Смъртоносно обаждане

24.

Робърт стана и отиде до бюрото на Карлос. Към имейла на екрана бяха прикрепени четири аудиофайла. Първият беше отпреди три месеца, а последният – отпреди девет дни.

– Нека ги прослушаме в хронологичен ред – предложи Хънтър.

Гарсия кимна и щракна два пъти на първия аудиофайл. Обаждането до 911 беше регистрирано в 22:55.

ДИСПЕЧЕР [женски глас]: 911, какъв е вашият спешен случай?

МЪЖКИ ГЛАС: Ами... мисля, че току-що чух изстрели от единия от апартаментите по-нататък по коридора от мен.

Гласът имаше ясно изразен южняшки акцент, но двамата детективи се спогледаха разтревожено, защото звучеше младежки, сякаш принадлежеше на човек на двайсет и няколко години.

Тракане на клавиатура.

ДИСПЕЧЕР: Изстрели? Сигурен ли сте, господине? Възможно ли е да е било силен трясък?

МЪЖКИ ГЛАС: Не, не мисля.

Кратка пауза.

ДИСПЕЧЕР: Добре. Можете ли да опишете какво точно чухте?

МЪЖКИ ГЛАС: Едно е сигурно – те пак се карат. Знаете ли, те се карат адски много. Винаги нощем. Постоянно крещят. Тази вечер обаче сякаш бяха полудели. Сигурен съм, че целият блок ги чу. И после изведнъж – бум, бум, бум – три силни пукота. И сега всичко утихна като в църква. Казвам ви, нещо не е наред в онзи апартамент.

ДИСПЕЧЕР: Добре, господине, какъв е адресът?

Адресът, който каза обаждащият се на диспечера, сигурно беше завел полицията в апартамента под този на Карън Уорд.

Отново тракане на клавиатура.

ДИСПЕЧЕР: Патрулна кола тръгва веднага, господине. Бихте ли ми казали вашето...

Мъжът затвори.

– Патрулната кола е отишла на адреса за единайсет минути

– Каза Гарсия, четейки от имейла, който беше получил. – В доклада им пише, че били доста изненадани, когато жена на около двайсет и пет години, с бебе в ръцете, отворила вратата. Жената, Дона Фаръл, живеела в апартамента с приятеля си, който работи като нощен пазач, затова не бил вкъщи. Полицаите я попитали за изстрели, силни трясъци или съседи, които се карат често, но тя им казала, че не е чула силен шум или гласове, нищо. Никога не била чувала караници в съседните апартаменти. Преди да го регистрират като фалшив сигнал, ченгетата почукали на няколко други врати. Отговорът навсякъде бил един и същ. Никакви изстрели или силни трясъци. Никакви каращи се съседи. – Карлос превъртя надолу имейла. – Обаждането било от мобилен телефон с предплатена карта. Непроследимо.

– Разбрали ли са откъде е било? – попита Хънтър.

Гарсия превъртя още малко текста.

– Да. Обаждането било от района на жилищния блок на Карън Уорд. Той вероятно е стоял пред сградата, когато се е обадил.

– Вероятно – съгласи се Робърт. – Трябвало е да е близо, за да засече времето на реагиране. Добре, нека чуем следващото обаждане.

Карлос щракна два пъти върху прикачения файл. Обаждането беше прието в 23:08, четиринайсет дни след първото.

ДИСПЕЧЕР [мъжки глас]: 911, към кого да пренасоча обаждането ви?

МЪЖКИ ГЛАС: Живея на ъгъла на Източен Бродуей и Лома Авеню в Лонг Бийч. От прозореца си ясно виждам балкона и прозорците на сградата на отсрещната страна на улицата.

Този път Хънтър и Гарсия се спогледаха още по-озадачено. Гласът на обаждащия се звучеше със съответната разтревоженост. но изобщо не приличаше на онзи, който бяха чули в предишното обаждане. Южняшкият акцент беше изчезнал, заменен с типичен лосанджелиски изговор. Не беше и младежки. Човекът, който се обаждаше, звучеше така, сякаш беше на трийсет и пет години, с много по-плътен и мрачен глас.

ДИСПЕЧЕР: Добре, господине. Какъв е проблемът?

МЪЖКИ ГЛАС: В момента стоя на прозореца и ясно виждам в единия от апартаментите на последния етаж. Завесите са дръпнати и лампите са запалени. Някакъв мъж крачи напред-назад и размахва ръце като луд. Проблемът е, че той държи меч или мачете. Или нещо много подобно. Каквото и да е, казвам ви, че оръжието изглежда адски заплашително.

ДИСПЕЧЕР [с малко по-настойчив глас]: Има ли някой друг в апартамента при него? Виждате ли?

МЪЖКИ ГЛАС: Затова се обаждам. Наблюдавам този човек от пет-десет минути и както казах, той само крачи напред-назад в дневната, размахва оръжието във въздуха и крещи на стените, или поне така изглежда. Но току-що видях, че на другия прозорец се появи момиченце, не в същата стая с него, а съседната. Детето сигурно е на дванайсет-тринайсет години. Изглежда ужасено. Не виждам детайли, защото разстоянието е голямо, но мисля, че плаче.

ДИСПЕЧЕР: Малко момиче?

МЪЖКИ ГЛАС: Да.

ДИСПЕЧЕР: Добре, господине. Знаете ли адреса на сградата?

Обаждащият се каза адреса, който пак беше на жилищния блок на Карън Уорд.

МЪЖКИ ГЛАС: Апартаментът, за който говоря, е последният в коридора на най-горния етаж.

ДИСПЕЧЕР: Казахте, че виждате апартамента от прозореца си. Бихте ли ми дали вашия...

Човекът вече беше затворил.

– Това трябва да е бил апартаментът на самата Карън Уорд

– Отбеляза Гарсия. – Изпратил е ченгетата в нейния дом?

Хънтър кимна и попита:

– За колко време са отишли там?

Карлос погледна имейла.

– Този път за десетина минути.

– Пак ли мобилен телефон с предплатена карта? – попита Робърт.

– Позна.

Хънтър се облегна на ръба на бюрото на Гарсия.

– Добре, нека изслушаме следващото обаждане.

Карлос отвори файла. Третото обаждане в списъка беше постъпило в 23:13, двайсет и осем дни след второто.

ДИСПЕЧЕР [женски глас]: 911, какъв е вашият спешен случай?

МЪЖКИ ГЛАС: Ммм... Тя не диша. Не знам какво да направя. Тя не диша и аз съм виновен.

Нервният глас беше изпълнен с безпокойство и задавен от сълзи. Тонът пак се различаваше драстично от предишните две обаждания. Този път беше тих и пресипнал, сякаш обаждащият се беше в последните стадии на силно възпалено гърло. Акцентът също беше различен – отличителен южнотексаски носов изговор.

ДИСПЕЧЕР: Бихте ли ми казали името си, господине?

МЪЖКИ ГЛАС: Тод. Тод Филипс.

Тракане на клавиатура.

ДИСПЕЧЕР: И кой е човекът, за когото става дума, Тод? Кой казваш, че не диша?

МЪЖКИ ГЛАС: Приятелката ми. Името ѝ е Кели Диксън. Трябва да ми помогнете. Моля ви.

ДИСПЕЧЕР: Затова съм тук, Тод, но за да го направя, трябва да ти задам няколко въпроса. Ти каза, че Кели не диша. Сигурен ли си? Напипваш ли пулса ѝ?

МЪЖКИ ГЛАС: Не. Не мога.

Отново тракане на клавиатура.

МЪЖКИ ГЛАС: Трябва да изпратите някой да ни помогне. Моля ви, изпратете помощ.

ДИСПЕЧЕР: Помощта ще дойде много скоро, Тод. Трябва да запазиш спокойствие и да ми кажеш още подробности. Можеш ли набързо да ми разкажеш какво се случи?

МЪЖКИ ГЛАС: Не исках да я нараня. Не исках. Кълна се. Обичам я.

ДИСПЕЧЕР: Чудесно, Тод, вярвам ти, но трябва да ми кажеш какво се случи.

МЪЖКИ ГЛАС: Не знам. Скарахме се за нещо глупаво и аз се разгорещих. Хванах я. Стисках и сега тя не мърда. Не диша. Трябва да изпратите помощ. Моля ви. Трябва.

ДИСПЕЧЕР (трака на клавиатурата, докато говори): Добре, Тод. Къде се намирате?

Мъжът каза адреса и веднага затвори.

– От 911 позвънили обратно на номера – прочете Карлос от имейла, – но – изненада – никой не отговорил. Въпреки това трябвало да спазят протокола, затова изпратили на мястото патрулна кола и екип парамедици. Адресът бил сградата срещу жилищния блок на Карън. Не е необходимо да споменавам, че не открили никого на име Тод Филипс или Кели Диксън. Въпросният апартамент принадлежал на възрастна двойка, която живеела там повече от двайсет и пет години.

– За колко време отишли този път? – попита Хънтър.

– Малко под десет минути.

Робърт записа времето в тефтерчето си.

– Според джипиеса мястото на обаждането съвпада с адреса, съобщен от обаждащия се – добави Гарсия, – затова отново вероятно той е стоял пред сградата, когато се е обадил.

– Защото е знаел, че обаждането ще бъде проследено – потвърди Робърт. – И ако се беше обадил от уличен автомат някъде другаде, мястото нямаше да съвпада с разказа. Той уж е бил с приятелката си, която не дишала, нали? – Хънтър се почеса по брадичката. – Никакви издънки.

Карлос сложи курсора върху последния прикачен файл.

– Да го пусна ли?

Робърт кимна.

– Чудя се какви ли глупости ще чуем сега.