Смъртоносно обаждане

72.

– О, боже мой, Гуен, какво става? – извика Ерика Барне с глас, задавен от чувства. – Аз... не разбирам.

Камерата беше престанала да се отдалечава и въпреки че сега очите ѝ виждаха по-пълна картина, обърканият ѝ мозък се мъчеше да я осмисли и да намери логика в нея.

Сестра ѝ, изглежда, лежеше върху някаква дървена повърхност. Трудно беше да се каже, защото образът на екрана на мобилния телефон на Ерика не показваше повече от раменете и гърдите на Гуен, които бяха голи. И това обърка Ерика. Телефонът на сестра ѝ, който предаваше образите, изглежда, не беше сложен отпред, а над нея, сякаш висеше от тавана. Онова обаче, което наистина правеше сцената абсурдна, беше фактът, че лицето на Гуен лежеше между две огромни, назъбени железни челюсти. Ето защо отначало образът не показваше нищо повече от ъгълчетата на очите ѝ. Демонът не искаше да разкрива твърде скоро убийственото си устройство.

– Знаеш ли какво е това, Ерика? – попита демонският глас, говорейки за странния уред.

Ерика не каза нищо, не мигна и не помръдна. Никога през целия си живот, нито дори когато мускулите ѝ се парализираха на входа на гробището, не беше преживявала такъв страх. Мозъкът ѝ сякаш загуби връзка с останалата част на тялото.

– Аз го създадох – продължи демонът. – И реших да го нарека... Черепотрошача. Хубаво име, не мислиш ли? – Той отново се изкикоти със същия противен гърлен смях като преди малко. – Предполагам, че може да се сравни с... индустриално менгеме, само че е по-добър.

– Моля те... Моля те... Моля те...

Този път Гуен нададе отчаяни викове. Риданията ѝ бяха толкова силни, че цялото ѝ тяло се тресеше.

– Защо ми причиняваш това? Защо?

– Шшт... – До устните на доктор Барне се допря пръст с ръкавица. – Не трябва да говориш, забрави ли?

Гуен се мъчеше да си поеме дъх. Можеше да го направи само през устата. Носът ѝ беше напълно запушен.

– Очевидно – обади се демонът, отново обръщайки се към Ерика – човешкият череп може да издържи някъде до деветстотин и петдесет килограма натиск. Знаеш ли това, Ерика?

– Моля те... не го прави. – Сълзите и страхът накараха гласа на Ерика да се повиши с близо цяла октава.

– Трябва обаче да добавя – продължи демонът, без да обръща внимание на молбите ѝ, – че открих тази информация в интернет, затова има вероятност да е невярна. – Той направи пауза за ефект. – Но нека ти кажа кое е вярно, Ерика. Всяко пълно завъртане на манивелата на това устройство добавя около двеста и двайсет килограма натиск към челюстите. Не е ли красиво? Представяш ли си какво могат да направят тези назъбени челюсти на нечие лице?

Когато чу тези думи, в доктор Барне избухна паника, каквато не познаваше дотогава, и светкавично се разпространи до всеки атом в тялото ѝ. В резултат на това тя събра всички сили, които ѝ бяха останали, и се опита да освободи главата си от челюстите, но демонът я задържа, като силно натисна с длан челото ѝ.

– Това... – каза той – ще боли... много.

– Нееееееее! – Гърленият ѝ писък беше задавен от слюнка и сълзи.

Ерика наблюдаваше вцепенена. Дори дишането ѝ сякаш беше спряло.

– Хайде да се позабавляваме, а? – каза демонът, хвана с дясната си ръка манивелата на Черепотрошача и я завъртя – едно пълно завъртане.

Назъбените железни челюсти, които вече бяха в допир с главата на Гуен, започнаха да се приближават една към друга. Притиснаха черепа ѝ от двете страни с двеста и двайсет килограма натиск и разкъсаха кожата ѝ. Невъобразима болка накара очите ѝ да престанат да се движат, но пък се разшириха, сякаш щяха да изхвръкнат от орбитите си. Писъкът в гърлото ѝ изведнъж секна, когато въздухът бе изтръгнат от дробовете ѝ. Устата ѝ, все още широко отворена, сякаш мълвеше, заеквайки, нещо. Устните ѝ трепереха неудържимо. Тялото ѝ започна да се гърчи като водна змия, която се опитва да избяга от опасност.

Сега главата ѝ беше напълно неподвижна, притисната от мощните железни челюсти, и демонът отмести дланта си от челото ѝ.

– Ииииии... връщаме се в играта, Ерика. – Ако не беше електронно измененият му глас, щеше да звучи като водещ на някакво шоу.

Лишен от приток на кислород, мозъкът на Ерика я принуди да диша отново. Тя си пое дъх през устата и носа и изстена.

– Годишнината от смъртта на майка ти, Ерика. Кога е? – попита отново демонът, без да губи повече време.

Ерика едва виждаше малкия екран на мобилния си телефон през сълзите си. Тя вдигна ръка към лицето си, за да се опита да ги избърше, но нямаше разлика.

– Пет...

– Аз... не... знам... – Сърцераздирателно ридание задави гърлото ѝ между думите.

– Четири...

– Ти... не... разбираш...

– Три...

– Аз... страдам от... състояние...

– Две...

– Което... блокира... паметта ми...

– Една...

– О, Гуен...

Ръката на демона пак се протегна към манивелата.

– Нееееее!

Още едно пълно завъртане.

Челюстите отново се приближиха една към друга, но този път, когато започнаха да се движат, Ерика чу изпукване. Приличаше на първото изпукване, което беше чула от микровълновата фурна преди десетина минути. Главната разлика беше, че това изпукване бе последвано от силен трясък.

Изведнъж десетки кръвоносни съдове се скъсаха под тъканта, която покриваше бялото на очите на Гуен, и започнаха да кървят и да променят цвета си. Лицето ѝ се изкриви и загуби формата си вследствие на фрактурите на скулите ѝ.

Разнесе се още едно приглушено изпукване.

Челюстите на Гуен се разместиха и разкриха устата ѝ, която сега беше пълна с кръв.

– О... Боже мой. – Ерика не беше в състояние да гледа повече. Тя затвори очи и остави тялото си да се разтресе, а след това се наведе напред и повърна върху масичката за кафе.

Тялото на Гуен престана да се гърчи. Очите ѝ, сега напълно кръвясали, потрепнаха за последен път, преди да ги напусне животът.

Доктор Барне вече не съществуваше.

– Съжалявам, Ерика. Ти губиш. Аз печеля.

Ерика отново вдигна глава. На пода между босите ѝ крака капеше слюнка от брадичката ѝ. Очите ѝ бавно се върнаха на екрана на мобилния ѝ телефон. Лицето на сестра ѝ беше неузнаваемо, притиснато между двете големи, назъбени метални челюсти.

– Защо? – изрида тя.

Демонът не отговори, но камерата отново се придвижи. И после изведнъж Ерика съзря най-грозното лице, което беше виждала. Главата ѝ се дръпна назад от шок, докато държеше с две ръце телефона.

Не беше лице, а маска.

По някаква причина, която Ерика вероятно никога нямаше да може да обясни, мозъкът ѝ превключи на автоматичен режим и тя реагира по начин, който демонът никога не би предвидил.