Кралска кръв

Клара Калиам

Зимата беше различно нещо за мъжете. Явление, което Клара наблюдаваше от години. От десетилетия вече, а чак сега да се сети. Десетилетия. С есента идваше краят на дворцовия сезон, а с него краят на интригите, дуелите и политическото боричкане. Великите домове си събираха багажа, намятаха чаршафи върху мебелите да ги пазят от прах и се връщаха в именията, които им осигуряваха прехраната. После месец-два лордовете бяха заети с управлението на именията си. Проверяваха данъците, платени от фермери, грънчари и кожари в тяхно име и в тяхно отсъствие. Назначените от тях съдии излагаха на вниманието им всички въпроси, които лордовете трябваше да решат лично. Раздаваше се правосъдие, навестяваха се ферми и села, начертаваше се план за управление на имението през идната година. И всичко това по най-експедитивния начин, така че да се свърши преди началото на Кралския лов… а после тичаха от едно имение в друго — или ако бяха изтеглили късата клечка, подготвяха своя дом за визитата на краля и неговите ловци, — и стреляха по диви свине и сърни чак до първото топене.

Време за почивка не оставаше и Клара нямаше представа как се справят мъжете. Как се справя собственият ѝ съпруг.

За нея късите дни и дългите нощи на зимата бяха време за почивка. За възстановяване. Седмици преди и след Най-дългата нощ Клара спеше до късно и дълбоко. Дните си прекарваше седнала пред камината, пръстите ѝ бяха заети да бродират, а умът ѝ си почиваше. Зимното бездействие беше нейното прибежище и мисълта за година без период на покой я плашеше като мисълта за безсънна нощ. Вече не беше в първа младост, нито във втора, и среброто в косите ѝ отдавна не беше толкова оскъдно, че да изскубва от корен издайническите нишки. Дъщеря ѝ имаше свое семейство и на свой ред беше станала майка. Но дори на младини Клара знаеше, че зимата е нейният сезон далече от света.

А пролетта бележеше завръщането ѝ.

— Винаги е имало религиозни култове — каза тя. — Лейди Терниган от дете е била закърмена с авишките мистерии, а това с нищо не я е увредило.

— Просто се тревожа, че няма да остане хляб за истинските свещеници — каза лейди Каста Кириелин, графиня на Лаклорен. — Твоят син се обучава за свещеник, нали, Клара?

— Викариан, да — отвърна тя. — Но той винаги е казвал, че колкото богомолци, толкова и начини да се помолиш на боговете. Сигурна съм, че ако се появи нещо ново, той с радост би изучил и новите ритуали.

Лейди Жоен Малиан, най-младата в групичката им, се наведе напред. Кожата ѝ беше бяла като листенца на маргаритка и тя лесно се изчервяваше. Говореше се, че една от бабите ѝ била синайка.

— Чувала съм — прошепна тя, — че онези, дето изповядвали авишките мистерии, пиели собствената си пикня.

— Като се има предвид какъв чай предлага лейди Терниган на гостите си, нищо чудно — каза Каста Кириелин и всички се засмяха. Дори Клара. Коментарът беше незаслужен и жесток, но Иса Терниган наистина черпеше гостите си с разни странни запарки.

Събрали се бяха седем жени, всичките с нови рокли в ярки цветове. За Клара тези преходни дни между сезоните открай време имаха силата на религиозен ритуал. Клюки, смях и пъстри рокли, сякаш като имитират великолепието на летните цветя, жените можеха да призоват пролетните пъпки. Градинското парти беше в имението на Сара Коп, вдовстващата графиня Анес, която седеше начело на масата с рокля от снежнобяла коприна, чиста като косата ѝ. Възрастната дама от години беше глуха като пън и никога не говореше, но често се усмихваше и компанията на по-младите жени явно ѝ доставяше радост.

— Клара, скъпа — каза лейди Кириелин, — до ушите ми стигна крайно невероятен слух. Говори се, че най-малкият ти син ухажва Сабиха Скестинин. Не е вярно, нали?

Клара отпи бавно от чая си, преди да отговори.

— Джори се сдоби с официално разрешение да се представи на момичето — каза тя. — Днес следобед ще се срещна с нея, което, разбира се, е въпрос на етикет. Познавам я, макар и бегло, още от времето, когато прохождаше. Не знам защо си правим труда с тези преструвки. Уж се срещаме за пръв път с човек, когото познаваме отдавна. А и в конкретния случай Сабиха трябва да спечели на своя страна не мен, а Досън. Глупава традиция, но традиция все пак.

Усмихна се, вдигна глава и зачака. Ако някой щеше да повдига въпроса за миналото на момичето, щеше да го направи сега. Никой не го направи обаче, последваха само учтиви усмивки и тайни споглеждания. Злощастната връзка на Джори с момичето не беше останала незабелязана, но явно нямаше да предизвика открит присмех или фалшива загриженост. Това беше полезна информация, която Клара скъта в задната стаичка на ума си за бъдещо ползване.

Жоен Малиан изведнъж изписка и плесна с ръце.

— Казах ли ви, че видях Къртин Исандриан? Снощи бях на прием у лейди Клин. Малък прием, неофициален, по-скоро вечеря в тесен кръг, а сме братовчеди, затова нямаше как да откажа поканата. И кого мислите заварих там, седнал до розите, сякаш нищо не се е случило? Къртин Исандриан! Няма да повярвате, но си е подстригал косата!

— Не! — възкликна една от другите жени. — Косата беше единственото хубаво нещо в него.

— Не е за вярване, че още другарува с Алан Клин — каза трета. — Мислех, че ще са по-предпазливи след онази история с Фелдин Маас.

Клара се поотпусна на стола си, слушаше, смееше се, хапваше по малко от кекса, на който му липсваше захар, и отпиваше едва-едва от лимоновия чай. Близо час си говореха за дреболии, думите се изливаха като порой. Дори Клара, която толкова обичаше зимата, усети радостта от шумната компания след дългите седмици самота. Ето така дворът събираше нишките си в гоблен — дребни клюки и новини, въпроси и предположения, мода и традиции. Съпругът и синовете ѝ не биха разбрали и дума от казаното, биха го пренебрегнали като птиче дърдорене, но за Клара беше ясно като написано в книга.

Тръгна си рано, за да стигне навреме пеша до градската си къща.

През пролетта Камнипол беше зашеметяващо красив. В спомените ѝ градът беше двуцветен, в черно и златно, затова камъкът и лозите винаги я изненадваха. Вярно, улиците бяха настлани с тъмни павета, а повечето къщи чернееха от зимните сажди. Вярно, из целия град имаше големи излъскани арки в чест на една или друга победа, някои спечелени преди поколения. Но я имаше и мерата, обточена с два реда дървета с червеникав листак, а едно синайско момче, бледо и тънко като призрак, танцуваше за дребни монети на пресечката между две улици, майка му свиреше на стара цигулка. Клара поспря за миг на едно площадче край Прореза, загледана в театрална трупа, която изнасяше представление на малка тъжна сцена върху сваления страничен капак на шарен фургон. Актьорите се справяха прилично с ролите си на млади влюбени, чиято любов е обречена, но величието на гледката зад тях я разсейваше.

Или пък не беше заради гледката, а защото някаква част от нея не искаше да мисли за обречена млада любов. Не днес поне.

Наближи къщата. Андраш рол Есталан, тралгунският им портиер, стоеше на прага, опънал докрай сребърната си верига. Ушите му бяха щръкнали тревожно. Баща му беше от личните ловджии на нейния баща, затова Клара имаше слабост към Андраш.

— Синът ви е със сина и дъщерята на лорд Скестинин, милейди — каза той. — В западната градина.

— Благодаря, Андраш. Съпругът ми у дома ли е?

— Не, милейди. Мисля, че отиде във „Великата мечка“ с лорд Даскелин.

— И толкова по-добре — каза тя. Пое си дълбоко дъх. — Благодаря ти.

Тралгунът сведе глава в поклон. Умееше да изразява съпричастие по този ненатрапчив начин.

Западната градина беше засадена основно с рози и люляк, които още не бяха цъфнали. Джори стоеше прав до ниска каменна маса, млади мъж и жена седяха на пейките край нея. И двамата гости имаха коса с цвят на пшеница и бяха кръглолики, което правеше момичето — но не и брат му — симпатично. И тримата бяха с наметала заради хладната ранна пролет, но наметалото на Джори беше от вълна и промазан памук, а наметалата на гостите бяха черни, кожени и възшироки.

— Майко — каза Джори. — Благодаря ти, че дойде.

— Не ставай глупав, сине. Все едно да ми благодариш, че съм дошла на закуска — каза Клара. — Добре дошла, Сабиха. Отдавна не съм те виждала. Изглеждаш чудесно. Това наистина ли си ти, Бинал? Не може да бъде! Бинал Скестинин, момчето с дървения меч, което осече всички рози в градината на Амада Масин.

Най-малкият син на лорд Скестинин стана и каза:

— Лейди Калиам. Благодаря ви от името на баща ни, че ни приемате в дома си.

Момичето кимна, но не вдигна глава. Гледаше в земята, лицето ѝ беше маска на стоицизъм и унижение. В интерес на истината, изказаната от брата благодарност не се различаваше съществено от минимално задължителната по етикет, но това нямаше значение. Всички знаеха онова, което никой тук нямаше да изрече на глас. Лорд Скестинин и семейството му приемаха случващото се като проява на съжаление. Като допускаха Сабиха в дома си, барон и баронеса Калиам снижаваха непростимо стандартите си. По-голямата част от антийския двор несъмнено смяташе така. Клара може и да имаше възражения по въпроса, но да отрича всеобщото мнение беше безсмислено. Със същия успех можеше да спре вятъра, като не му обръща внимание.

Така че подбра думите си внимателно.

— Най-големият ми син от години служи при лорд Скестинин — каза тя. — Децата му винаги са добре дошли в този дом.

Момчето се поклони. Имаше белег от дуел на ръката. В първия миг Клара се изненада, но бързо откри логичното обяснение и изненадата ѝ изчезна. Момчето беше достатъчно голямо за дуелистките дворове, вероятно се обучаваше във фехтовка от години. Сега беше тук като придружител на сестра си, да варди честта ѝ. Изглежда, въпросната чест бе станала повод да кръстоса шпага или меч в истински дуел.

— Майко — каза Джори, — вече се запознах официално със Сабиха. Смятам утре да поискам разрешение от баща си.

Клара стрелна с поглед младата жена. Дори седнала и с широкото си наметало не би могла да скрие наедрял корем. Особено при бременност с второ дете, а и предвид времето, необходимо да се прати писмо с молба за официално представяне, да се получи отговорът и после Джори да се придвижи от Остерлингов хребет до Камнипол, евентуална бременност изглеждаше малко вероятна.

Сабиха преглътна. Всички знаеха какви сметки беше направила току-що Клара. Всички бяха очаквали да ги направи.

— Това ми се струва малко прибързано — каза тя. — Напоследък годежите траят един и дори два сезона.

— Нямам нищо против да изчакам — каза момичето.

Болка прекоси лицето на Джори, болка силна, нова и гневна. Значи идеята не беше на момичето. А на нейния син. Джори искаше да ѝ подари този сезон. Искаше младата жена да ходи на танци, банкети и представления с фойерверки като Сабиха Калиам, а не като опозорената дъщеря на лорд Скестинин. Един брак в дом Калиам — още повече сега, когато звездата на семейството изгряваше отново, — със сигурност би променил историята, която хората разказваха за Сабиха. А променеше ли се това, щеше да се промени и самата тя.

Най-големият подарък, който млад мъж може да направи на жената, която обича.

— Джори, сине — каза Клара, — ти не спомена ли веднъж, че Бинал се интересува от коне? Сигурна съм, че ще иска да види онази пъстра кобилка, която баща ти докара от имението.

— Не съм… тоест… — Джори стисна устни, докато не побеляха като платно. — Да, майко.

Момчетата тръгнаха към конюшнята, а Клара седна срещу младата жена. Лицето на Сабиха беше хубаво, но износено някак. Не само заради раждането, макар че то определено променяше тялото на жената по начин, за който акушерките пропускаха да споменат. Не, беше от тъга. И от срам. Тъга и срам, набили се в кожата ѝ като сажди. И как иначе?

— Лейди Калиам — каза Сабиха. Паузата се проточи пет удара на сърцето. Шест. Сълзи пълнеха очите на момичето и Клара усети ответна влага в своите. Примигна да я прогони. Съчувствието беше хубаво нещо, но някой друг път, не сега.

— Никога недей да му благодариш — каза Клара.

Сабиха вдигна очи и я погледна объркано. Една сълза се отрони и пропълзя надолу по бузата ѝ.

— Милейди?

— На Джори. Ако ти го обичаш и той те обича, бог ми е свидетел, че нищо няма да ви спре. Но не трябва да му благодариш, да се чувстваш задължена. Защото това ще отрови всичко.

Сабиха тръсна глава и още една сълза се търкулна по бузата ѝ, втора и последна. Очите ѝ изсъхваха.

— Не разбирам.

Клара поклати глава. Не можеше да намери по-ясни думи, с които да обясни. Как да обясни разликата между брак, който е израснал от любов — и от съучастие, което беше дори по-важно, — и брак, който е бил неравностоен от самото си начало. Виждала беше много жени, които се венчават, тласкани от амбиция, виждала бе и как свършват. Не искаше момчето ѝ да се ожени за такава жена. Но това момиче си беше още момиче, младо. Преживяло бе трудности, да, но не би могло да разбере какво му казва Клара, така както пойната птичка не може да плува.

— Сабиха, скъпа — каза тя. — Джори кара ли те да се смееш?

Очите на младата жена се промениха, грейнаха някак, устните ѝ станаха по-пълни, когато за миг забрави да ги стиска. Клара знаеше какъв е отговорът още преди момичето да кимне.

— Добре тогава — каза Клара. — Но ще ми трябва малко повече време. Бащата на Джори е верен като хрътка, но не обича промените. Ще ми трябва… седмица, да речем. Ще можете ли с Джори да изчакате толкова, преди да поискате разрешение?

— Ако е нужно, можем да направим всичко.

Клара стана, наведе се и целуна нежно момичето по главата.

— Казано съвсем по калиамски. Е, върви при момчетата. И кажи на Джори какво съм ти казала.

— Не искате ли вие да говорите с него?

— В момента — не — каза Клара и сърцето ѝ се сви.

Загледа се след момичето. Имаше радост и облекчение в походката му, в раменете. Сабиха буквално грееше. Нямаше да продължи вечно, защото нищо не трае вечно, но все пак беше приятна гледка. Нещо цветно привлече погледа на Клара, сякаш настояваше за вниманието ѝ. Разцъфтял люляк, разтворил цветчета да улови слънцето. Беше като предчувствие.

Странно, помисли си Клара, но именно разговорът с момичето ѝ бе дал яснота за другата задача, която ѝ предстоеше.

Ловджии в Камнипол не се търсеха. Стражари — да. Слуги — да. Както и от онзи специфичен вид лични слуги, които се нагърбваха с несвойствени задължения и съблюдаваха прищевките на благородник или неговата съпруга.

Откри Винсен Коу в слугинското крило с тесни коридори и миниатюрни стаи, тази преходна стъпка и разделителна граница между архитектурата на богатите и архитектурата на бедните. Винсен беше млад мъж, връстник на Джори, с големи очи и здраво тяло, пригодно за несгоди и тежък труд. Клара го беше спасила веднъж, когато в гнева си Досън едва не го беше изгонил на улицата. Винсен беше спасил нея от убийствения гняв на Фелдин Маас. Младежът стана, като я видя, а Клара прогони решително спомена за устните му върху своите. Беше една-единствена открадната целувка, а в онзи миг момчето беше изгубило толкова кръв, че едва се крепеше в света на живите. Оттогава нито тя, нито той не бяха споменали и дума за това. Правеха се, че не се е случило. Че нищо не се е случило.

И така щеше да си остане.

— Милейди — каза той бързо и отсечено.

— Коу — каза тя.

Можеше да спре дотук. Тя беше господарката, той — слугата. Нямаше нужда да му обяснява нищо… но изпитваше нужда да го направи.

— Проблем ли има, милейди?

— Много обичам семейството си — каза Клара. — И винаги ще го защитавам. На всяка цена.

— Разбира се — отвърна Коу. И той, като Сабиха Скестинин, не разбираше какво му казва.

„Ти си дете — прииска ѝ се да му каже. — Иди да си намериш момиче на твоята възраст и заедно си направете хубави сладки бебчета. Нямаш работа с мен.“

— Искам да се върнеш в Остерлингов хребет — каза вместо това. — И да надзираваш строежа на новия кучкарник, който заръча съпругът ми.

Лицето му се сгърчи като от удар. Пребледня.

— Не разбирам — каза той. — Да не съм ви обидил с нещо? Какво съм?…

Клара стисна ръце зад гърба си. Въздухът в слугинското крило беше някак по-рядък, отколкото в централната част на къщата. По-трудно беше да се диша.

— И двамата знаем защо — каза тя. — Наистина ли искаш да ти обяснявам?

— Аз…

И сведе глава. Когато отново погледна към Клара, вече не приличаше на слуга, който разговаря с господарката си. В гласа му имаше дълбочина, придаваща на думите допълнително значение, което простата граматика не можеше да изрази.

— Ще служа на милейди така, както тя сметне за редно — каза Винсен. — Друга задача нямам.

— И ако тя сметне за редно да те прати в имението, за да надзираваш строежа на кучкарниците?

— Дори ако сметне за редно да ме прати в ада, милейди.

— Не драматизирай излишно — прошепна Клара.

За миг времето помежду им спря. Единствен миг, но дълъг като цял сезон, защото беше последният. Клара се обърна и бавно тръгна към централното крило на къщата. Дишането ѝ се успокои. Тя изправи гръб. Прииска ѝ се да отиде в стаята си, да седне с бродерията и лулата си и да потъне поне за кратко в зимното забвение. Прииска ѝ се отново да е спокойна. Прииска ѝ се мир.

Но когато влезе във фоайето, чу гласа на Досън. От тона му разбра, че е ядосан на нещо, но без да е истински гневен. Познаваше настроенията му, както познаваше собствените си дрехи. Две от ловните кучета крачеха нервно в коридора пред кабинета му, скимтяха тихичко и местеха поглед от Клара към затворената врата и обратно. Тя спря и ги почеса зад ушите, после влезе.

Досън седеше зад писалището си. Пред него имаше писмо. И без да вижда кралския печат, Клара разбра от кого е. Качеството на хартията и прецизният почерк сами по себе си издаваха канцеларията на крал Симеон. Отдъхна си. Писмото едва ли беше свързано с Джори.

— Проблем? — попита тя.

— Симеон е сменил датата за аудиенцията с онзи малоумник от Астерилхолд — каза Досън.

— Посланика имаш предвид, нали?

— Именно. И новата дата съвпада с банкета на лорд Баниен. И сякаш това не стига, малоумникът е помолил за частна аудиенция следващата седмица точно когато ще играя карти във „Великата мечка“ с Даскелин и неговия дебел братовчед, който изобщо не може да играе.

— А — каза Клара. Пристъпи към него и сложи ръка на рамото му. Той хвана пръстите ѝ и ги целуна нежно, без дори да съзнава какво прави. Любовта им беше навик, инстинктивна и затова още по-истинска. Клара не чу въздишката му, но я усети по тялото му.

— Този тип представа си няма какви жертви правя заради него — изсумтя Досън.

— Няма и да разбере — отвърна тя.