Кралска кръв

Досън

На Досън това не му харесваше, но сега войната се водеше на юг. Неговите хора не можеха да пресекат реката, а освен ако в Анинфорт не избухнеше нов бунт, Астерилхолд също нямаше къде да стовари войски на източния бряг. Блокадата на северното крайбрежие спираше търговията и спестяваше неприятности на антийските кораби, но докато границата със Северобреж оставаше отворена, храна и оръжия стигаха до Астерилхолд през задната вратичка.

Макар и студена, късната пролет ги бе връхлетяла с пълчища комари. Тревата беше висока, криеше мочурливите участъци и режеше до кръв хълбоците на конете. Пътищата не бяха павирани — всъщност бяха тесни пътеки твърда земя, лъкатушещи между стотиците потоци. Студената вода бе чудесна в началото на пътя си, високо по заледените върхове на планините, но тук долу изобщо не ставаше за пиене. Нещо вечно запречваше пътя им — ако не блата, то повалени дървета. Дрехите им започваха да се разпадат от влага и плесени, повече жертви бяха дали на треската, отколкото на вражески меч. Единствената му утеха беше мисълта, че войниците на Астерилхолд страдат по същия начин. Нямаше гарнизони, където да се прислонят, нито фортове. Единственото си стълкновение досега дължаха на онзи нещастник Алан Клин, когото Гедер Палиако изрично беше пратил в авангарда — беше се счепкал с вражеска част сред високата трева и бързо-бързо беше отстъпил.

А после пристигнаха заповедите, написани лично от Палиако и подпечатани с регентския печат. Досън да върнел армията си при моста Сереф и да изчакал там група свещеници, които щели да отворят кръглия форт незнайно как и да им осигурят пряк път към Калтфел. Досън прати писмо с молба за разяснение. Не че смисълът на новите заповеди го затрудняваше, но да изтегли мъжете си обратно на север значеше да извървят същия мъчителен маршрут отново, за трети път, а и еретиците на Палиако сигурно щяха да се провалят. Разяснението пристигна и Досън нямаше друг избор освен да се подчини.

Докато се придвижваха на север — вече бе началото на лятото, — Досън се утешаваше с мисълта, че ще завари при Сереф отряд от свещеници-воини, религиозни фанатици, готови да щурмуват на живот и смърт тесния мост. Но не беше така.

Бяха само трима, с опърпани раса, сивкавокафяви като врабчова перушина. Твърдите им гъсти коси бяха прибрани назад, на лицата им се четеше онази ведра доброжелателност, която Досън свързваше или с прекомерно алкохолно опиянение, или с вродено малоумие. Стояха на малкия плац пред форта и посрещнаха Досън с поклони.

Досън се наведе към Рабр Баниен, най-големия син на лорд Баниен от Естинфорт и понастоящем командир на гарнизона, и изсъска с нещо средно между отчаяние и силен гняв:

— Кажи ми, че това е някаква шега.

— Помислих си същото, когато пристигнаха, милорд — отвърна младият Баниен. — Но от известно време ги наблюдавам и… вече не съм толкова сигурен.

Досън огледа гарнизона. Решил беше да не оставя цяла рота при моста. Нямаше смисъл — няколко десетки можеха да защитят антийската страна, а дори няколкостотин не можеха да превземат форта на другия бряг. Войниците от гарнизона изглеждаха бодри и отпочинали. За разлика от неговите хора. Неприятна мисъл се размърда в главата му.

— Тези тримата да не са хитреци?

— Не мисля, милорд. Поне аз такива хитреци не съм виждал. Те не… те не правят нищо особено, просто… По-добре да видите сам, сър.

— Добре — каза Досън, подкара коня си към най-високия от тримата свещеници и му кимна. — Покажи ми защо трябва да поверя хората си на вашия план.

Свещеникът тръгна сам по моста, въоръжен единствено с викачески рог. Дължината на моста, бурните води отдолу и споените с кървав хоросан камъни на кръглия форт въздигаха свещеника до образ и подобие на голата вяра — врабец притиснат, но неотстъпващ. Досън стоеше при отворената порта на белия форт и наблюдаваше свещеника със скръстени на гърдите ръце. Изтощението от усилния преход и бавната кална война беше стигнало до костите му. Презрение се събираше в гърлото му и имаше вкус на жлъчка.

Свещеникът вдигна рога пред устата си и заговори с висок глас да надвика рева на водата:

— Вече сте загубили! Никоя сила не може да устои срещу антийската армия! Тук нямате власт! Вече сте загубили! Онова, за което се сражавате, вече го няма. Надеждите ви са мъртви. Не можете да спечелите.

Досън хвърли поглед към момчето на Баниен. То гледаше свещеника в екстаз и дори се бе усмихнало щастливо. Досън усети смях да къкри в собственото му гърло и се ужаси.

— С това? — попита той. — С това ли ще превземем отсрещния бряг? Ще им досаждаме, докато избягат в ужас?

— Знам — каза гарнизонният командир. — И аз реагирах така отначало. Но те го правят всеки ден и всяка вечер. И колкото повече го правят, толкова повече изглежда сякаш… сякаш може и да е вярно.

Досън изпсува като каруцар.

— Махнете онзи идиот от моста, преди някой да го е застрелял, и го доведете при мен. Достатъчно време изгубихме с глупости.

— Да, милорд — каза смутено младежът.

Досън мина през вътрешния двор и се качи по каменното стълбище. Частните стаи на командира бяха тесни и слабо осветени. Човек трябваше да избира между въздух и светлина, но Досън твърдо беше решил да разгледа добре лицето на мъжа, когото му водеха. А докато го доведат, седеше в сумрака и кипеше вътрешно.

Еретиците на Палиако дойдоха накуп, и тримата. Поклониха се на прага и седнаха на възглавничките в краката на Досън. Вдигнаха към него глави с изражение на дълбоко спокойствие, тъмните им очи отразяваха светлината на свещите. Гарнизонният командир застана прав зад Досън.

— Искам да чуя останалата част от плана ви — каза Досън. — След като приключите жалкото си театрално представление. Какво следва?

Свещениците се спогледаха. Изглеждаха притеснени, което бе добре според Досън. Взети заедно явно бяха достатъчно умни да съобразят кога някой им се подиграва. Досън се наведе напред на походното столче и дървото и кожата изскърцаха под тежестта му.

— Когато разберат, ще им вземете тяхното — каза средният. Лицето му беше по-кръгло от на другите двама, с тънък нос и тънки устни. Акцентът му напомни на Досън за древните поеми, които беше чел като малък. Мелодиката на думите звучеше като изкопана от руини. Или от надгробна могила. — От друго нужда няма.

Досън прокара език по вътрешната страна на зъбите си и кимна. Беше усвоил този жест като момче, имитирайки баща си в мигове на гняв.

— Друг път — каза той. — Хич не ми пука, дори да говорите, докато езиците ви изсъхнат. Нямаме нито хората, нито позицията да превземем този мост, а не ще допусна и един антиец да загине заради вашата глупост.

— Богинята е с вас. Няма да се провалите — каза свещеникът с кръглото лице.

— Достатъчно! Гарнизонен командир Баниен, аз поемам пълната отговорност за прекратяването на тази операция и още тази вечер ще пратя писмен доклад до Камнипол с преценката си и коригираните планове. Подготви куриер, докато…

— Чуйте гласа ми — каза свещеникът. — Няма да се провалите. Ние сме слуги на истината и на богинята. Онова, което ви казваме, е вярно. Техните мъже не могат да устоят на вашите. Те ще се прекършат.

Досън го изгледа ядно. Горещината в стаята и димът от свещите му се отразяваха зле.

— И какво ви навежда на тази мисъл? Да не би да са изгубили част от хората си?

— Няма значение колко са.

— Да не ги е покосила болест? Зараза някаква?

— Няма значение дали са болни, или здрави. Вие сте мъжете на Антеа, силни по сърце и благословени от богинята. Те са слаби и ги е страх.

— Както ще да е — каза Досън, — това не променя факта, че имат силна позиция, укрепена, а нашият единствен достъп за атака е открит и крайно рискован. Достатъчно ми е да погледна карта и да знам числеността на силите, за да ви кажа без капка съмнение, че и техният, и нашият форт не могат да бъдат превзети.

— Чуйте моя…

— Хич не ща да ти слушам гласа — прекъсна го Досън. — Изобщо не ме интересува колко пъти ще ми повтаряш, че прасето е коте. Това няма да го направи по-вярно.

— Напротив, милорд. Прави го.

Досън се изсмя. Пламъците на свещите се разтанцуваха.

— Какво са думите, ако не онова, което влагаме в тях, милорд? — продължи свещеникът. — Това е куче и онова е куче, макар никак да не си приличат. Едното е голямо като магаре, другото се събира в женски скут. Но и двете наричаме еднакво, кучета.

— Можеш да ги съешиш.

— Но тимзините и хаавиркините не можеш. Коя тогава е човешката раса? Славеят и ястребът са птици, но могат ли си подели едно яйце? Думите са празни, докато не ги напълним, а съдържанието, с което ги запълваме, оформя света. Думите са бронята и мечовете на душата и войниците в другия край на този мост нямат защита срещу тях.

— Нищо от казаното дотук — каза бавно Досън, като натърти на всяка дума, — няма никакъв смисъл. Войната не е игра на думи.

Свещеникът вдигна пръст.

— Когато вие станахте лорд-маршал, нищо във вас не се промени. Пръстите ви си останаха същите. Носът. Гръбнакът. Тялото ви си остана същото, и все пак бяхте коренно променен. Били са изречени думи и с изричането си са станали истина. Прасето може да се превърне в нов вид коте, ако аз го кажа, а вие разберете истината в думите ми. Ако кажем, че тимзините не са човешка раса, те ще престанат да бъдат човешка раса. Ние сме праведните слуги на богинята и за нас целият свят е устроен по този начин. Лъжите нямат власт над нас, а думите, които изричаме, са истина.

— Думите, които изричате, няма да склонят меч — каза Досън.

— Мечовете се скланят, защото ръцете се скланят. Ръцете се скланят, водени от сърцето. Чуйте гласа ми, милорд, и разберете, че хората, които вече ни чуха, знаят. Онова, което искате, вече е ваше. Мечовете на Антеа са стомана, а враговете ви са като трева пред вас.

— Да бе. Да бяхте видели тревата, която газихме, преди да ни пратят насам — каза Досън, но умът му вече беше другаде.

Стаята беше тясна, горещо беше, въздухът тежеше спарен. Точно като войната, която го беше затворила в капан, ограничаваше го. С години щяха да газят в тресавищата, да си отвоюват всяка миля на север. А сеитбата у дома вече беше преполовена. Наесен храната щеше да е малко, през следващата пролет щяха да гладуват. Така стояха нещата сега. Днес.

Но ако свещениците бяха прави… Ако казваха истината, стотици, хиляди дори, щяха да избегнат смъртта, щяха да живеят. Сред тях и немалко от мъжете под негово командване. Мъртвите стояха, строени пред форта, и чакаха реда си да умрат. Може би нямаше значение дали ще умрат тук, на този мост, или след половин година в калта на Астерилхолд, от глад.

— Чуйте гласа ми — каза отново свещеникът. Явно много обичаше тази фраза. — Победата е ваша, ако я приемете в дар от нас.

Досън си пое дълбоко дъх. Знаеше, че начинанието е обречено. Здравият разум и войнският опит бяха категорични, че ги чака провал. И въпреки това, напук на всяка логика, имаше и нещо друго, някаква нова сила, някаква част от самия него, която Досън не можеше нито да прегърне, нито да отхвърли. Беше като опит да се отърсиш от сън, без да си сигурен кое е сънят и кое е будният свят. Главата му беше като пълна с вълна.

— Това е лудост — каза той.

— Опийте се тогава от лудостта — каза свещеникът. — А после от победата.

Готови бяха.

Свещениците бяха настояли да говорят с войниците, да ги уверят, че лорд-маршал Калиам не ги води като говеда на заколение. Досън не разреши. Достатъчно лошо беше, че Палиако съобразяваше действията си с чужденци и свещеници. И че той, Досън Калиам, изпълнява неговите заповеди.

Още щом излезе от тясната стаичка, колебанията му се върнаха. Но заповедта вече беше издадена, а и в главата му още звучеше онзи тих, почти беззвучен глас, който му казваше, че може би има шанс всичко да свърши добре.

Цяла нощ свещениците бяха на моста и крещяха до прегракване в мрака. Реката сякаш крещеше с тях. Реториката им не се различаваше съществено от онова, което Досън бе чул, плюс някоя и друга метафорка. Духовете на мъртвите крачели с войниците на Антеа и ги защитавали. Стрелите щели да падат в краката на антийските войници. Самата река се била съюзила с Разсечения трон. Глупави хвалби и заплахи като между момчета в училищен двор, но повторени стократно в мрака на нощта, те постепенно създаваха усещането, че да си верен на Астерилхолд е много лоша идея.

Досън се бе опитал да поспи, но без особен успех. Въртя се няколко часа в леглото, после оръженосецът му дойде и каза, че е време.

Атаката щеше да започне призори, та слънцето да свети в очите на врага. Сега имаха по-добър таран — по-голям дънер с бронзов клин в единия край и с паянтов навес от дъски и тръстика, който да спира стрелите. Не само стрели щяха да засипят тарана, разбира се, а и горещо масло и вряла вода. Огън. Можеше да мине и половин час, докато разбият вратите на отсрещния форт. Колко мъже можеше да загуби Досън за половин час? Като нищо — всичките.

Мъгла се разстилаше над земята под бледата синьо-розова зора. Крещящите свещеници бяха прегракнали като свраки.

— Мъже — обърна се Досън към рицарите си. — Ние сме лордовете на Антеа и на Разсечения трон. Това е достатъчно.

Мечове излетяха със звън от ножниците и рицарите ги вдигнаха пред лицата си в поздрав. Досън обърна коня си, мъжете заеха своите места.

Щом първите слънчеви лъчи огряха кръглия форт, Досън даде знак за атака и неговите фермери, селяни и безимотни войници се юрнаха по моста. Гласовете им се сляха в рев, който заглуши рева на бурната вода. За миг Досън си позволи надеждата, че врагът е изгубил ума и дума, зашеметен от атаката. А после заваляха стрели. Една уцели един мъж в рамото, той залитна, падна в реката и потъна. Още стрели. Още писъци.

А сетне се чу трясъкът на тарана по вратите отсреща. Конят се разтанцува под Досън, уплашен от хаоса на битката, усетил тревогата на ездача си, или и двете. Тримата свещеници стояха при отворените порти на белия форт, сгърбени в кафявите си раса, уморени и недоспали.

„Ако се провалим, ще изпратя главите им на Палиако“ — помисли Досън.

Мелето в другия край на моста сякаш живееше собствен живот, дишаше като огромен гигант. Таранът беше слонското му сърце. Мъжете още се държаха в плътна формация, въпреки стрелите, и макар от бойниците на форта да хвърлиха няколко факли, таранът не се беше подпалил. Справяха се добре. Дори да загинеха до крак, щяха да са загинали храбро.

Нещо се промени. Глухият трясък на тарана се сля със звука на цепещо се дърво. И още веднъж. А после се надигна рев и мъжете на Досън се втурнаха в кръглия форт през разбитата врата.

— Атака! — изрева Досън. — Рицари на Антеа, след мен! След мен!

Приведен над врата на коня, Досън полетя по моста, оголил зъби в ярост и опиянение, жаден за кръв. В мелето при кръглия форт имаше колкото вражески, толкова и негови войници, но и едните, и другите се пръснаха пред коня му. А после всички се озоваха в двора на форта и заляха врага като вълна. Нещо гореше, димът беше горчив, гъст и вълнуващ. Виковете на бойците бяха музика.

До обед всичко беше свършило. Шейсет вражески войници бяха мъртви. Два пъти по толкова — пленени. Колцина бяха избягали или паднали в реката Досън можеше само да гадае. И най-важното — драконовият път беше негов, разчистен и водещ право в сърцето на вражеското кралство.

Сега Досън стоеше край бойниците на своя нов форт, първото укрепление западно от Сият, което антиец беше превземал така категорично от цяло поколение. Куриерът, който предната вечер трябваше да отнесе отказа му на Палиако, го чакаше на крачка встрани. Досън връчи на младежа седем писма, сгънати, зашити по краищата и подпечатани с личния му печат. Заповеди до всички полеви командири на негово подчинение, всичките с един и същ текст. „Войната е спечелена. Зарежете тресавищата и елате при мен.“

Редно беше да е в екстаз. Редно беше този миг да е лебедовата песен на живота му.

Под него, в двора на форта, мъжете се смееха и танцуваха. Двама фермери си подритваха като топка главата на вражески войник, докато гарнизонният командир не ги видя и не сложи край на играта им. Лееше се вино, както и други, по-силни напитки. Знамената на Астерилхолд бяха изгорени и на тяхно място се издигаха антийски.

Антийски и още едно. Червено с осемделния символ. А в двора тримата врабци се смееха и приемаха благодарности. Любимите еретици на Палиако. Тази победа не беше на Досън. Не беше на Разсечения трон, дори на Палиако не беше. Беше на чуждоземските свещеници и дори никой друг да не си даваше сметка за това, Досън го разбираше отлично. Знаеше го, и нещо повече — знаеше какво означава.

Беше допуснал развалата да го докосне.