Смъртоносно обаждане

74.

Хънтър отиде от Хънтингтън Парк до западен Холивуд за петдесет и три минути. Докато спираше пред бара за коктейли "Квартален салон", за който му беше казала Трейси, той я видя на светофара тъкмо когато тя се готвеше да пресече улицата.

Трейси изглеждаше още по-привлекателна, отколкото си я спомняше. Яркочервената ѝ коса беше разпусната и падаше на красиви вълни на раменете ѝ. Бретонът ѝ, който преди това беше извит нагоре над челото, този път образуваше две изящни лимби. Тя беше с черни джинси, бяла тениска, късо кожено яке, черни обувки "Мери Джейн" и същите старомодни очила "котешки очи", които носеше, когато се запознаха. С лекия си грим приличаше на манекенка от плакат.

– Пеша ли вървя дотук? – попита Хънтър, когато се срещнаха пред вратата на бара.

– Казах ти, че живея недалеч оттук. – Трейси посочи на запад. – Бърза петнайсетминутна разходка.

– Кварталът е хубав – отбеляза Робърт.

– Може да бъде – съгласи се тя.

– Е, ще влезем ли? – попита Хънтър и отвори вратата.

"Квартален салон" не би изглеждал не на място във филм за Сухия режим в Америка. Вътрешното обзавеждане носеше чара и забраненото вълнение на контрабандно питейно заведение от двайсетте години на миналия век, с излъскан под, тапицирани с кожа столове „Дестърфийлд" и малка сцена със старомодно пиано, където артисти изпълняваха джаз и рагтайм класики. Дори във въздуха се носеше лек мирис, който сякаш принадлежеше на миналото.

В неделната вечер заведението не беше много оживено и това се хареса на Хънтър.

– До бара ли предпочиташ да седнем или на маса? – попита той.

– Няма значение. Ти избери.

– Маса – уверено заяви Робърт и посочи две кресла с високи облегалки до тухлената стена. Двамата седнаха. Дойде сервитьорка и сложи две менюта на масата пред тях.

– Ти обичаш уиски, нали? – попита Трейси.

– Шотландско сингъл малц – отговори Хънтър. – Но знаеш ли какво? Тази вечер съм в настроение за нещо различно.

– Наистина ли?

– Да. Може би ще пия коктейл. Защо не?

Трейси реагира с усмивка, която му беше трудно да изтълкува.

– В добри ръце си. Тук правят страхотни коктейли. – Тя млъкна и прикова Хънтър със сериозен поглед. – Но преди да поръчаме нещо – Трейси взе менюто от ръцете му, – преди да позвъни телефонът ти и да изскочиш навън, искам отговори.

Робърт се облегна назад, кръстоса крака и сложи ръце в скута си.

– Какви отговори?

– Не се прави на глупав – поклати глава тя. – Не подхожда на имиджа ти.

– Говориш за това как разбрах, че си преподавателка по психология?

– Точно така – потвърди Трейси. – Как разбра, при това толкова бързо? Както казах снощи, знам, че не си разбрал по книгите, които бях взела в читалнята онази нощ, защото те не бяха научни, нито по психология. Тогава как?

– Мисля, че вече отговорих на този въпрос.

– Ха-ха. Отговорът ти беше: "Елементарно наблюдение".

Хънтър кимна.

– Да, точно така.

– Е, слушам. Какво забеляза? Моля те, бъди съвсем конкретен.

Робърт се втренчи в нея и каза:

– Добре, бил съм в библиотеката на Калифорнийския университет и преди.

– Да, виждала съм те. Винаги нощем. Винаги в денонощната читалня, но не успях да разбера, че си детектив от полицията. И нека добавя, никога не взимам учебници по психология, когато ходя там. Подготвям лекциите си следобед или рано вечерта, никога толкова късно през нощта. И никога не ги подготвям в библиотеката. Предпочитам да го правя вкъщи. Затова знам, че не са ме издали книгите.

– Не твоите книги.

Трейси изглеждаше озадачена.

– Не съм сигурна, че разбирам.

– В библиотеката ти винаги седиш сама, докато на другите маси обикновено има групи студенти, които седят заедно. В обществена библиотека се очаква да седиш сам, но в университетска библиотека студентите седят заедно.

– Калифорнийският университет е много голям, Робърт. Има повече от четиресет хиляди студенти. Освен това, когато си там, и ти седиш сам на маса.

– Вярно е – съгласи се Хънтър. – И тук е мястото на второто наблюдение.

Трейси го изгледа заинтригувано.

– Ще призная, че първия път, когато те видях в читалнята да седиш сама, помислих, че си студентка, но след няколко минути покрай теб минаха трима-четирима студенти, поздравиха те и продължиха към следващата свободна маса. Не попитаха дали искаш да седнеш при тях, нито дали те може да седнат при теб. Това означаваше, че те познават, но ти не си студентка.

Трейси най-после започна да проумява логиката му.

– В нощта, когато се срещнахме до автомата за кафе – продължи Робърт, – отново се случи същото, но този път едната студентка ти показа нещо в учебника си. Ти го погледна, усмихна се и ѝ кимна. Потвърдително учителско кимане, сякаш казваше: "Да, точно така".

За Трейси това беше като светлина, хвърлена върху мрачна тайна.

– И учебникът, който студентката ми показа, беше по психология – каза тя.

– Криминална психология – потвърди Хънтър.

Трейси се усмихна.

– Да, това е основната ми научна дисциплина – криминална психология, затова толкова ме заинтригуваха способностите ти за наблюдение и логически умозаключения. – Тя млъкна и погледна Робърт по странен начин. – Благодаря, че най-после ми го изясни.

– Сега простено ли ми е? – попита Хънтър и протегна ръка. – да поръчваме ли?

Трейси му върна менюто.

– Да, мисля, че идеята е добра.

Робърт не се отклони много от предпочитанията си и си поръча коктейл с уиски, а Трейси – с ром.

– Предполагам, че сега е мой ред да си призная – каза тя, след като сервитьорката се отдалечи. – Проверих те малко.

– Така ли?

– Бях заинтригувана. Исках да знам поне в кой отдел на полицията работиш.

– И как го направи?

Трейси повдигна рамене.

– Намерих няколко добри приятели на високи места в лосанджелиската полиция.

Хънтър се засмя.

– Отдел "Свръхтежки убийства"?

От начина, по който Трейси изрече думите, той не беше сигурен дали това е въпрос или твърдение, и затова не каза нищо.

– Трябва да дойдеш да говориш пред студентите ми някой ден.

– Не съм учител – отвърна Хънтър.

– Не е необходимо.

Сервитьорката донесе питиетата им и през следващите петнайсет минути двамата разговаряха и се смяха за различни неща, никое от които не беше свързано с работата им. Тъкмо щяха да си поръчат по още едно питие, когато телефонът на Хънтър иззвъня.

Трейси го погледна втрещена и не можа да сдържи изумената си усмивка. Не можеше да повярва, че това се случва отново.

Робърт отговори на обаждането и се заслуша за момент.

– Тръгвам – каза той и погледна Трейси. Изразът в очите ѝ беше по-красноречив от всякакви думи.

Тя стана, пристъпи към него и го целуна по устните.

– Обади ми се, чу ли?