Смъртоносно обаждане

34.

Доктор Гуен Барне седеше в стая за разпити номер две в полицейския участък на Рампарт на Западна шеста улица. Тя изпи остатъка от блудкавото, изстинало кафе. Преглътна горчивата течност и стомахът ѝ се разбърка.

– Стига толкова – промълви Гуен, остави вече празната картонена чаша на голямата метална маса пред себе си и я отмести настрана. Дори това да беше най-превъзходното кафе на света, след пет чаши нямаше как да изпие още едно. Нуждаеше се от голяма чаша вино, не от такива боклуци. По-скоро цяла бутилка. – Това надминава абсурдното – добави тя и се обърна към голямото, подобно на прозорец огледало вдясно от нея. Не за пръв път беше в полицейска стая за разпити. Много добре знаеше, че гледа едностранно огледало, но това не беше разпит. От другата страна нямаше никой, който да я наблюдава, въпреки че ѝ се искаше да има. Може би някой слушаше. – Сигурно е някаква шега – каза доктор Барне достатъчно високо, за да бъде уловен гласът ѝ от многопосочния микрофон в средата на масата. – Досега трябваше да дойде някой детектив. Хайде.

Докато довършваше изречението си, тя се обърна, погледна към тежката врата на два метра от нея и зачака, подканвайки я да се отвори.

Десет.

Двайсет.

Изминаха трийсет секунди.

Не ѝ провървя.

Гуен въздъхна дълбоко и се облегна назад на неудобния метален стол.

На масата пред нея бяха наредени мобилният ѝ телефон, ключовете на колата, пликът, оставен на предното стъкло на тойотата ѝ, и бележката, която беше намерила в него. Всеки път, когато я погледнеше, сърцето ѝ пропускаше един удар.

След като прочете писмото в подземния паркинг на сградата, където се намираше психотерапевтичният ѝ кабинет, доктор Барне се изсмя на глас и веднага го отхвърли като "нелепа шега без чувство за хумор". След това обаче намери другото, оставено за нея в плика, нещо, което придаваше на всичко много повече логика, и смехът ѝ мигновено се превърна в отчаяна паника. Двайсет и пет минути по-късно тя влезе в полицейския участък на булевард "Винъс".

С нея разговаря полицай и записа показанията ѝ, но Гуен настоя да говори с детектив. Не искаше случаят ѝ да се замете под килима.

Полицаят обясни, че по това време детективите не са на работа и че тя има две възможности за избор. Едната беше да чака да дойде детектив, ако наистина смята, че е необходимо, а другата – да се прибере вкъщи, а детективът да ѝ се обади по телефона или да я посети в удобно за нея време.

Последното, което искаше в момента доктор Барне, беше да си отиде вкъщи сама, затова чакаше доста отдавна, но не идваше детектив да разговаря с нея. След близо два часа, четири чаши ужасно кафе и пет все по-ядосани разходки до гишето на рецепцията полицаят най-после ѝ каза, че е успял да се свърже по телефона с единия от детективите и че той е тръгнал насам. Полицаят, който добре разбираше раздразнението на доктор Барне, я попита дали предпочита да чака в някоя стая за разпити, далеч от шума и бъркотията в приемната на участъка. Гуен с радост прие. Беше започнала малко да се плаши от погледите, които ѝ хвърляше едрият, нашарен с татуировки мъж, седнал в отсрещната страна на приемната.

Това беше преди един час.