Смъртоносно обаждане

42.

Двуетажната къща се намираше в края на тиха улица в Гранада Хилс – сравнително богаташки квартал в района на Сан Фернандо Вали в Лос Анджелис. С такси дори по това време на нощта, когато движението не беше оживено, Хънтър пристигна за петдесет и пет минути от мястото, където беше, до адреса, който му казаха – дома на Касандра Дженкинсън.

Таксито зави наляво по Аместой Авеню и се приближи до Фландърс Стрийт отдясно. Шофьорът намали и погледна Хънтър в огледалото за обратно виждане.

– По дяволите, станало е нещо голямо там, където отивате. Ченгетата са налетели като мухи на лайно.

Робърт кимна.

– Да, знам. Затова съм тук.

Шофьорът се втренчи в огледалото и после изви врат, за да погледне Хънтър.

– Ченге ли сте?

Робърт не отговори. Нещо не се връзваше. Беше му се обадила самата капитан Блейк и му бе казала, че разследването им е прераснало в серийни убийства, защото има втора жертва. Ако случаят наистина беше такъв, значи досега бяха сгрешили в повечето си предположения.

Малък брой преследвачи стигаха до така наречения шести стадий на дебнене – агресия и насилие срещу човешки същества. Щом достигнеха този етап, да избягват мисли като "щом аз не мога да я имам, тогава и никой друг няма да я има" ставаше невъзможно и започваха да ги измъчват фантазии за убийството на обекта на страстта им. Но дори тези, които хранеха зловещи мисли, рядко ги осъществяваха в действителност. Онези, които го правеха, като последица от действията си почти винаги бяха завладени от толкова силно чувство за вина и тъга, че обикновено се изолираха в продължение на седмици, месеци и понякога години. Някои се самонаказваха по някакъв начин. Преследвачите обаче бяха обсесивни личности и почти неизменно, след като вината и тъгата най-после се разсееха, отново насочваха маниакалното си внимание към друг обект и вероятността този убийствен цикъл да се повтори беше много, много голяма.

Сега обаче бяха изминали само три дни от убийството на Карън Уорд, не седмици, месеци или години. Три дни, което означаваше едно от две неща – или убиецът не беше преследвачът на Карън Уорд, въпреки че тя бе имала такъв, или че е дебнал няколко обекта едновременно, което се случваше изключително рядко, но не беше нечувано.

Хънтър набързо огледа мястото, докато седеше на задната седалка на таксито.

Фландърс Стрийт беше изцяло отцепена, но жълтата лента за ограждане на местопрестъпление, която определяше полицейския периметър, беше опъната най-малко още четиресет и пет метра по-нататък от двете страни на началото на улицата. Навсякъде имаше черно-бели патрулни коли.

Медиите също бяха научили за убийството и два новинарски микробуса с телевизионни камери, разположени на покривите, бяха заели стратегически позиции на тротоара на отсрещната страна на улицата срещу отцепения район. Трима фотографи, въоръжени с телескопични обективи, неуморно крачеха от единия край на периметъра до другия и търсеха удобна позиция за снимане, но разстоянието и местоположението на къщата на семейство Дженкинсън правеше задачата им невъзможна. Въпреки това никой от тях с нищо не показваше, че се готви да се откаже.

Пред лентата за ограждане на местопрестъплението вече се беше събрала малка тълпа зяпачи, които записваха и снимаха всичко с мобилните си телефони, готови за "задължително" постване в неизброимите сайтове на социалните мрежи.

На южния вход на Аместой Авеню двама полицаи координираха движението и правеха знак на всеки любопитен шофьор, който намаляваше скоростта, да продължи.

– Мисля, че не мога да отида по-нататък – каза шофьорът на таксито и спря зад една патрулна кола.

Хънтър му плати и слезе.

Дъждът, който бе известил за пристигането си, когато Робърт отиваше в бар "Севън Гранд", все още не се беше материализирал, но тъмните облаци, закрили звездите, предвещаваха, че ще завали след пет минути. Водата щеше да залее всичко.

Хънтър вдигна ципа на якето си.

Петима униформени полицаи с решителни изражения охраняваха периметъра и не позволяваха на репортерите и любопитните зяпачи да се приближат. Робърт си проправи път през тълпата, показа служебните си документи на двама от полицаите и се провря под лентата.

Той пресметна, че разстоянието от края на Фландърс Стрийт до къщата на семейство Дженкинсън е сто-сто и петнайсет метра. Полицаите вече изпълняваха протокола и разпитваха съседите на улицата. На прозорците на всички къщи се виждаха стъписани и уплашени лица.

Вляво, към края на улицата, до хондата "Сивик" на Гарсия, беше паркиран белият микробус на криминалистите. Докато се приближаваше към къщата, Хънтър съзря партньора си, който стоеше до патрулна кола и разговаряше със старши полицай.

– Робърт – извика Карлос и размаха ръка. – Насам.

Хънтър огледа голямата къща. Беше боядисана в светлозелено, с бяло по краищата на заострения покрив. Моравата отпред беше малка, но много добре поддържана, с цветни лехи по краищата. Вляво от къщата, в края на бетонна алея с черни орнаменти, имаше гараж за две коли. На алеята беше паркиран сребрист кадилак SRX. Отвън лесно можеше да се каже, че обитателите на къщата се гордеят с дома си. Това беше най-хубавата къща на улица с хубави къщи.

– Това е сержант Томас Рийд от полицията във Вали – каза Гарсия, когато Хънтър стигна до тях.

Сержантът и Хънтър се ръкуваха.

Рийд беше висок горе-долу колкото Карлос и на около четиресет и пет години. Главата му беше обръсната, но нямаше да има много коса, ако я остави да порасне. Стар белег пресичаше брадичката му от десния край на устата до левия край на челюстта.

– Сержант Рийд е дошъл пръв на мястото – поясни Гарсия.

– Тъкмо казвах на партньора ви, че обстоятелствата на обаждането до 911 бяха много странни. – Гласът на Рийд беше плавен като на разказвач на детски приказки.

– В какъв смисъл? – попита Хънтър.

– Първо, обаждането не е било оттук – отговори сержантът. – Имам предвид от Лос Анджелис.

Двамата детективи присвиха очи.

– Било е от Фресно.

Те го погледнаха озадачено.

– Да, точно така – потвърди Рийд, когато забеляза заинтригуваността им, и кимна енергично. – Обаждането е било от триста и петдесет километра оттук.