Смъртоносно обаждане

27.

Касандра затвори вратата на дневната, пусна чантата си до тъмносивия диван и бавно отиде в кухнята. Извади стъклена ваза от бюфета, напълни я с вода и сложи вътре пъстрия букет цветя, който беше донесла.

Не, цветята не бяха от таен обожател, нито ѝ бяха изпратени от господин Джей. Касандра сама си купи букета. Честно казано, дори след двайсет и една години брак съпругът ѝ все още я изненадваше от време на време с неочаквани дребни подаръци – понякога цветя, друг път шоколадови бонбони, покана за романтична вечеря, билети за опера или балет, или дори мач на "Лейкърс", тъй като Касандра беше голям почитател на "Ел Ей Лейкърс". Какъвто и да беше поводът, на картичката, прикрепена към букета или подаръка, винаги пишеше едно и също: Ти ме правиш най-щастливия човек на земята. С цялата моя обич, днес и завинаги. Джей.

Споменът предизвика искряща усмивка на устните ѝ, предимно защото Касандра се смяташе за голяма късметлийка. Въпреки годините господин Джей все още беше много красив мъж, висок и с четвъртита челюст, обръсната глава и черни очи, които бяха толкова изразителни, че можеше да го разбереш с един-единствен поглед. За разлика от повечето съпрузи на приятелките ѝ, той не се беше изоставил физически. Телосложението му все още показваше следи от активната му спортна дейност на млади години, със силни рамене, стегнат стомах и жилави, мускулести ръце. Касандра никога не пропускаше да забележи закачливите погледи, които му хвърляха другите жени, включително повечето ѝ приятелки, но не беше виждала съпруга си да им отвръща. Той беше неизменно учтив с другите жени, но никога не флиртуваше с тях.

Веднъж, и само веднъж, след като тя отхвърли ухажването му в леглото преди години, господин Джей спокойно я попита дали има друг. Дали се е влюбила в друг мъж. Дали е престанала да го обича.

– Моля те, не ставай глупав, мили – отговори тя. – Разбира се, че не съм се влюбила в друг. Разбира се, че не съм престанала да те обичам. Просто тази вечер не съм в добро настроение.

Това беше вярно тогава и до днес. Касандра никога не се беше влюбвала в друг и никога не беше преставала да обича господин Джей. Беше абсолютно сигурна в това. И как би могла? Той беше добър, мил и любящ съпруг и страхотен баща на Патрик. Винаги се държеше с нея с достойнство и уважение. Изслушваше я и наистина ценеше мнението ѝ за всеки аспект на семейния им живот. Да, много неща се промениха през годините, особено след като синът им стана тийнейджър. Тогава Касандра се чувстваше най-зле, в най-лошия период на живота си. Беше загубила майка си само една година преди това и неизвестно защо, когато малкото ѝ момченце заприлича повече на млад мъж, Касандра установи, че се бори с депресия – състояние, което беше запазила в тайна от абсолютно всички. Състояние, което я дистанцира не само от съпруга ѝ, но и от всичките ѝ приятелки. Не беше сигурна дали е случайно или не, но когато Патрик навлезе в последната си година в гимназията, тя най-после започна да овладява депресията и бавно, но сигурно да изпълзява от онази тъмна дупка. С всеки изминал ден ставаше все повече такава, каквато беше преди.

Тя погледна стенния часовник в кухнята – 19:24. Смяташе да отиде да вечеря някъде, може би в някой хубав италиански ресторант или в средиземноморския, който наскоро беше отворил на две преки от дома ѝ, но отхвърли идеята, защото трябваше да шофира на връщане. Не се чувстваше удобно да седи сама в заведение и въпреки че можеше да покани някоя приятелка да дойде с нея, тази вечер беше в настроение за домашна обстановка.

Касандра се върна в дневната, сложи вазата с цветята в средата на масата за хранене и пак отиде в кухнята.

– Е, да видим какво имаме – каза тя и отвори хладилника. – Хмм. – Намръщи се, докато оглеждаше лавиците. Хладилникът беше пълен, но нищо не я развълнува достатъчно много. – Знаеш ли какво? – поведе тя разговор със себе си. – Ти имаше тежка седмица, а сега е събота, международната вечер на "не на готвенето вкъщи". Щом няма да излизам, тогава може да си поръчам да ми донесат храна. – Затвори хладилника и се замисли, но само за две секунди. – Да, това звучи като план.

Тя се приближи до кухненския плот, издърпа последното чекмедже вляво и извади няколко рекламни листовки с менюта за доставяне на храна вкъщи.

– Пица? Не. Мексиканско? Хм... Не.

Докато ги отхвърляше, Касандра ги връщаше в чекмеджето.

Този път не се наложи да мисли и да се колебае. Знаеше точно кое вино ще вземе. Грабна менюто, върна се в дневната и от големия и добре зареден шкаф избра бутилка каберне совиньон "Ауърглас Истейт" от 2002 година. Измъкна корковата тапа, поднесе бутилката към носа си и леко вдъхна аромата – пролетни цветя и горски плодове.

– О, да, абсолютно божествено.

Наля си една чаша, но не отпи веднага. Първо, за да определи по-добре нюансите, искаше да остави виното да диша една-две минути. В това време можеше да си поръча вечерята. Касандра се приближи до дивана и взе чантата си. Докато търсеше вътре мобилния си телефон, намери бележката, която някакъв откачен психопат беше оставил на задното стъкло на колата ѝ. Беше забравила за нея, но когато пръстите ѝ докоснаха белия лист хартия, споменът за думите в бележката се завърна и кожата на ръцете ѝ настръхна.

Някога имала ли си чувството, че те наблюдават, Касандра?

– Гадост – каза тя и разтърси рамене, сякаш да прогони неприятното усещане. Бързо грабна мобилния си телефон и отново пусна чантата на пода. Инстинктивно огледа дневната и после се приближи до външната врата. Знаеше, че я е заключила. Видя, че веригата е закачена, но параноята я накара да отиде да провери. Ключът беше превъртян докрай.

– Мамка му! Как може да ме разстрои толкова много една глупава, тъпа бележка? – запита се Касандра, но истината беше, че много добре знаеше защо. От три-четири седмици, много преди да получи писмото, чувството, че я наблюдават, я преследваше като тъмен призрак почти навсякъде, където отидеше – на работа, навън с приятелки, на вечеря със съпруга си. Където и да беше, тя изведнъж изпитваше чувството, че някой я гледа.

Знаеше, че от време на време всеки има такова чувство. И тя го беше изпитвала много пъти в миналото, но сега беше различно. Този път усещането беше мрачно и задушаващо, сякаш я наблюдаваше самото зло.

Касандра се втурна към масата за хранене, взе чашата с виното и отпи две големи глътки. Знаеше, че това не е начинът да оцени такова хубаво вино, но в момента се нуждаеше от алкохола много повече, отколкото от вкусовото изживяване.

Тя върна чашата на масата и провери мобилния си телефон. Нямаше съобщения, нито пропуснати обаждания. Господин Джей ѝ беше обещал, че ще ѝ се обади, ако плановете му за връщане се променят. Засега обаче нямаше нищо и това означаваше, че той ще си дойде у дома най-късно утре. Мисълта ѝ донесе утеха.

Беше отхвърлила предишните две писма, които получи, докато работеше в благотворителния магазин на "Женско сърце" като някаква глупава шега. Не спомена за тях на съпруга си, но този път, каквото и да беше, бе отишло твърде далеч. Тя вече беше решила, че ще покаже на господин Джей бележката, оставена на колата ѝ. Затова я държеше в чантата си, да не забрави.

Касандра взе менюто на японския ресторант и се приготви да набере номера му, когато на вратата се позвъни. Тя спря и се намръщи. Не очакваше никого.

Бимбам.

– Шегувате ли се? – попита Касандра, остави менюто и погледна часовника си – 19:36.

Бимбам.

Държейки телефона си, тя се приближи до вратата и надникна през шпионката. Навън стоеше униформен полицай, който се беше втренчил във вратата, сякаш можеше да види през нея.

Касандра се намръщи още повече.

– Кой е? – извика тя, без да отваря.

– Госпожа Дженкинсън? – попита полицаят. Гласът му беше спокоен, но твърд.

– Да?

– Аз съм полицай Дъглас от лосанджелиската полиция във Вали. Може ли да поговорим, госпожо?

Касандра остана озадачена.

– За какво?

Полицаят се забави, сякаш трябваше да се успокои.

– Става дума за съпруга ви, госпожо. Джон Дженкинсън.

Нещо в тона на гласа му накара сърцето на Касандра да пропусне един удар.

– Какво? Какво за Джон? Всичко наред ли е?

Отново последва кратко мълчание.

– Ако е възможно, госпожо, мисля, че ще е по-добре да разговаряме вътре.

Касандра почувства, че стените я притискат.

– О, боже мой! – промълви тя, бързо отключи вратата и я открехна. – Какво се е случило? Добре ли е Джон? Къде е той?

Касандра не виждаше очите на полицая, защото бяха скрити зад тъмни слънчеви очила с огледални стъкла, но изражението на лицето му беше сериозно и мрачно.

– По-добре да седнем, госпожо Дженкинсън.

Тя отново се вгледа изпитателно в лицето му, но видя само тъмна стена.

– Защо? Какво се е случило?

– Моля, нека да седнем.

– Добре, влезте – каза най-после Касандра, отвори широко вратата и посочи тъмносивия диван в дневната. – Моля ви, кажете ми какво става. Къде е Джон? Добре ли е? Всичко наред ли е?

Полицаят влезе в къщата.

Касандра затвори вратата и той се обърна към нея.

– Може ли да ви попитам нещо, госпожо Дженкинсън?

– Да, разбира се.

Полицаят свали тъмните си очила.

– Някога имали ли сте чувството, че ви наблюдават?