Смъртоносно обаждане

50.

Към два часа след полунощ Хънтър, Гарсия и доктор Слейтър тъкмо приключваха с местопрестъплението. Според протокола, след като беше заснет и документиран от всички възможни ъгли спрямо мястото и положението, в което беше намерен, трупът на Касандра Дженкинсън най-после беше откаран в Института по съдебна медицина. Проливният дъжд, който беше започнал да вали, когато дойдоха, бе продължил повече от час и беше отмил всички евентуални улики, включително евентуални отпечатъци от стъпки, които убиецът можеше да е оставил, докато се е приближавал или отдалечавал от къщата. Благодарение на бързата си работа криминалистът на алеята за коли беше успял да запази частичния отпечатък от автомобилна гума, който беше открил. Той успя да снеме отпечатъка, като използва желатиново фолио – безцветно тиксо с желатиново покритие от едната страна, което прилепва плътно и може да взима отпечатъци почти отвсякъде, включително грапави, порести, неравни, криви и гладки повърхности.

– Извади ли късмет? – попита Гарсия, обръщайки се към Никълъс Холдън, който от два часа проверяваше врати, прозорци и всички повърхности и предмети в къщата.

– Зависи какво наричаш късмет – отговори Холдън и повдигна рамене, докато прибираше оборудването си.

Карлос повдигна вежда, мълчаливо задавайки въпрос.

– Колко души живеят тук? – риторично попита Холдън, тъй като вече беше видял доста снимки в къщата.

– Жертвата и съпругът ѝ – отговори Гарсия.

– И никой друг? – малко изненадано попита Холдън.

– Не и според информацията, която получихме. – Карлос се замисли и добави: – Е, те имат двайсетгодишен син, но той вече не живее тук. Учи в колеж в Бостън. Защо?

Холдън кимна, сякаш тази информация обясняваше много неща.

Извърших елементарно съпоставяне и мога да ти кажа, че има пръстови отпечатъци на трима души – обясни той.

– Едните са на жертвата. Другите два несъмнено са мъжки. Едните от тях са навсякъде в къщата – в кухнята, баните, спалните, дневната, коридора. Вторите не се появяват толкова често, но пак се срещат достатъчно често и предполагат, че не принадлежат на непознат.

Гарсия се почеса по брадичката.

– Бащата и синът.

Холдън се съгласи, като кимна. Той дръпна ципа на чантата си и в същия момент всички чуха силен шум, който се разнесе от входната врата. Преди някой да успее да реагира, в дневната влезе висок мъж с атлетично телосложение и обръсната глава. На лицето му бяха изписани страх и объркване. Последваха го двама ядосани полицаи.

– Господине – каза единият и го сграбчи за ръката, – това все още е отворено местопрестъпление и вие го замърсявате. Ще ви помоля да излезете навън.

Мъжът дръпна ръката си.

– Няма проблем – намеси се Хънтър, обърна се към тях и направи знак на полицаите да пуснат човека. Не беше необходимо да пита кой е. Беше го познал от снимките на полицата над камината. – Приключихме тук, нали? – Той погледна доктор Слейтър.

Тя кимна.

– Събрахме всичко, което ни е необходимо. Вече няма риск от замърсяване.

Полицаите се спогледаха, кимнаха на Хънтър и излязоха от къщата.

– Къде е тя? – с треперещ глас попита господин Джей. Обезумелите му очи претърсиха стаята.

Робърт пристъпи към него.

– Господин Дженкинсън, аз съм детектив Робърт Хънтър от лосанджелиската...

– Къде е съпругата ми? – прекъсна го господин Джей и отмести поглед към самотния трапезен стол до източната стена и после към локвата кръв под него. Кръвта на съпругата му. Дъхът му секна.

– Тялото ѝ трябваше да бъде закарано в Института по съдебна медицина – отвърна Хънтър със сдържан тон.

Господин Джей не поиска обяснение, защото не беше необходимо. Много добре знаеше полицейския протокол.

Изпаднал в шок, той мина покрай Хънтър, Гарсия и доктор Слейтър и се отправи към стола до стената. Всички и светът около него изчезнаха и господин Джей изведнъж си представи Касандра, седнала точно пред него, с очи, изпълнени със страх и тъга, умоляваща го да знае най-простия отговор. Отговор, който би трябвало да знае.

Дясната му ръка бавно се протегна към стола, сякаш Касандра наистина седеше там. Сякаш можеше да докосне лицето ѝ... да погали косата ѝ... да избърше сълзите ѝ.

– Много, много съжалявам. – Думите се отрониха от устата му, без господин Джей да усети.

Всички мълчаха от уважение, оставяйки го сам със скръбта му.

Доктор Слейтър безмълвно направи знак на екипа си да излезе.

Стомахът на господин Джей се бъркаше и краката му се огъваха под тежестта му. Той затвори очи, за да се успокои, и си пое дълбоко дъх. Когато след няколко секунди ги отвори, Хънтър съзря в тях нещо, което никой друг в стаята не видя – страховит гняв, подплатен с непоколебима съсредоточеност и решителност.

– Добре – каза господин Джей и най-сетне погледна Хънтър. Тонът на гласа му беше леденостуден. – Предполагам, че искате да ми зададете няколко въпроса.