Смъртоносно обаждане

22.

Щом Хънтър и Гарсия си тръгнаха от апартамента ѝ, Таня Кейтлин седна на дивана в дневната. Отново уви халата около себе си и скръсти ръце на стомаха си. Погледът ѝ безцелно обиколи стаята няколко пъти и после, без определена причина се съсредоточи върху пръстите на краката ѝ. В момента в нищо нямаше логика и нещо ѝ подсказваше, че вероятно никога няма да има.

– Защо не знаех номера ѝ? – тихо промълви тя. Тялото ѝ леко започна да се поклаща напред-назад, но очите ѝ не се откъснаха от пръстите на краката ѝ. – Трябваше да го знам.

Последва дълго мълчание. Таня потрепери и гласът ѝ утихна до шепот.

– Три, две, три, девет, пет... не. Не е така.

Поклащането на тялото ѝ леко се усили.

– Три, две, три, пет, пет... не. Пак не е така.

Тя мислеше, че е изплакала всичките си сълзи, но грешеше. Без да усети, нови замъглиха зрението ѝ и започнаха да се стичат, криволичейки, по бузите ѝ.

– Три, две, три, пет, девет, четири... не. Грешка. – Поклащането, треперенето и дишането ѝ изведнъж станаха много по-ясно изразени. – Аз... – Гласът ѝ заседна в гърлото. – Не знам. Не си спомням. Би трябвало да си спомням, но не мога.

– Треперещите ѝ ръце се стрелнаха към лицето и Таня отново се разрида. – Карън... Аз съм виновна. Много, много съжалявам.

Нямаше представа колко дълго седя със закрито с ръце лице. Когато най-после вдигна глава, пръстите ѝ бяха започнали да посиняват. Погледът ѝ намери празния пакет от цигари върху масичката за кафе и рефлексите я накараха да посегне към него.

– Мамка му – разочаровано каза.

Разбира се, беше забравила, че цигарите са свършили.

– Искам да пуша. Нуждая се от цигара. – Фактът, че преди няколко години ги беше отказала, изглежда, вече не я безпокоеше. Тя пусна пакета върху масичката за кафе и стана. – Наистина се нуждая от цигара.

Започна да търси в дневната. Думите "Нуждая се от цигара" се отронваха от устата ѝ всеки път, когато отвореше някое чекмедже, шкаф или кутия.

Нямаше цигари.

– По дяволите. – Тя трясна поредното чекмедже. – Трябва да изляза да си купя цигари. – Огледа се наоколо за портмонето си и го намери върху масата за хранене.

При нормални обстоятелства никога не би излязла от апартамента си, без да си сложи поне малко фон дьо тен, очна линия и червило. В края на краищата, си изкарваше прехраната с гримиране. Освен това не би ѝ минало през ума да прекрачи прага на дома си, облечена с халат или с разрошена коса, но сега обстоятелствата изобщо не бяха нормални.

Щом хората ходят в "Уолмарт" по бикини и бельо – помисли си тя, – тогава и аз мога да изтичам по халат до най-близката бакалия на отсрещната страна на улицата.

Може би хората в квартала бяха свикнали с чудатостите в "Уолмарт" повече, отколкото предполагаше Таня, тъй като никой, нито дори касиерката не обърна внимание как е облечена.

Когато се върна в апартамента си, тя вече палеше втора цигара. Сълзите ѝ бяха спрели и треперенето бе намаляло значително. Таня се приближи до дивана и този път дори легна. Нямаше значение, че се чувстваше изтощена и че не беше мигнала цяла нощ, защото беше сигурна, че пак няма да може да заспи, не и без помощта на приспивателни.

Тя се замисли за тази идея.

Знаеше, че има кутийка "Авентил" на дъното на чекмеджето с лекарствата, но вече се беше върнала към един лош навик през последните няколко часа и не искаше да се връща към втори.

Отхвърли идеята и положи глава на възглавниците. Няколко секунди по-късно клепачите ѝ натежаха и тя не беше в състояние да ги отвори.

Успокояващото въздействие на ментоловите цигари беше много по-силно, отколкото очакваше, защото почти веднага щом угаси лампата, се унесе в дрямка. Сънят и реалността затанцуваха пред очите ѝ като карнавал от образи, които милваха и в същото време пляскаха лицето ѝ, но най-много от всичко я тревожеше шумът. Пронизителен. Обезпокоителен. И се засилваше.

Какво беше това, по дяволите?

Звучеше като електрически нож.

Бръмченето стана още по-силно.

Не. Електрически трион.

Откъде се чува!

Звукът стана прекалено силен.

Таня най-после отвори очи.

В стаята беше тихо.

– Какъв гаден, откачен сън – леко се усмихна тя и потърка очи с дланите си.

И после го чу отново. Или поне така ѝ се стори.

– Какво? – Таня се надигна и седна твърде бързо, а в главата ѝ рязко нахлу кръв. Зави ѝ се свят.

Пое си дълбоко дъх и се хвана за дивана, за да не политне встрани. Все още не беше сигурна дали умът не ѝ прави номера.

Стаята постепенно престана да се върти, но шумът не спря.

Таня погледна наляво, после надясно, но завесата беше дръпната и светлината – слаба, и поради унеса от съня не видя много.

Звукът се чу отново, но този път не беше толкова силен, колкото преди няколко минути. Беше загубил силата си, докато преминаваше от сън в реалност.

И после я връхлетя спомен и смрази душата ѝ.

– О, боже мой. – Таня притисна ръце до устата си и изви врат, за да погледне зад себе си. Външната врата беше отключена. Веригата беше свалена. Беше забравила да заключи, когато се върна от бакалията.

Тялото ѝ се вцепени от страх.

– Някой е тук. Някой е в апартамента ми.

Дишането ѝ се учести до задъхване за частица от секундата. Летаргията на съня изчезна напълно, но и шумът спря.

– Какво става, по дяволите? Полудявам ли?

Тя се заслуша и зачака.

Нищо.

Съсредоточи се по-усилено и почака още малко.

Пак нищо.

– Мамка му! Вероятно полудявам – прошепна Таня и се засмя на себе си, а после стана и отиде до външната врата да я заключи. За по-сигурно застана там и напрегна слух.

Тишина.

Тя се прокашля, за да изчисти гърлото си, и това я накара да осъзнае колко е жадна. Приближи се до хладилника и си наля голяма чаша студена вода, но когато я поднесе към устните си, шумът пак отекна в дневната. По гърба ѝ като водопад се плъзна страх и чашата падна от ръката ѝ и се разби на парчета на пода в кухнята. И тогава Таня го чу отново – приглушен и тих звук, но съвсем реален. Чуваше се някъде отдясно. Тялото ѝ веднага се завъртя в тази посока. Този път очите ѝ се съсредоточиха върху източника на звука за по-малко от две секунди.

Мобилният ѝ телефон.

Вибрираше върху книгата с меки корици на масата за хранене.

Таня едва не се изсмя истерично.

– Тъпа кучко – каза си тя, прескочи счупената чаша и грабна телефона от масата. Приготви се да отговори на обаждането, когато ѝ хрумна друга мисъл.

Телефонно обаждане.

Гърлото ѝ се сви, сякаш я душаха силни пръсти.

Телефонът вибрираше в ръката ѝ.

Таня погледна екранчето – непознат номер.

– О, боже мой! Пак е той. Онзи шибан психопат. – Очите ѝ отново се напълниха със сълзи на отчаяние. – Не. Няма да отговоря. Не.

Телефонът най-после спря да звъни.

Таня пак погледна екранчето с ужасено изражение на лицето. Четири пропуснати обаждания.

– Защо? Защо отново се случва това?

Бъзз, бъзз.

Телефонът избръмча два пъти. Този път не беше обаждане, а съобщение. На екрана се появи началото на текста.

Таня, аз съм детектив Робърт Хънтър от лосанджелиската полиция. Ако проверяваш обажданията си, моля отговори. Ако не...

Мъглата на объркване в главата ѝ се сгъсти.

Таня се приготви да отключи телефона и да прочете остатъка от съобщението, когато той отново завибрира – входящо обаждане. Тя се поколеба няколко секунди, докато съзнанието ѝ постепенно се проясни и умът ѝ заработи с нормалната си скорост. Таня допря телефона до ухото си и с треперещ глас каза:

– Ало?

– Таня, обажда се детектив Робърт Хънтър. Говорихме по-рано тази сутрин.

Тя веднага позна гласа му. В начина, по който говореше детективът, имаше нещо, някаква увереност в тона му, която я успокояваше.

– О! Здравейте, детектив. – Бясно биещото ѝ сърце започна да забавя ритъма си.

– Много съжалявам, ако съм те събудил. – Гласът на детектива прозвуча искрено.

– Не, съвсем не. Все още не мога да заспя, въпреки че се опитвам. – Таня се обърна да погледне часовника на стената и очите ѝ се отвориха широко от изненада. Мислеше, че е дремала на дивана не повече от петнайсет-двайсет минути, а всъщност бяха изминали близо три часа, откакто бе легнала на него. – О, боже! – възкликна тя.

– Нещо не е наред?

– Не. Не. Само... загубих представа за времето. Не забелязах, че е минало толкова бързо.

– Като се имат предвид обстоятелствата, това не е толкова лошо.

– Не е – призна Таня. – Прав сте. Предполагам, че не е. – Тя се засмя отново – не истерично, но Хънтър долови напрежението в гласа ѝ.

– Сигурна ли си, че всичко е наред?

– Да. – Таня погледна парчетата от счупената чаша и разлятата вода на пода в кухнята.

Хънтър ѝ даде още няколко секунди и каза:

– Искрено съжалявам, че отново те безпокоя толкова скоро, Таня, но току-що ми хрумна нещо, за което трябва да те попитам.

Тя въздъхна дълбоко. Вече не искаше да мисли за случилото се, но знаеше, че няма избор.

– Да. Разбира се. – Гласът ѝ отново стана плах.

– Искам да те помоля да се замислиш назад във времето. За съжаление не мога да ти кажа колко назад. Може би няколко дни, няколко седмици, няколко месеца или дори по-дълго.

– Добре – неубедено отвърна тя.

– Опитай се да си спомниш дали някой ти е задавал същия въпрос, който те попитаха вчера, или нещо много подобно. И като казвам "някой", имам предвид всеки – приятели, познати, непознати, клиенти в козметичния салон, всички.

Таня се облегна назад на дивана.

– Не съм сигурна дали разбирам, детективе.

Хънтър имаше чувството, че се е изразил с твърде много думи, и този път се помъчи да обясни по-простичко.

– Добре. Предполагам, че с въвеждането на смартфона, всички ние сме станали малко... мързеливи в запаметяването на телефонни номера. Ако се върнем назад десет-петнайсет години, повечето от нас са знаели наизуст най-малко пет номера.

Таня беше млада, но знаеше, че Хънтър е прав. Когато беше едва десетгодишна, тя наистина знаеше наизуст доста телефонни номера – домашния си, на баща си в работата и така нататък.

– Да, вярно е – съгласи се Таня.

– Чудесно. Въпросът ми е дали си водила подобен разговор с някого – как по-рано сме помнели няколко телефонни номера, а сега вече не ги помним.

Таня присви очи и се замисли.

– Да – отговори тя. – Миналата седмица Синтия и аз разговаряхме за това как по-рано сме знаели наизуст много телефонни номера.

– Добре, коя е Синтия?

– О, колежка козметичка в "Дъбън", спа клуба, в който работя.

Хънтър записа името на лист хартия.

– Участваше ли някой друг в разговора?

Таня отново се замисли за няколко секунди.

– Не. Бяхме само Синтия и аз.

– Спомняш ли си някой да е стоял наблизо и да ви е чул?

Таня прехапа устни.

– Не. Спомням си добре. Бяхме в склада и подреждахме.

– Добре. А спомняш ли си да си водила подобен разговор с някой друг? Може би клиент или някоя вечер на среща... с когото и да било. Може би разговор, в който някой е подметнал по-конкретен въпрос?

– Дали знам наизуст номера на мобилния телефон на най-добрата си приятелка? – Гласът на Таня стана по-тих и тъжен.

– Да. Но може да не е бил толкова директен.

Тя пак се, замисли. Лявата ѝ ръка се вдиша към устата и Таня започна да пощипва устни с палеца и показалеца си.

Хънтър чакаше търпеливо.

– Аз... в момента не съм сигурна, детективе. Умът ми все още е объркан.

– Няма проблем, Таня. Благодаря ти, че се опита. Би ли ми направила услуга да си помислиш по този въпрос? Може изведнъж да си спомниш.

– Да. Разбира се.

– Ако се сетиш нещо, колкото и незначително да ти се струва, моля те, обади ми се. Без значение колко е часът.

– Да, разбира се. Ако си спомня нещо, ще се обадя.

Таня затвори и взе визитната картичка, която Хънтър беше оставил до пепелника на масичката за кафе. Дълго я гледа и после в ухото ѝ зашепна параноята. Тя реши, че няма да остави визитката, докато не запамети и двата номера на нея.