Смъртоносно обаждане

51.

В хотелската стая, заровил лице в ръцете си, господин Джей усилено бе мислил какво да направи. Предпочиташе лосанджелиската полиция изобщо да не се намесва и ако виждаше начин да заобиколи проблема, би направил точно това, но въпреки всичките си връзки знаеше, че това няма да стане.

Втората му мисъл беше да се престори, че не е получавал проклетото видеообаждане. Това би му дало така необходимото предимство пред ченгетата. Знаеше, че може да се върне в Лос Анджелис до два часа след полунощ. Колата му беше достатъчно бърза и антирадарът нямаше да позволи да го спрат. Щом се прибереше, можеше да огледа непокътнатото местопрестъпление, колкото дълго е необходимо, без да му пречат полицаите или екипът криминалисти. Можеше да се промъкне в дневната и да потърси евентуални улики, преди някой да влезе там. Знаеше, че ченгетата няма да му кажат за уликите, ако изобщо съществуваха такива. Най-много от всичко обаче господин Джей искаше да докосне за последен път лицето на Касандра, преди да я изнесат от дома им. Щеше да коленичи пред нея и да я помоли за прошка. Той самият никога нямаше да си прости. Тогава и само тогава щеше да се обади на 911 и да излъже, че току-що се е върнал у дома от делово пътуване и е намерил съпругата си убита в дневната. Този план обаче също щеше да се провали при първото препятствие.

Едната от причините господин Джей да е най-добрият в работата си беше, че разбираше как действат силите на реда. Той знаеше протокола им... а указанията за такъв случай бяха ясни – когато омъжена жена е зверски изтезавана и убита в дома си без очевиден мотив, списъкът с "интересните хора" се оглавява от съпруга ѝ. Като се добави и фактът, че той удобно отсъстваше от дома си по времето, когато съпругата му е била убита, и че няма алиби, което да потвърди историята му, следователите щяха напълно да разнищят живота му. Лесно можеха да получат съдебни заповеди за достъп до банки, интернет доставчици, телефонни компании, кредитни карти... до всичко и всеки, когото поискат. Щяха да прочетат старите му имейли и текстови съобщения и да прослушат телефонните му обаждания. Щяха да изследват внимателно банковата му сметка, бизнеса му, пътуванията, разходите, приятелите, медицинския му картон, всичко. Но дори ако имаше алиби, истинско или фалшиво – а той лесно можеше да се сдобие с желязно алиби, ако иска – господин Джей знаеше, че и този план няма да проработи.

В разследването на убийство едно от първите неща, които проучват детективите, са данните от мобилния телефон на жертвата. Те искат да знаят с кого е говорила и си е писала съобщения наскоро, особено през последните няколко часа преди смъртта си. Номерът на мобилния телефон на господин Джей щеше да се появи като последния номер, на който се е обадила Касандра, при това по същото време, когато е била убита. Господин Джей нямаше как да заобиколи това. И в това отношение му провървя.

Убиецът беше използвал видеовръзка вместо обикновен аудиоразговор. Въпреки че набраният номер щеше да бъде регистриран, на мобилните оператори на територията на САЩ не беше позволено да пазят видеообажданията на клиентите си. Лосанджелиската полиция, ФБР, ЦРУ, Агенцията за национална сигурност, никой нямаше да получи дори писмен запис на обаждането, защото такъв не съществуваше и господин Джей го знаеше много добре. Всичко, което беше казал на демона по време на разговора, щеше да си остане между него и убиеца.

След като внимателно обмисли всичко, господин Джей стигна до заключението, че най-добрата му възможност за избор е да каже истината... или поне до известна степен. След това Брайън Колдрън щеше да следи разследването на полицията, а господин Джей да извърши собствено разследване.