Кралска кръв

Ситрин

Ако бе подозирала, че ще носи новите си дрехи на екзекуция, сигурно щеше да поръча рокли с различна кройка и друг цвят. Затворът във Ванаи беше на открито и затворниците чакаха присъдите си пред погледа на всички, в клетки на площада, обект на присмех и обиди. Ала правосъдието си ванайският принц раздаваше на четири очи, труповете на екзекутираните престъпници биваха погребвани — ако осъдените имаха роднини, които да се погрижат за това и да поемат разноските, — или откарвани до хълмовете край града и захвърляни там, ако случаят не беше такъв.

В Порте Олива беше точно обратното. Задържаните очакваха присъдата си насаме, но произнесяха ли се магистратите, наказанието се налагаше публично. Идеята да организираш церемония пред най-висшите слоеве на нобилитета, за да убиеш човек пред очите им, ѝ се струваше перверзна, а в оскъдния ѝ гардероб нямаше нищо, което да подхожда на случая.

Накрая избра по-тъмната от двете си рокли. Кройката на по-светлата беше по-семпла и с по-малко украси, но дори след като се консултира с Парин Кларк, Ситрин не можа да реши дали предстоящата церемония е тъжна, или празнична по своето естество. Сложи си малко грим, колкото да подчертае очите, но не толкова, че гримът да се разтече, ако в залата се окаже твърде горещо. Пробва десетина комбинации от малкото бижута, които си беше купила след пожара, и накрая се спря на тънко сребърно колие, без гривна. Не искаше някой да реши, че се съревновава с придворните дами. По-добре да заложи на семплото, скромното, официалното.

Тъкмо се колебаеше дали все пак да не облече светлата рокля, когато си даде сметка, че мнението на двора изобщо не я засяга. За тях тя беше чужденка, нечистокръвна, търговка. Дори да избереше съвършената рокля и идеалните бижута, онези, които имаха нужда от услугите на банкер, щяха да се държат любезно с нея, а останалите щяха да я игнорират.

Не, притесняваше се, защото Гедер Палиако щеше да е там. А това трябваше да спре веднага. Тя не беше дете, нито някоя от слабоумните почитателки на Сандр. Нещо се беше случило, ако двамата стигнеха до общото заключение, че се е случило, и нищо, ако сметнеха, че така им отърва повече. Да отиде в двора с мисълта, че той ще има времето и желанието да ѝ обърне внимание, беше идиотизъм. От друга страна, Гедер се беше изказал положително за откриването на банков клон в Камнипол, така че идеята да се представи пред него в най-добрата си светлина може и да не беше чак толкова слабоумна.

Накрая все пак си сложи и гривната. Не заради Гедер, Парин Кларк или някой друг. Не, просто си я харесваше.

Лятната жега беше поотпуснала хватката си над града. Небето беше синьо, но не с наситения цвят отпреди, и Ситрин не би се изненадала, ако прословутият дъжд на Смит се излее още утре.

Отиде в кухнята, където се събираха зяпачите с по-долно потекло. В господарското крило на къщата на барон Воденблат съпругата и дъщерите му се приготвяха за събитието и никой нямаше да напусне двора, преди семейството да е излязло. За щастие готвачката беше приготвила голяма чиния с бисквити и сирене, та гостите да се подкрепят преди тръгване.

Парин Кларк беше със семпла туника, тесен панталон и тънък кожен колан. Видът му поуспокои Ситрин — явно беше уцелила в избора на собственото си облекло. Той я посрещна с усмивка и нисък поклон, на които тя отговори подобаващо, като в движение посегна да си вземе бисквитка.

— Това поне обещава да е интересно, ако не друго — каза той. — Не се случва всеки ден да пристигнеш в чужд град за празненствата в чест на национален герой и да останеш и за екзекуцията му.

— Какво знаем за него? — попита Ситрин с пълна уста. Маслените бисквитки бяха превъзходни. И да имаше недостатъци гостоприемството на Даскелин, пестеливостта в кухнята му не беше сред тях.

— Срещал съм се с него. Той изигра ключова роля за издигането на Палиако до трона и по всичко личи, че дворцовите интриги са негова стихия открай време. Изключително консервативен в мисленето си и мрази банкерите.

— Значи няма да скърбя дълго за него — каза Ситрин. — Нещо, за което да си отварям очите и ушите?

— Не знам — каза Парин. — Ослушвай се какво говорят хората за размириците. Ако Калиам има съмишленици, вероятно ще бъдат разстроени и това ще ги издаде.

— Хубаво — каза тя. — Мислех, че ще има повече наказани. Калиам не е бил единственият благородник, замесен в опита за преврат.

— Така е, но той е бил водачът. Част от другите са се предали навреме и са сключили сделка с регента. Калиам е бил заловен. Това го прави двойно виновен и ще го използват за назидание.

Вратата се отвори и един слуга надникна в кухнята и каза:

— Лордът и дамите излизат. Побързайте, за да не ни чакат.

— Аз пък бях останала с впечатлението, че ние ги чакаме — каза Ситрин.

— Благородната кръв следва други правила — каза Парин. — Най-добре да кимаме, да се покланяме и да се запасим с търпение.

— И да минем през тоалетната преди тръгване — каза кисело Ситрин.

— Да — каза Парин с усмивка. — Това също.

Канл Даскелин и семейството му се возеха на паланкин, носен от дузина мъже, а Ситрин и Парин Кларк ги следваха на разстояние в двуколка, теглена от два коня. Едва когато наближиха Кралски шпил Ситрин си даде сметка колко е огромна тълпата. Всички улици и пресечки около замъка бяха претъпкани. Слуги крещяха и се караха, бутаха се чий господар да мине пръв, спореха на висок глас за предимство и етикет, както рибари се карат за мрежите си. Двуколката им изобщо не наближи замъка, а сви в една пресечка на четвърт миля от него и спря.

— Благодаря — извика Парин на кочияша и му хвърли една монета.

Слязоха и Ситрин попита:

— Пеша ли ще вървим до Кралски шпил?

— Точно както се полага на статута ни — каза той и ѝ предложи ръката си.

Залата беше проектирана великолепно. Без значение къде си застанал и колко висок е човекът пред теб, издигнатият подиум се виждаше отвсякъде. Гедер седеше на кресло с плюшена тапицерия, Астер — до него. Ситрин едва се сдържа да не им помаха. Като ги гледаше двамата заедно, всичко изведнъж ѝ заприлича на театър. Само дето не беше театър, разбира се. Гедер не играеше ролята на лорд-регент, а беше лорд-регент. Или пък да играеш ролята и да си лорд-регент беше едно и също?

Басрахип стоеше малко встрани със сведена глава, сякаш се вслушваше в нещо. Ситрин изпита неприятното чувство, че свещеникът чува всеки разговор в залата, най-тихия дори.

— Виждаш ли жената в сиво, в левия край? — попита я тихо Парин, гласът му едва се чуваше в шума на стотиците разговори. Ситрин погледна наляво. Видя Канл Даскелин и семейството му, но никоя от жените около него не беше със сива рокля. Дъщерите му се бяха наконтили като за празненство. Направи крачка встрани и видя жената, която имаше предвид Парин. Жена на средна възраст с обло гладко лице. Носеше наметало с пепеляв цвят. Двама млади мъже стояха до нея, по-високият беше с дълга моряшка брада. Другият също имаше брада, но от по-нова реколта.

— Съпругата и синовете на Калиам — каза тя.

— Виждала си ги и преди?

— Не — отвърна Ситрин и плъзна поглед по хората около тях. Посраменото семейство гледаше право напред, израженията им варираха от отчаяние до силен страх и решителна празнота, а хората около тях се правеха, че не ги виждат. Все едно тримата бяха призраци. Никой не ги виждаше.

Не, това не беше съвсем вярно. Гедер ги виждаше. Ситрин се наведе напред. Да, Гедер гледаше към тях, при това без гняв или жажда за мъст. Интересно. Докато се криеха в мрака под земята, той ѝ беше казал, че иска да отмъсти на мъчителите си за всяко унижение, и тя му беше повярвала. Но сега в погледа му се четеше най-вече тревога.

Барабанен ритъм оповести пристигането на затворника. След миг малка дървена врата се отвори недалеч от Гедер и Астер. Мъжът, който влезе през вратата, беше със сива коса, прибрана назад да открива лицето. Облечен беше в селяшки дрехи, мръсни и лекьосани. Краката му бяха боси, петите — черни. Осанката му обаче беше по-царствена от тази на Гедер, толкова по-царствена, че на Ситрин ѝ се сви сърцето от съчувствие към дебеличкия регент.

Досън Калиам, родолюбец и предател, коленичи в центъра на залата, заобиколен от стражи с извадени мечове. Астер го гледаше нервно.

Ситрин прехапа устна. Ставаше нещо странно, но какво? Гедер излъчваше неохота на вълни. Когато се изкашля, целият двор млъкна в очакване.

— Отправена ми беше молба от… синовете на дом Калиам за позволение да говорят. Давам такова позволение на Джори Калиам от дом Калиам.

По-младият син пристъпи напред и множеството се разшумя. Значи не бяха очаквали такова развитие на нещата. Гедер проявяваше щедрост към семейството на мъжа, който се беше опитал да го убие. Какво се надяваше да получи в замяна, Ситрин нямаше представа. Очите на лейди Калиам бяха затворени, лицето ѝ — посивяло като плаща. По-големият ѝ син я държеше за ръката.

— Лорд-регент Палиако — каза Джори Калиам. Имаше хубав глас. Силен, без да е креслив. — Принце. Изправям се тук, за да ви кажа следното. Обичам много баща си и се гордея с вярната му служба на трона в миналото.

Шумът на тълпата подсказа на Ситрин, че малцина споделят чувствата му, но младият мъж вдигна брадичка и продължи с по-силен глас:

— Последната му постъпка обаче беше… — Млъкна, задавил се с думата. — Последната му постъпка беше измяна. И аз, от името на своето семейство, се отричам от баща си Досън Калиам. Отхвърлям името му и потвърждавам лоялността си към короната.

Джори Калиам преви коляно и сведе глава. Всички следяха с поглед бащата, чийто син току-що го беше заплюл в лицето, но за Ситрин Гедер бе много по-интересна гледка. Той не гледаше младия мъж. Не, Гедер следеше с поглед свещеника и в очите му се четеше зле прикрита тревога. Басрахип му даде някакъв знак, толкова лек, че Ситрин не различи смисъла му, но ясно видя силното облекчение, което се разля по лицето на Гедер. Парин до нея цъкна с език, явно и той беше видял същото.

— Греша ли, или Джори Калиам току-що даде разрешение на лорд-регента да убие баща му? — прошепна тя.

— Не знам — отвърна Парин. Умееше да говори, без да мърда устни. — Но регентът определено получи разрешение отнякъде. Виж го как живна изведнъж.

Така беше. Стойката на Гедер се беше променила до неузнаваемост. От тревогата и колебанието нямаше и помен. Изглеждаше енергичен, самоуверен и в настроение.

— Бих искал да говоря — каза Досън Калиам.

— Не съм ти дал разрешение — каза Гедер.

— Разрешението ти не струва пукната пара, лайно бъзливо. Аз ти спечелих всички битки — каза Досън и понечи да стане. Стражите се втурнаха да го натиснат обратно. Навалицата гледаше главните герои в тази драма, било към Досън, било към Гедер, но Ситрин гледаше към семейството на предателя. Лейди Калиам стискаше очи, бледа като платно. Очите на по-големия ѝ син се бяха разширили, ноздрите му бяха издути от ярост. Не приличаха на семейство, което очаква смъртта на своя съпруг и баща.

— Аз те издигнах — извика коленичилият Досън, — а ти предаде всичко, което моето кралство и моят приятел Симеон пазеха като…

— Не съм ти дал разрешение да говориш! — извика Гедер. Сега Ситрин наблюдаваше него. Лицето му потъмняваше, от облекчението нямаше и следа. — Ще мълчиш!

— Или какво? Ще ме убиеш? Ти си смешник. Смешник, който продаде трона на чужденци. Прибързах с действията си, но ще дойде ден, Палиако, когато всички ще се надигнат, а всички не можеш уби. Истинските антийци ще…

Случи се бързо. В залата имаше палачи, стояха в готовност, стиснали в ръце мечове с тъпи ръждиви остриета. Гедер не им обърна внимание. Лицето му беше разкривено от дива ярост. Скочи от стола си и тръгна към Калиам, който стоеше на колене с окови на ръцете. Гедер го подмина, грабна меча на един от стражите и замахна силно и тромаво, като дете, което сече дърва. Острието посече Калиам в лицето и отряза голямо парче от бузата му. Той залитна назад, загуби равновесие и падна. Гедер застана над падналия мъж и продължи да размахва меча, сечеше умиращия, кръв плискаше по него и по стражите наоколо.

— Ще говориш, когато аз ти кажа! — крещеше Гедер. Ситрин едва не се разсмя истерично заради нелепия черен хумор, промъкнал се неволно в тази потресаваща сцена. Никой повече не би измъкнал и една дума от Досън Калиам, със или без разрешението на Гедер.

Гедер се изправи и плъзна поглед по събралите се, сякаш ги виждаше за пръв път и не ги намираше за интересни. В краката му Досън Калиам се сгърчи, после още веднъж, босите му пети удариха в пода. След това застина безжизнено.

— Свърши се — каза Гедер. — Можете да си вървите.

И излезе бързо с окървавения меч в ръка.

— Струва ми се, че лорд-регентът всеки момент ще повърне — каза Парин Кларк.

— Май ще е най-добре да си тръгваме — каза Ситрин.

Всички си тръгваха. Мъже с разширени очи и жени със стиснати устни. Дошли бяха да видят смърт и смърт бе имало, но формата на екзекуцията ги беше потресла. Ако Досън Калиам беше пронизан с тринайсет затъпени ръждясали остриета, всичко щеше да е наред. Вместо това Гедер беше изгубил контрол над гнева си, взел беше нещата в свои ръце, а оттам насетне всичко беше възможно. Ситрин беше готова да заложи едномесечната си заплата, че до мръкване по улици и в пивници историята ще придобие размерите и характера на истинска театрална драма. Справедливият крал, който лично изпълнява присъдите, които е произнесъл.

Нищо навън не намекваше за кръвопролитието, на което току-що бяха станали свидетели. Птичките си пееха, вятърът носеше ухание на цветя, миризма на дим и обещание за дъжд. Докато с Парин вървяха по настлана с големи плочи алея покрай последното лятно изобилие от цветя, Ситрин зърна жената в сиво. Лейди Калиам. Водена от импулс, тя стисна Парин за ръката и го повлече през навалицата.

— Лейди Калиам — каза тя, когато наближи жената.

— Да?

— Казвам се Ситрин бел Саркор. Аз съм глас на Медеанската банка в Порте Олива. Исках да ви изкажа съболезнованията си, своите и на банката. Денят не беше добър.

Лейди Калиам вдигна брадичка и се усмихна. Беше по-млада, отколкото се бе сторила на Ситрин в залата. По-млада и красива всъщност, ако денят беше друг.

— Много мило от ваша страна — каза тя. — На пръсти се броят хората, които събраха смелост да ми изкажат съболезнования.

Ситрин я стисна лекичко за ръката, а лейди Калиам на свой ред покри с пръсти нейните. Миг по-късно тълпата ги раздели.

— Това пък какво беше? — попита Парин.

— Явно синът ѝ е достатъчно важен за Палиако, иначе нямаше да направи изключение за него и да му даде думата преди екзекуцията — каза Ситрин. — Тази малка любезност може да ни е от полза по-късно, а може и да не е. Така или иначе, не ни струваше нищо.

— Е, може и да си…

— Ситрин!

Тя спря и погледна назад. Навалицата между нея и Кралски шпил се разцепваше на две, нобилитет и простолюдие, благородници и слуги, всички отстъпваха настрана и нагазваха в меката пръст на цветните лехи да направят път на Гедер Палиако, който тичаше към тях със зачервено лице. Ситрин зачака. Всички велможи я изпиваха с поглед, както ястреб оглежда зайче. Веждите на Парин Кларк бавно се катереха по челото му. Изобщо — възникнал беше проблем, върху който Ситрин нямаше контрол.

— О, боже — измърмори тя, после пристъпи напред и каза с нормален глас: — Милорд регент. Много мило от ваша страна.

Той стоеше пред нея, гърдите му се издуваха и спадаха като ковашки мях.

— Съжалявам — каза той. — Не биваше да виждаш това. Аз не трябваше да… Исках да те поканя. И Парин. Двамата. Идеята беше, като приключа с онова, да обядваме заедно. Да поговорим. Имам една книжка с поезия, която открих във Ванаи, и исках да ти я…

Парин Кларк мълчеше. Би могъл да ѝ помогне малко, ако питаха Ситрин, но нямаше да го направи.

— Много любезно от ваша страна да ни поканите, милорд — каза тя. — Но няма как да не забележа, че целият сте изцапан с кръвта на мъртъв човек.

— О — смотолеви Гедер и погледна надолу към дрехите си. — Вярно. Извинявам се и за това. Но ако ме изчакате няколко минутки, няма да се бавя…

— Ще има и по-добри дни за обяд, милорд регент — каза Ситрин. За миг се уплаши, че ще налети да я целува, но той само се поклони, много по-дълбоко, отколкото подобаваше на могъщ регент пред една дребна банкерка. Изненада и гняв заляха тълпата като вълна, но Ситрин удържа усмивката си, докато гледаше как Гедер върви обратно към Кралски шпил. Видя дъщерята на Канл Даскелин да я гледа на кръв. Ситрин ѝ кимна любезно и хвана Парин Кларк под ръка.

Тълпата се събра и затвори прохода. Благородници стържеха калта от най-хубавите си обувки, подсмихваха се, приказваха разгорещено и вдигаха скандализирано вежди. Ситрин ругаеше под нос, редеше псувни и така докато не наближиха двуколката. Беше засрамена. Беше ужасена. И най-вече — беше уплашена. И по-точно — уплашена от Гедер Палиако.

Каруцата им се вля в гъстия поток возила, които пълзяха по улицата. Щяха да минат часове, докато се приберат. Ситрин седеше като на тръни и си мечтаеше за магия, с която да разчисти пътя пред себе си. И нямаше предвид единствено улицата.

— Е? — каза Парин Кларк. — Всичко това означаваше ли нещо?

— Означава, че е време да се махнем от Камнипол — каза Ситрин.