Смъртоносно обаждане

92.

Дванайсет часа по-късно

Главното управление на полицията

Хънтър и Гарсия бяха зад бюрата си и пишеха доклади, когато капитан Барбара Блейк влезе в кабинета им.

– И така – каза тя с изненадан и озадачен тон. – Как се случи това? Някой да ми обясни, моля.

Двамата детективи спряха да работят и я погледнаха.

– Вчера, когато излязох от кабинета си – започна капитанът, – имаше две жертви и нищо друго. Никакви улики, никаква връзка между жертвите, никакви заподозрени, нищо.

Пресслужбата ни се готвеше да издаде кратко, но експертно запълнено с измишльотини изявление.

Карлос сдържа усмивката си.

– Не започвай – рече Блейк и насочи пръст към него.

– Нищо не съм казал. – Гарсия вдигна ръце в знак, че се предава.

– Това беше вчера – продължи Барбара. – Идвам тук днес и откривам, че не само има нова жертва, но и случаят е решен. Разкрит и приключен. "Телефонният убиец" седи в проклетата килия долу. И доколкото разбирам, е бил един от криминалистите, които са обработвали местопрестъпленията. – Тя повдигна вежди и обърна длани нагоре. – Как така се придвижихме от "нищо" до "приключен" само за няколко часа? Какво се случи за една нощ, по дяволите?

Гарсия посочи Хънтър.

– Случи се Робърт, капитане. Какво друго? Аз все още бях на местопрестъплението. – Погледът, който Карлос отправи към Хънтър, можеше да смълчи малка тълпа. – Той дори не благоволи да ми се обади, за да ми каже какво става. А аз съм неговият партньор.

– Не знаех какво всъщност става. – Робърт погледна Гарсия и после капитан Блейк, а след това ѝ разказа как са се развили събитията снощи. Показа ѝ екранния кадър, който Ерика Барне бе направила с мобилния си телефон, и кръвния съсирек с форма на преобърнато сърце в лявото око на убиеца. Обясни ѝ как е бил сигурен, че е виждал същия кръвен съсирек и преди, но не можел да си спомни къде, ни то в чии очи, докато не съборил папките на бюрото си. И че докато събирал разпилените листове, погледът му попаднал на доклад за пръстови отпечатъци.

Пръстови отпечатъци... пръстови отпечатъци... пръстови отпечатъци...

И тогава прозрял истината. Никълъс Холдън бил експерт по пръстови отпечатъци.

Хънтър разказа на капитан Блейк, че отворил досието на Холдън, открил за катастрофата и после прочел доклада на отдел "Разследвания на автомобилни катастрофи".

– Кръвният съсирек е бил последица от злополуката – каза Барбара. – Затова не си го видял на снимката в досието му.

– Точно така – потвърди Хънтър. – Тъкан от белег, останала от травмата и кръвоизлив в окото. Снимката в досието му е правена няколко години преди това.

– Откога е бил криминалист?

– От седем години. Катастрофата станала три години и половина след като започнал работа. Прекарал пет месеца в болница и близо една година на психотерапия и после поискал да му разрешат да се върне на работа.

– Седем години? И никога не сте го срещали преди това?

– Блейк погледна първо единия, а после другия детектив.

– Само два пъти, капитане – обади се Гарсия. – Винаги на местопрестъпления и той винаги е бил с маска на носа и устата и с качулка на предпазния гащеризон, смъкната над главата му.

– Как така само два пъти?

– Холдън работеше в лабораторията – обясни Хънтър.

– И беше много добър. И е много умен, защото изигра правилно картите си. Една година и седем месеца е събирал информация за жертвите. По това време е бил лаборант. Когато най-после решил, че е готов да осъществи плана си, поискал да бъде прехвърлен в полевия екип за обработване на местопрестъпления. Това е станало преди пет месеца.

– Удобно – отбеляза капитанът.

След това Робърт обясни, че когато прочел заключенията на отдел "Разследвания на автомобилни катастрофи", че злополуката, отнела живота на цялото семейство на Холдън, е станала, защото шофьорката на другата кола е използвала мобилния си телефон, за да направи селфи, нещо прещракало в мозъка му и си спомнил селфитата, направени по време на шофиране, които бил видял на страниците на Таня Кейтлин и Джон Дженкинсън в социалните мрежи. Беше ги запомнил, защото ги бе видял същия ден.

Той показа двете снимки на капитан Блейк.

– Шегуваш се – каза тя, когато най-после започна да свързва нещата.

– Това не е всичко – рече Хънтър. – Снощи имаше трета жертва, помниш, нали? – Той зареди една последна снимка в компютъра си – още едно селфи по време на шофиране, на Ерика Барне и сестра ѝ доктор Гуен Барне.

Капитан Блейк онемя за момент. Като Хънтър и Гарсия, и тя не вярваше в случайности.

– Щом си разбрал, че Никълъс Холдън е вашият човек, защо не си повикал екип на специалните части да атакува дома му? – попита Барбара. – Защо не се обади на Гарсия? Защо отиде сам там, по дяволите?

Карлос погледна Робърт със същия смразяващ поглед, както преди.

– Да, защо не се обади на партньора си?

– Защото цялата ми теория се основаваше на един спомен, капитане. Колкото и да мислех, че съм сигурен, нямах реално доказателство, че Холдън е "телефонният" убиец. Трябваше ми потвърждение, че той наистина има същия кръвен съсирек с форма на сърце в лявото си око, защото това беше единственото реално доказателство, с което разполагахме, за да идентифицираме убиеца.

– Ха! – изсмя се Гарсия. – А сега ѝ разкажи за плана си как да получиш потвърждението.

Капитан Блейк погледна въпросително Хънтър.

– Нямах план – започна Робърт. – Не знаех какво да направя, но знаех, че съм попаднал на всичката онази умопомрачителна информация в разстояние на един час. Информация, която евентуално ни беше предоставила самоличността на убиеца, и не исках да чакам до сутринта за потвърждение.

– И затова взел доклад за пръстови отпечатъци от едно разследване – поде Карлос – и отишъл в дома на Холдън.

Капитан Блейк започна да разбира защо Гарсия се бе развеселил.

– О, моля те, не ми казвай, че планът ти е бил да почукаш на вратата му с извинението, че искаш експертното му мнение за нещо... в два часа след полунощ.

Усмивката на Карлос стана по-широка.

– Позна от веднъж, капитане. Наистина това е бил планът му. Безотказен, не мислиш ли?

Барбара се засмя.

– Добре, съгласен съм, че планът беше глупав – съгласи се Хънтър. – Но накрая някак проработи.

След това Робърт разказа на капитан Блейк всичко, което се беше случило от момента, когато влезе в къщата на Холдън, до момента, когато се обади да докладва за случилото се.

– Дванайсет души на таблото? – попита Барбара. – Веселието беше изчезнало от гласа ѝ. Очите ѝ гледаха шокирано.

– Най-страшното е, че това е трябвало да бъде само началото – добави Хънтър. – Нямало е да спре след тези дванайсет.

Шокът на капитана се видоизмени в озадаченост.

– Какво?

– Умът на Никълъс Холдън е... помрачен – обясни Робърт. – Гневът, болката, вината, безкрайната мъка... всичко е било твърде много, за да го понесе. Съсипвало го е отвътре. Единственият начин, по който е можел да се справи мозъкът му, е бил да намери нещо като изпускателен клапан

– Да освободи всичко – болката, вината, гнева. Той самият го каза – нещо, което да даде на живота му нова цел, нов смисъл.

– И затова е решил да обвини всеки шофьор в света за смъртта на семейството си? – В думите на капитан Блейк прозвуча гняв.

– Не, не всеки шофьор – поправи я Хънтър. – Само онези, за които е намерил доказателство, че са си направили селфи, докато шофират. Тъй като за него, в края на краищата, това е било действието, което е причинило смъртта на семейството му, всичките са били виновни колкото шофьорката на синия "Форд Фюжън".

– Това е нелепо – поклати глава Барбара.

– Случва се всеки ден по целия свят, капитане – отбеляза Робърт. – Расизъм, сексизъм, хомофобия... Всичко е стереотип. Именно това е правил Холдън – създал си е стереотипна представа на много лично ниво.

Капитан Блейк не беше мислила за случая от тази гледна точка.

– Говори ли с Холдън? – попита тя. – Разпитахте ли го вече?

– Опитахме се – отвърна Гарсия, – но той настоява за адвокат от самото начало. Не отронва нито дума.

– Не бих очаквала друго.

– Преди час се върнахме от дома му – уведоми я Карлос.

– Екипът ни все още е там и търси повече доказателства, но със сигурност знаем, че хората на "таблото на смъртта" са били само началото. Те са онези, които той е открил, откакто е започнал да проучва уебсайтовете на социалните мрежи, и за които е планирал всичко, включително какви въпроси да им зададе. Криминалистите от отдел "Информационни технологии" започнаха да работят по двата лаптопа, които намерихме в сутерена му, затова бог знае какво още ще открием, но само на записки на хартия намерихме доказателства, че Холдън вече е събирал информация за най-малко още пет души. Пет нови жертви.

– Десет – поправи го Гарсия.

– Какво? – Капитан Блейк не изглеждаше сигурна.

– Всяка от жертвите на Холдън се брои за две – поясни Хънтър. – Човекът, когото той убива, и човекът, когото съсипва психически. Онзи, когото Холдън смята за истинската мишена. На когото се обажда.

– Да – каза Барбара, нарушавайки последвалото мълчание. – Разбирам как болният му мозък е успял да обвини всичките тези невинни хора за смъртта на семейството си. Разбирам и причината за видеообажданията, играта с въпросите, вината, безпомощността, всичко, но защо са били бележките? Защо е използвал метода на действие на преследвач?

Робърт привлече вниманието ѝ към таблото със снимките.

– Виж хода на разследването, капитане. Накъде мислиш, че се бяхме отправили?

Блейк най-после схвана мисълта му.

– В погрешна посока.

– Умът му може да е помрачен, но Холдън не е глупав – отбеляза Гарсия. – Той е криминалист. Познава подробно и отвътре работата ни. Разбира процедурите на разследването по-добре от всеки престъпник. Холдън ни подхвърля нещо реално като бележка, намерена в домовете на жертвите, и ни праща за зелен хайвер в продължение на години.

– Може би завинаги – каза Хънтър. – Ако не беше екранният кадър на Ерика Барне, не съм сигурен колко време щеше да ни отнеме, докато стигнем до него. Вероятно никога. Холдън не допусна нито една грешка, капитане. Извадихме късмет.

– Най-лошото е, че адвокатите сигурно ще използват защитата за "помрачения ум", когато се стигне до съд – рече Карлос. – Ще твърдят, че болката и скръбта са изкривили представата му за света и хората около него. Ще заявят, че той е "невменяем" – дума, която ние "обожаваме" – и вероятно ще го изпратят в психиатрично заведение.

Капитан Блейк тръгна към вратата.

– Знаеш, че това зависи от съдията и съдебните заседатели, Карлос. Не е наша грижа. Нашата работа беше да го хванем и да му попречим да убие отново и ние направихме точно това, затова поздравления за добре свършената работа. – Тя отвори вратата и спря. – Когато приключите с докладите, искам и двамата да си починете. Разбирате ли?

Вземете си два дни отпуск. Това е заповед. Ако видя лицата ви в тази сграда през следващите два дни, ще раздавате глоби за неправилно паркиране в Комптън.

– Няма да оспорвам тази заповед – каза Гарсия, след като капитанът излезе от кабинета им.

– Нито пък аз – съгласи се Хънтър.

– Тъй като ще почиваме два дни, защо не дойдеш на вечеря днес, Робърт? Ана много ще се радва да те види. – Карлос се усмихна дръзко. – Може да доведеш гаджето си, ако искаш.

Хънтър погледна партньора си.

– Ами имам предвид червилото на устата ти снощи – поясни Гарсия.

Робърт се усмихна.

– Кой знае, може да я доведа.