлява банката вместо мен. Ако беше така, щях да се оженя за Пик Устерзал и да приключа с въпроса.

Парин се разсмя.

— Интересна идея. Добре. Ще ми се да свършите нещо тази вечер — смени темата той. — Не е банкет, просто вечеря. Но човекът, който ще дойде, е важен.

— Добре — отвърна Ситрин. — Защо искате да присъствам?

Кон изцвили и колар извика на улицата. Лекият вятър размести сенките по лицето на бледия мъж. Ситрин чакаше.

— Помня, когато бях на вашите години — каза накрая той бавно, с внимание към всяка дума. — Помня и какво е да търсиш нещо, без да знаеш какво е то. Вие имате превъзходен усет за парите и тяхната сила, усет, какъвто се среща рядко, но ви липсва опит. Не го приемайте като критика, защото не е. Обикновено наблюдение, и вярно. Тази нощ ще се водят преговори. Бих искал да присъствате. Да видите как се играе тази игра.

Ситрин се замисли. Пулсът ѝ се беше ускорил, усещаше топлинка по страните си. Може би това щеше да се окаже лелеяната възможност, заради която беше била целия път дотук.

— Мога ли сега аз да ви питам нещо?

— Дължа ви един отговор. Питайте.

— Защо искате точно това?

Парин кимна. Мина почти минута, преди да ѝ отговори.

— Вие сте млада. Все още изграждате жената, която ще бъдете един ден, оглеждате се за проекта, в който да превърнете живота си. Понякога хората се нуждаят от помощ в това. Аз, от своя страна, съм по-възрастен, имам известно влияние и смятам, че сте човек, от чиито услуги ще имам полза в бъдеще.

Ситрин не успя да сдържи напиращата усмивка. Усмивка с вкус на победа.

— А аз реших, че го правите от човеколюбие.

— О, магистра — усмихна се Парин Кларк. — Тук не правим такива неща.

Вечерята започна малко преди залез, около най-обикновена маса от сковани дъски. Блюда запълваха разстоянието между сътрапезниците — миди в чеснов сос, макарони и сметана, бутилки вино, самуни прясно изпечен хляб. Коме Медеан седеше в единия край на масата, отоците на коляното и глезена му бяха спаднали почти напълно. Ситрин и Лауро седяха на едната дълга страна, срещу Парин Кларк и неговата съпруга Чана, която приличаше на баща си дори повече от Лауро. Срещу Коме седеше антийският благородник Канл Даскелин, барон на Воденблат, протектор на Северпорт и специален пратеник на регента в Северобреж. Кожата му бе тъмна като кафе.

— Помислете си как се чувствам — каза той с широка усмивка. — Пратиха ме с бърз кораб да моля крал Трациан да ни помогне във войната, а докато пристигна тук, нашите войски взели, че я спечелили. Сигурно изглеждам като глупак.

Коме Медеан се засмя и кимна.

— Много добре знам как се чувствате. Преди време се опитвах да спечеля концесия върху една захарна плантация на остров в крайбрежните води на Еласе. Година и половина водихме преговори и тъкмо бях готов да пратя на техния Съвет окончателния вариант на договора, когато цялата плантация изгоря. Пазарил се бях и за концесия върху солени въглени във Вътрешното море. Слава богу, че още не бях платил.

— Това го помня — каза Ситрин.

— Сериозно? — Коме вдигна вежди.

Канл Даскелин спря погледа си на нея и Ситрин осъзна, че току-що е стъпила на много тънък лед. Ако излезеше наяве, че е живяла във ванайския клон на банката, можеше да излезе наяве и защо. А ако някой се поинтересуваше за истинската ѝ възраст и направеше проучване, можеше да стане много неприятно.

— Чувала съм за това от магистър Иманиел — отвърна тя. — Сделката е била водена през ванайския клон, нали?

Коме Медеан нацупи устни, сякаш се е замислил над въпроса ѝ. После каза:

— Може и така да е било, не помня.

Ситрин си отдъхна тайно. Преодоляла беше поредния подводен камък.

— Този ваш нов регент — каза Парин Кларк. — Гедер Палиако. Почти не бях чувал името му. Изненадан съм, че някой по-опитен и по-широко познат човек не е заел поста.

— Надявам се, че нямате предвид мен — каза Даскелин. — Не, бащата на Палиако е виконт. Скромен човек. Синът му е нещо друго. Именно той спря бунта на наемниците. Той разкри кроежите на Фелдин Маас. Мнозина смятат, че тази война е негов личен проект от самото си начало.

— Какъв човек е той? — попита Чана, намигна с усмивка на Ситрин и добави: — Чух, че не бил женен.

Всички се засмяха, защото точно това се очакваше от тях.

— Силен човек — отвърна Даскелин. — И кажи-речи външен за двора, което го прави независим. Мисли самостоятелно. Има свои планове.

— Амбициозен ли е? — попита Коме и отвори една мида.

— Така мисля — каза Канл. — Отначало хората бяха склонни да го подценяват. Сега това се случва по-рядко. Неофициалният му наставник е Досън Калиам. Сигурно смята, че е яхнал тигър.

— Не е хубаво да имаш такъв човек за враг — каза Парин.

— Това е кратко, но доста точно описание на нашия регент — отвърна Даскелин. — Някой ще ми подаде ли виното?

Вечерята се проточи до полунощ. Разговорът се въртеше около изкуство, политика и несгодите на пътуването. Всички изглеждаха в добро настроение, разказваха си вицове и смешни случки. Чудесното вино замая главата на Ситрин, изпълни я с топлина и доволство, отпусна възела в стомаха ѝ една идея отвъд разумното. Преди да си тръгне, Канл Даскелин стисна ръцете на всички мъже, а Коме Медеан прегърна като брат. Освен това целуна Ситрин по устата, така че сигурно и той беше прекалил с виното.

След като гостът си тръгна, дойдоха слуги да разчистят масата, донесоха и столче за болния крак на Коме. Отокът се беше увеличил видимо по време на вечерята, но едва сега пролича, че банкерът изпитва болка. Останалите заеха местата си, Ситрин също седна.

— Е? — каза Коме, гласът му бе напълно трезв и сериозен. — С какво разполагаме?

— Регентът е непредсказуем — отвърна Чана. — А Даскелин не го харесва.

— По-скоро се страхува от него — каза Парин Кларк.

— Мислиш ли? — попита Лауро. — На мен ми се стори, че се изказа благоприятно за него.

— Не. — Ситрин поклати глава. — Страх го е. Имаше и още нещо, но не успях да го уловя докрай. Стори ми се притеснен заради войната. А уж я печелят. Защо тогава ще е притеснен?

Беше зловещо. Беше прекарала цялото си детство около друга маса и в компанията на други хора — магистър Иманиел, Кам и Безел, — но разговорите бяха същите. Анализ, дебати, спорове. Дисекция. Сега беше на непознато място, с непознати хора, а се чувстваше у дома си. Зловещо.

— Или се бои, че войната ще се проточи, или очаква властовият баланс в двора да се промени след победата — каза Чана. — Забелязахте ли как се изнерви, когато се пошегувах, че регентът още не е женен?

— Смяташ, че може би подготвят политически брак с Астерилхолд? — каза Коме. — С цел обединение на двете кралства?

— Мисля, че самият той подозира нещо такова и то не му харесва — каза Чана. — Даскелин има ли дъщеря?

— Има — отвърна Парин. — И на подходящата възраст при това.

— В такъв случай… — каза Чана, сякаш това решаваше въпроса.

— Не съм сигурен — каза Коме. — Мисля, че има и нещо друго. Какво знаем за съюзниците на Палиако?

— Много малко — отвърна Парин. — Има репутация на учен. А отскоро и на силно религиозен човек.

— Религиозен казваш? Това може да е важно. Крал Трациан би трябвало да прати някого там. Цяла група дори — каза Коме. — Да прослушат двора. Войната приключи по най-благоприятния за Антеа начин. Полезно е да се знае дали този Палиако не се е настървил. Ако кампанията не свърши с Астерилхолд, на мнозина сметките ще излязат криви.

— Ще говоря с негово величество — каза Парин Кларк. — Вярвам, че той е на същото мнение. Нищо официално, естествено. Не посланик или пратеничество. По-скоро неколцина изтъкнати велможи от двора. Или влиятелни търговци.

— Тоест ти — каза Лауро малко ядосано.

— Тоест аз — отвърна Парин Кларк. — Имам познати в Антеа, с които би било добре да се видя. Може да узная нещо интересно и от тях.

Ситрин усети, че кима в съгласие, но умът ѝ беше другаде. Изпитото вино я объркваше, но не толкова, че да замъглява мислите ѝ. Спомни си какво беше казал Парин Кларк: „Липсва ви опит. Не го приемайте като критика, защото не е. Обикновено наблюдение, и вярно.“ Сякаш истината не можеше да е критична. Нещо се размърда в главата ѝ. Моментът не беше подходящ за арогантност. Беше идеалният момент да мисли широко. И да действа. Изкашля се тихичко и вдигна ръка като ученичка, която иска да привлече вниманието на учителя. Коме Медеан ѝ кимна.

— С ваше позволение, сър — каза Ситрин, — когато групата тръгне за Камнипол, бих искала и аз да отида с тях.