Смъртоносно обаждане

93.

Един месец по-късно

Психиатрична клиника в Калифорния

Коридорът беше дълъг и широк, ярко осветен от редица флуоресцентни лампи в средата на тавана. Мирисът, който се бе задържал във въздуха, беше... сложен. Започваше с тежка миризма на антисептик, сякаш цялото място бе основно почистено от някой със силна фобия от микроби, но след всеки няколко крачки се долавяха различни миризми

– На повърнато, на кръв и на нещо, което той не можеше да определи. Мирисът сякаш се излъчваше от скърцащо чистия под, рикошираше в безумно белите стени и го удряше в носа. Въпреки че беше отблъскваща, миризмата всъщност не го дразнеше.

Вървеше бавно, с безразлична походка. Не беше там отдавна, но вече мразеше това място. Добрата новина беше, че скоро щеше да го напусне.

Той зави зад ъгъла и мина през тежки двойни врати. Отново долови миризма на повърнато, сякаш се беше скрила зад вратата и го чакаше да влезе, за да го зашлеви в лицето. Не ѝ обърна внимание, зави зад друг ъгъл и най-после спря пред дебела метална врата с малко прозорче на нивото на очите. Не погледна през прозорчето. Не беше необходимо. Отключи вратата и влезе.

Никълъс Холдън, който лежеше на леглото в килията си и прелистваше списание, вдигна глава.

Мъжът сложи на пода кутията, която носеше, и двамата мълчаливо се втренчиха един в друг.

– Кой си ти, по дяволите? – попита Холдън.

– Аз съм онзи, на когото ти се обади – отвърна мъжът и затвори вратата.

– Сбъркал си килията, друже. Не съм се обаждал на никого.

Господин Джей извади от джоба си снимка на Касандра и я показа на Холдън.

– Сигурен ли си?