Смъртоносно обаждане

52.

Хънтър погледна часовника на стената зад господин Джей – 2:03.

– Господин Дженкинсън – каза той със спокоен и сърдечен глас. – Не е необходимо да разговаряме сега. Нямаме нищо против да изчакаме до сутринта. Разбирам, че сте шофирали дълго...

– И мислите, че ще бъда по-отпочинал сутринта? – отново го прекъсна господин Джей. – Смятате, че ще мога да заспя?

Робърт не отговори. Господин Джей беше прав.

– Предполагам, че сте чули запис на обаждането ми до 911 или са ви казали как съм разбрал какво е станало тук. Знаете за видеообаждането, което получих.

Хънтър кимна съчувствено.

– Затова, ако не възразявате – продължи господин Джей със спокоен и абсолютно ритмичен тон, – предпочитам да говоря, докато всичко все още е прясно в главата ми. Сънят, ако мога да заспя, ще донесе сънища... кошмари... видения... образи... Някои ще бъдат реални спомени за случилото се, но други несъмнено ще бъдат безумни фантазии. Неща, които не са се случили в действителност. Неща, които е измислил мозъкът ми и които всъщност не съм видял. Неща, които трябваше да кажа, но не казах. – Той млъкна за момент, сякаш последните няколко думи му причиниха силна болка. – Тогава проблемът в главата ми ще бъде, че няма да мога да разгранича какво се е, случило в действителност и какво не. Всичко ще ми се струва реално като хората в тази стая. – Погледът му се стрелна към Гарсия и доктор Слейтър и после пак се върна на Хънтър. – Колкото по-дълго чакаме, толкова по-голям става рискът реалността и фантазиите да се смесят в съзнанието ми.

Въпреки че никой не можеше да каже с пълна увереност как ще реагира нечий мозък след такъв травмиращ епизод, Робърт не се съмняваше, че ще нахлуят кошмарите и образите, за които спомена господин Джей. Като психолог не можеше, да съзре грешка в логиката му. В същото време всички в стаята се изумиха и заинтригуваха от спокойствието на господин Джей.

– Разбирам – каза Робърт и бързо обходи с поглед стаята. – Предпочитате ли да разговаряме в участъка?

– Защо? – попита господин Джей. – Необходимо ли е?

Заинтригуваността на присъстващите се засили.

– Не. Съвсем не. Само си помислих, че може би... – Хънтър не довърши изречението си.

– Стаята ще ме разсейва? – Господин Джей улови погледа на Хънтър и го проследи, но предпочете да не поглежда към стола и локвата кръв под него. – Прав сте – призна той. Очите му се съсредоточиха в произволна точка на пода пред него и спокойствието му най-после се пречупи.

Робърт отново му даде минутка.

След малко господин Джей вдигна глава.

– Не е необходимо да ходим в управлението, господин Дженкинсън. Може да отидем в някой местен полицейски участък или дори в един от полицейските микробуси, паркирани навън, ако предпочитате – предложи Хънтър.

Господин Джей се замисли, а после зададе друг въпрос:

– Има ли следи от влизане в някоя друга стая в къщата?

Хънтър леко повдигна вежди.

– Вие сте единственият човек, който може да ни каже това с някаква степен на сигурност, господин Дженкинсън, но доколкото можем да преценим, използвана е само тази стая.

Господин Джей кимна и след няколко секунди каза:

– Може да отидем в кабинета ми, ако нямате нищо против.

– Той посочи.

Робърт не виждаше причина да не отидат там и двамата с Гарсия бързо се спогледаха.

– Да, разбира се – рече Карлос и потупа джобовете си под предпазния гащеризон. – Нося тефтерчето си и мога да запиша разговора на телефона си. – Готови сме.

Господин Джей се обърна да ги поведе към кабинета си. Погледът му се плъзна по снимките на полицата над камината и той се закова на място. Бездънната пропаст в душата му, която беше заплашила да го погълне целия, се завърна с яростта на торнадо. Докато стоеше там, втренчил се във фотографиите в рамки, господин Джей почувства, че душата му го напуска. В ушите му като гръм прозвуча въпросът, зададен от демонския глас.

Кога е годишнината от сватбата ти?

Дълго време никой не помръдна.

– Господин Дженкинсън, наред ли е всичко? – попита Хънтър.

Отговор не последва.

Господин Джей, изглежда, се беше замислил за нещо.

– Господин Дженкинсън?

– Искам да попитам нещо. Трябва да знам – каза накрая той, отказвайки да погледне другите в очите.

Всички зачакаха.

– Знам, че съпругата ми е била съблечена. – Отново последва дълго, изпълнено с чувства мълчание. – Трябва да знам. Била ли е... – Господин Джей се запъна на следващата дума и реши да започне отново. – Онзи психопат... – Пак не можа да я изрече.

– Господин Дженкинсън – каза доктор Слейтър, пристъпи крачка напред и смъкна качулката на белия си предпазен гащеризон. Русата ѝ коса беше прибрана на разрошен кок на тила, но това не я правеше по-малко привлекателна. Тъкмо обратното, разрошената коса добавяше чар към вида ѝ.

Господин Джей насочи вниманието си към нея.

– Аз съм доктор Сюзан Слейтър – тихо и сдържано каза тя, – водещият криминалист на това местопрестъпление. Извърших щателен преглед на тялото на съпругата ви, преди да дам разрешение да бъде откарано в Института по съдебна медицина. Мога да ви уверя, че няма абсолютно никакви следи от сексуално насилие.

Господин Джей си пое дъх.

– Не се обиждайте, докторе, но това не е сто процента сигурно, нали? – Той прикова доктор Слейтър с поглед, който можеше да среже диамант. – Ще трябва да изчакам аутопсията, за да бъда сигурен, нали? Защото технически психопатът пак може да е...

– Този убиец не е сексуален хищник, господин Дженкинсън – намеси се Хънтър с твърд и уверен глас. – Той не търси сексуално удовлетворение.

– Откъде сте толкова сигурен, детектив? – попита господин Джей.

– Защото съм срещал стотици от тях – решително отговори Робърт. – Тяхното неспирно търсене на сексуално удовлетворение винаги е основният мотив за действията им. Половият акт никога не е незабележим, нито прикрит. Винаги е насилствен. Това е едно от първите неща, които забелязваме, когато отидем на местопрестъплението. – Погледът на Хънтър отново обходи стаята. – Тук няма нищо такова, господин Дженкинсън. Като се има предвид фактът, че убиецът е бил сам със съпругата ви кой знае колко време, ако е търсел сексуално удовлетворение, нищо не му е пречело да го получи.

– Именно това имам предвид, детектив – възрази господин Джей. – Няма да знаем със сигурност, докато не бъдат готови резултатите от аутопсията.

Хънтър не искаше да разкрива, че сега, с убийството на Касандра Дженкинсън, е установена схема на несексуален нападател, защото убиецът с видеообажданията вече е взел първата си жертва преди по-малко от шейсет часа. Жертва, към която също не беше проявил ни най-малък сексуален интерес.

– Господин Дженкинсън – намеси се този път доктор Слейтър, – за всичките ми дванайсет години като криминалист не съм виждала случай на сексуално нападение, от което по жертвата да няма външни физически следи. Няма нито един такъв случай. Винаги има нещо – охлузвания по кожата, травми, наранявания, драскотини. Тук няма нищо. Нито дори едно мъничко протрито място. Уверявам ви, че съпругата ви не е била малтретирана по този начин.

Господин Джей отмести поглед, сякаш се нуждаеше от време да бъде сам и да обмисли всяка дума, която бяха казали Хънтър и доктор Слейтър. Веждите му леко се повдигнаха. Бръчките на челото му станаха по-дълбоки и оформиха серия бразди, които стигнаха до половината на обръснатата му глава.

От данните, които набързо му съобщи Гарсия, докато бяха навън, Хънтър знаеше, че Джон Дженкинсън е на четиресет и осем, но в този момент той изглеждаше най-малко двайсет и пет години по-стар. Очите му бяха уморени, с тъмни сенки и тежки торбички под тях. Кожата му, загубила блясъка си и жълтеникава, оставяше убеждението, че е прекарал половината си живот в заключена стая със силно флуоресцентно осветление. И най-лошото беше, че от сега нататък всяка година щеше да се брои за две, може би и повече. Робърт беше виждал това да се случва безброй пъти на съпруги, съпрузи, родители, братя, сестри, партньори и деца. Хората, загубили близък човек по прекалено насилствен начин, обикновено губеха пътя си в живота по-лесно от повечето останали и годините никога не бяха благосклонни към тях. Хората, които за жалост бяха станали свидетели на тази насилствена смърт поради някаква причина, страдаха много повече, но Хънтър дори не можеше да си представи какви физически и психически поражения трябва да понесат до края на живота си хора като господин Дженкинсън. Като Таня Кейтлин. Хората, които са били принудени да гледат жестокото убийство на човек, когото обичат. Робърт беше сигурен, че образите, които са видели, ще ги измъчват всяка секунда до последния им ден.

Господин Джей най-сетне погледна Хънтър и доктор Слейтър. Думите им отпреди няколко секунди, изглежда, бяха оказали желаното въздействие. Преди да заведе Хънтър и Гарсия в кабинета си, очите му се премрежиха и той съумя да изрече само две обикновени, но изпълнени със значение думи.

– Благодаря ви.