Кралска кръв

Ситрин

В навечерието на първото си морско плаване Ситрин се бе подготвила психически за разнообразните неволи, свързани с пребиваването на корабна палуба — гаденето, теснотията и най-вече угнетяващата мисъл, че животът ти зависи от случайни фактори, върху които нямаш контрол. Страховете ѝ се оправдаха, но в по-приемлива степен от очакваното. Най-изненадващо беше спокойствието, с което умът и тялото ѝ реагираха на принудителното бездействие. Денем, а и нощем, Ситрин излизаше на палубата и зяпаше вълните или далечната тъмна линия на брега. Нищо не можеше да направи, следователно нямаше нужда да прави нищо. Нямаше значение дали си мечтае корабът да стигне по-бързо до Карс, или я измъчва носталгия по малката ѝ квартира над банката, и понеже нямаше значение, скоро тя се научи да живее в настоящия момент. И беше сред първите, които видяха удавените.

Отначало видя само по-светло петно в морското синьо. Сетне реши, че във водата има нещо — дънер с обелена кора или голяма бяла риба. После дънерът се превърна в тялото на първокръвен, гол, втренчен невиждащо в небето. Един от моряците извика развеселено, Ситрин чу тропот зад гърба си и половината екипаж се струпа на парапета. Удавеният не беше сам. Ситрин видя жена да се носи по водата до него, после още една малко по-назад. А сетне — десетки, стотици. Само за миг морето побеля от тях. Крайниците им се движеха толкова бавно, сякаш ги носеше морето, а не свободната воля. А после един се издигна от дълбините точно под нея — младеж, още дете почти, с тънката снага и дългите крайници на подрастващ или синай. Тъмните му очи уловиха погледа ѝ и той бавно ѝ се усмихна.

— За пръв път ли виждате удавени, магистра? — попита Барт. Ситрин не го беше усетила кога е застанал до нея.

— Само веднъж. Един. В каналите на Ванаи. Но толкова много накуп — не.

— Обикновено плуват на стада, но по-малки. Имаме късмет да видим толкова много наведнъж.

Един моряк извика и скочи през борда. Щом тялото му разсече водата, удавените потънаха като камъни. Включително и момчето, което я гледаше допреди миг. Морякът, който бе скочил във водата, избухна в смях и понечи да се гмурне след тях.

— Задник — измърмори Барт някак между другото.

— Защо избягаха?

— Защото извън водата са бавни и слаби, и защото са голи. Понякога моряците и рибарите по брега си правят жестоки шеги с тях — каза Барт. — Удавените са като всички други. Видят ли заплаха, бягат. Това го правят дори рибите.

Ситрин кимна. Следеше с поглед ухиления моряк, докато другарите му го вадеха от водата. Постара се да запомни лицето му, за да го избягва до края на пътуването.

Карс. Белите тебеширени скали се появиха половин ден преди града, покрили брега като глетчер. Самото море изглеждаше по-бледо тук, дори небето беше в по-светъл нюанс на синьото. Първите признаци за присъствието на дузината човешки раси, които обитаваха тези брегове, бяха риболовните кораби. Малки и черни, те се връщаха към скалистия бряг или се придвижваха на север към по-малките крайбрежни градчета.

Макар и досами морето, Карс не беше типичен пристанищен град. Намираше се в северния край на драконовите пътища и гледаше вълните отвисоко. Плетеница от кейове обхващаше основата на скалната стена, но малцина търговци приставаха тук. Предпочитаха да удължат плаването си до по-гостоприемния бряг оттатък скалите и оттам да придвижат стоката си с фургони до големия град. Ситрин и другите пътници, понеже нямаха много багаж, слязоха на кейовете и изкатериха тясната серпантина до Карс. По скалната стена имаше следи и от други, по-стари серпантини, силно ерозирали и неизползваеми. Един ден лъкатушната пътека, по която Ситрин залиташе в момента, отвикнала от усещането за твърда земя под краката си, и чийто мек бял камък се сипеше на прах по обувките и роклята ѝ, щеше да се превърне в същата непроходима руина. Някой ден в по-далечното бъдеще, надяваше се Ситрин.

Горе пътеката зави на изток, вече настлана с широки железни стъпала, и ги изведе до широк площад. Ако идеята бе гледката да вземе и ума на пътниците освен дъха им след усилното изкачване, значи целта бе постигната повече от успешно.

Кулата на Градския съвет бе десететажна, каменният ѝ градеж бе гладък като бебешка кожа. Най-горният етаж имаше по десет прозореца с рисувано стъкло от всяка страна — оттам глашатаи обявяваха решенията и едиктите на Вечерния съвет. Дори в разгара на война тази кула се смяташе за свещена и недосегаема. Никой крал или принц не би дръзнал да разгневи теолозите и хитреците от Вечерния съвет, а без кулата Карс би загубил голяма част от очарованието си.

Зад нея огромен нефритен дракон, по-голям от кораба, с който беше пристигнала, лежеше свит, скрил гигантската си муцуна под майсторски изваяно крило. Ситрин беше чела за Драконовия гроб и за статуята на спящия Морад, последния драконов император, която вардела входа му. Но макар да бе подготвена, гледката я остави без дъх.

Ала градът не бе строен да се гледа от скалите, та дори да са високи. Строен бе да се гледа от въздуха. Сгради бяха разрушавани и построявани наново, всичко, което е можело да гори, било изгорено от древни армии, възстановено и изгорено отново — но в сърцето си Карс беше град на дракони. Улиците и площадите бяха широки като за гигантски тела, каквито не бяха стъпвали по тях от хилядолетия. Високите стоянки, където според легендите кацали драконите, още се поддържаха в изряден вид, сякаш някой ден господарите на човечеството можеше да се върнат.

Ситрин беше прекарала детството си във Ванаи с неговите тесни канали и улички, а белите къщи на Порте Олива бяха построени толкова нагъсто, че буквално захлупваха улиците с горните си етажи. Карс беше огромен, сив, тежък и величествен. Широките му улици бяха прекалено широки, високите му кули се издигаха като вековни дървета.

Мъж с тънка плетена ризница и меч на кръста вървеше по улицата и Ситрин със закъснение си даде сметка, че е от градската стража. В Порте Олива войниците от краличината гвардия патрулираха по двойки, а най-често в групи от петима или шестима. Гвардейците на принца във Ванаи обикаляха улиците с лъскави позлатени брони и тояги с оловен връх, които не се колебаеха да използват както и срещу когото им скимне. Сам човек без подкрепление беше или признак на върховно лекомислие, или знак за необичайно ниска престъпност. Ситрин не можа да реши дали това ѝ вдъхва увереност, или тъкмо обратното.

На един ъгъл хитрец вадеше светкавици от въздуха, тихи гръмотевици му акомпанираха като агресивен барабанен ритъм. На земята до него нямаше кутия за подаяния. Ситрин така и не разбра дали може да спре и да го погледа, или трябва да продължи.

Мина час, докато намери Медеанската банка. Отвън офисът ѝ беше по-скромен дори от нейния клон — черна врата между рибарско магазинче и малък западнал храм. Нямаше надпис, само емблемата на банката и дървена табелка с формата на монета. Ситрин даде знак на пазачите си да я изчакат на улицата. Тревога беше свила змийско гнездо в стомаха ѝ, мускулите на гърба и краката я боляха от умора. Покоят от плаването в Плиткото море беше избледнял като полузабравен сън.

Спря пред вратата и си пое дълбоко въздух. Спомни си указанията на майстор Кит — да се движи тежко, от бедрата, и да държи брадичката високо вдигната. Спомни си и гласа му: „Можеш да го направиш.“

Можеше, но нямаше нужда. Никой не знаеше, че е дошла лично в Карс. Можеше да накара Барт или Корисен Моут да влязат в банката, да оставят книгите, а после всички да си тръгнат кротко, без да се натрапват на Коме Медеан или друг. Ако не влезеше, нямаше да я отпратят или унизят. Ако останеше тук, на улицата, щеше да си спести провала.

Отвори вратата и влезе.

Вътре офисът не беше толкова мрачен, колкото си го беше представяла — прозорците бяха големи, имаше саксии с напъпили теменужки и други цветя. Мъж на възрастта на Маркъс — понатежал и прошарен, но все още не стар — с кожа като лъскав махагон надникна от някаква вътрешна врата и каза:

— Да?

Ситрин вдигна книгите, сякаш бяха талисман срещу черна магия.

— Нося докладите от Порте Олива. — Гласът ѝ излезе напрегнат и писклив. Пак добре, че не заекна.

— А, значи ви трябва холдинговото дружество. Три улици северно оттук и една западно. Минете през западната порта.

— Благодаря — каза тя. — Вие сигурно сте магистър Нисон?

Мъжът я погледна с известен интерес.

— Аз съм, да.

— Магистър Иманиел често ви споменаваше — каза Ситрин и успя да се усмихне.

Беше си чиста проба лъжа. Открила беше името му в документите и счетоводните тефтери, които беше донесла от Ванаи. Но магистър Иманиел беше мъртъв. Кам беше мъртва. Всички, които можеха да изобличат лъжата ѝ, бяха мъртви, следователно тя избираше каква да е истината. А в момента ѝ беше нужна истина, според която между нея и този непознат имаше връзка, пък била тя и най-бегла.

След миг объркване на лицето на магистъра се изписа изненада, после изненадата отстъпи на усмивка, която прикриваше смях.

— Вие сте бел Саркор, нали? — каза Нисон. — Изчакайте минутка.

Скри се в съседната стая, Ситрин го чу да вика някого, чу и мъжки глас да му отговаря. Местните говореха бързо и насечено, затова Ситрин различи само няколко думи, между които „стареца“ и „утре“. Нищо полезно.

Нисон се върна, наметнат с плащ от небагрена вълна и с усмивка, която не изглеждаше съвсем дружелюбна.

— Ще ви заведа, магистра.

— Благодаря.

Клонът изглеждаше скромен, затова пък централата на холдинговото дружество не беше. Беше висока пет етажа и си беше истинска крепост. Прозорците бяха тесни, а по края на покрива имаше декоративен каменен парапет, който при нужда лесно можеше да се превърне в отбранително съоръжение. Нисон я въведе през желязна порта и оттам в двор като на дворец. Фонтан шуртеше весело, аромат на тамян се носеше от закритите с декоративни дървени решетки прозорци. Каменната настилка на двора беше измита и излъскана до блясък, без нито едно петънце или прашинка дори.

Влязоха в просторно фоайе с тухлени стени и гоблени и продължиха по стълбище към тежка дъбова врата с инкрустации от слонова кост и абанос.

Логично беше холдинговото дружество да е по-богато от клоновете. Нали точно в това беше смисълът да имаш холдингово дружество, а не просто централен офис на банката. Печалбите и загубите на отделните клонове — нейния, на магистър Нисон и другите — засягаха единствено собствения им баланс, който биваше по-добър или по-лош в зависимост от способностите на своя управител. Всички те обаче плащаха годишна вноска на холдинговото дружество, което беше самостоятелно юридическо лице и което не раздаваше заеми, не приемаше депозити, а само подпомагаше движението на паричните потоци между клоновете. Никой извън банката не подписваше договори с холдинговото дружество или лично с Коме Медеан. Ако Ситрин сключеше твърде много застрахователни договори, а после избухнеше война или връхлетеше страшна морска буря, загубите можеха да доведат до банкрут на клона ѝ, но холдинговото дружество не носеше никаква отговорност за неизплатените застрахователни премии — нито то, нито другите клонове на банката. Всъщност не беше изключен вариант, при който холдинговото дружество да се яви един от кредиторите, на които Ситрин или друг управител на клон дължи обезщетение.

С други думи, холдинговото дружество беше сигурна инвестиция с минимален риск. Ситрин разбираше всичко това, както разбираше буквите и цифрите. Но досега не го беше виждала с очите си, в действие. Преизчисли мълчаливо стойността на своя клон в сравнение с тежките резбовани врати, фонтаните, скъпите гоблени и тамяна. Главата ѝ се замая.

Жената, която отвори на магистър Нисон, беше облечена в тъмна роба от фин памук с навити до лакътя ръкави. Ситрин кимна усмихната, като се чудеше дали жената насреща ѝ е висш банков чиновник, или добре облечена слугиня. Надяваше се, че премерената любезност ще свърши работа и в двата случая. Магистър Нисон кимна към Ситрин.

— Магистра бел Саркор от Порте Олива. Носи докладите. Помислих си, че Коме може да прояви интерес към най-храброто момиче в Биранкор.

— Всъщност аз съм от Свободните градове — каза Ситрин. — Родом тоест.

Репликата беше идиотска, но думите излязоха от устата ѝ, сякаш ги е обмислила и планирала предварително. Жената с тъмната роба вдигна вежда и каза:

— Той не е в настроение. Днес му е лош ден.

— Мога да дойда някой друг път — каза Ситрин и понечи да се обърне.

— Кой е? — извика мъжки глас. — Кой е дошъл?

Жената хвана Ситрин за китката, както палаво куче се държи за ухото, извърна се назад и каза високо:

— Магистър Нисон и магистра бел Саркор.

— И докога ще ги държиш на прага?

Жената и Нисон се спогледаха, вдигнаха едновременно рамене, после жената отстъпи и им даде знак да влязат.

Дюшемето беше от златиста дървесина, каквато Ситрин не беше виждала, лакирано до блясък. По стените имаше десетки златни и сребърни аплици, ценният метал отразяваше светлината на малки изящни свещи. Имаше и голям гоблен, изобразяващ сградата, в която се намираха, но цветовете бяха толкова ярки и живи, че никоя обикновена боя не би могла да ги сътвори — бяха като краските на пеперудено крило. Ситрин съжали, че не е спряла да си купи някоя по-хубава рокля, преди да дойде тук. Или поне по-чисти сандали.

Стаята, в която влязоха, имаше голям балкон с изглед към двора. Клоните на високо дърво се полюшваха зелени, новите пролетни листа улавяха слънцето и лъщяха като вода или като новоизсечени монети. Коме Медеан седеше излегнат в средата на стаята в кресло от преплетени кожени каишки. Беше гол, ако не се брои препаската на кръста, а кафявата му кожа беше напудрена почти до бяло. Имаше умерено за възрастта си шкембе и венец от чисто бели коси. Приличаше на тесто за хляб, поръсено с брашно и оставено да втасва.

Десният му крак беше свит в коляното и с нормални пропорции, но левият стърчеше напред, положен в своя собствена люлка. Коляното и глезенът бяха отекли, обезформени и болезнено зачервени. Млад тимзин в роба на хитрец клечеше до болния крайник и напяваше нещо под нос.

Ситрин никога не беше виждала човек с подагра и макар да знаеше, че болестта е мъчителна, едва сега си даваше сметка колко сериозни са пораженията. Отклони решително поглед от болния крак. Нещо в пръстите на хитреца изпука и той изсумтя като от болка. Коме Медеан не му обърна внимание. Бледите му кафяви очи я измерваха и преценяваха, но не както мъж гледа жена, а както дърводелец оглежда парче дърво.

— Нося докладите от Порте Олива — каза тя.

— Добре. Какво искаш? — попита Коме Медеан. А после, когато Ситрин се поколеба, добави: — Донесла си докладите лично, вместо да ги пратиш по куриер. Значи искаш нещо. Какво?

Мигът застина върху ръба на острие. Вярно беше, че бе изминала целия този път, за да се озове тук, да говори с човека в центъра на гигантския лабиринт от власт и пари и да го спечели на своя страна. Представяла си бе предпазлив разговор с добре възпитан човек, наполовина шеговитите и наполовина сериозни въпроси, които помнеше от беседите си с магистър Иманиел. Представяла си бе как постепенно ще остави у него добро впечатление, докато разговарят в продължение на часове. Вместо това стоеше преди един полугол и болен мъж, а централният въпрос лежеше на пода помежду им като счупена играчка.

Моментът се проточи и Ситрин усети как единствената ѝ възможност се изплъзва безвъзвратно. Излагаше се пред човека, когото се беше надявала да впечатли. А после някъде от прашните кьошета на ума ѝ прозвуча стар глас. Кари, актрисата, която ѝ бе помогнала да влезе в ролята на банкерка, на голяма, независима, силна жена. „Жената, на която се преструваш — прошепна въображаемата Кари, — какво би казала тя?“

Ситрин събра смелост и вдигна брадичка.

— Дойдох да ви кажа, че вашата нотариуска има куража на полска мишка и такта на скално свлачище. След това смятам да ви очаровам достатъчно, за да ми отпуснете още пари и по-голяма свобода да ги използвам. — Гласът ѝ прозвуча твърдо, макар и леко разръфан по краищата. — Как се справям засега?

Мълчание. Дори хитрецът спря да каканиже. А после Коме Медеан, сърцето и душата на Медеанската банка, избухна в гръмогласен смях и Ситрин си спомни да диша.

— Донесете ѝ стол и ми дайте тези доклади — каза той.

Ситрин сложи в ръката му запечатаните тефтери.

Коме Медеан — беше по-едър, отколкото ѝ се бе сторил в началото — счупи печатите, отвори тефтерите и плъзна поглед по шифрования текст. Четеше го с такава лекота, сякаш беше написан с обикновени букви.

— Добре, магистра. Да видим как се справяте. Досега.