Смъртоносно обаждане

5.

От външната врата на Карън Уорд се влизаше в малък коридор с две големи репродукции на цветя, окачени на белите стени. Непързаляща се изтривалка в топло червено поздравяваше всеки новодошъл. Коридорът и останалата част на апартамента бяха отделени със спускаща се от тавана на неравни низове импровизирана завеса от мъниста, които звънтяха като камбанки.

Хънтър не беше виждал такава, откакто беше малко момче. Баба му имаше завеса от мъниста в кухнята си.

Мънистата иззвънтяха шумно, когато той дръпна настрана завесата и двамата с Гарсия влязоха в дневната. Преди да ги последва, сержант Веласкес се прекръсти и промълви няколко думи на испански.

Дневната беше сравнително просторна и приятно обзаведена с малко, ала добре подбрани модерни мебели, но главната ѝ особеност несъмнено бяха остъклените плъзгащи се врати зад друга завеса от мъниста отсреща, които водеха към ъглов балкон. Покрай северната стена имаше компактна отворена кухня. На стратегическо място между кухнята и дневната беше поставена маса от тъмен чам с четири стола. От другата страна на масата, до скрин от тъмно дърво с витрина, имаше голямо огледало. Двамата детективи спряха, когато влязоха в дневната. Вниманието им веднага беше привлечено от стола начело на масата и ужасяващо осакатеното тяло на него.

Хънтър присви очи, докато мозъкът му увеличи оборотите, опитвайки се да проумее варварството, което вижда.

Жертвата беше съблечена гола. Ръцете ѝ бяха приковани от двете страни на тялото с тънко найлоново въже, омотано няколко пъти около торса ѝ, точно под гърдите, и около облегалката на стола. Глезените ѝ бяха завързани за краката на стола с две отделни ивици въже. Младата жена седеше изправена, с глава, леко наклонена напред, сякаш е заспала. Брадичката ѝ беше клюмнала на два-три сантиметра от гърдите. Онова, което накара Робърт да се усъмни в зрението си обаче, бяха множеството дебели стъкла от огледало, които бяха жестоко забити в лицето на жертвата и го бяха обезобразили до неузнаваема смесица от кожа, стъкло и плът. От раните на лицето ѝ като водопад се беше стичала кръв на силни вълни и беше обляла целия торс и бедрата ѝ в тъмночервено, а после бе покапала върху дъсчения под и се беше събрала в локва под стола. Част от покривката на масата до жертвата също беше изпръскана с кръв.

От мястото, където стояха Хънтър и Гарсия, лицето ѝ приличаше на гротесков човешки игленик с многобройни стъклени остриета, стърчащи във всички посоки.

– Предполагам, че вие двамата сте от ОСУ.

Думите бяха изречени от криминалистка, която внимателно събираше косми и влакна от големия килим зад масата в дневната.

Изминаха няколко секунди мълчание, преди Хънтър и Гарсия най-после да успеят да откъснат вниманието си от трупа.

– Аз съм доктор Сюзан Слейтър – добави криминалистката и се изправи, – ръководителят на екипа на това местопрестъпление.

Робърт и Карлос не бяха работили с доктор Слейтър. Тя беше висока метър и седемдесет, на трийсет и няколко години, слаба, е високи скули и изящно оформен нос. Главата ѝ беше покрита с качулката на предпазния гащеризон, но на челото ѝ беше паднал тънък кичур сребристоруса коса. Гримът ѝ беше съвсем лек, като за работа, но достатъчен, за да подчертае привлекателността и женствеността ѝ дори под непривлекателния бял гащеризон. Гласът ѝ имаше странна тоналност – мек и приветлив, но в същото време внушаваше убеждението, че е изпълнен с опит и знания.

– Детектив Робърт Хънтър, отдел "Свръхтежки убийства" на лосанджелиската полиция. Това е детектив Карлос Гарсия.

– Двамата кимнаха за поздрав на доктор Слейтър и после пак насочиха вниманието си към жертвата.

– Стряскащо, нали? – отбеляза криминалистката. – Как е възможно някой да причини това на друго човешко същество?

– Извършителят я е убил, като е забил стъкла в лицето ѝ? – изуми се Гарсия. Изражението му очевидно разкриваше отказ да повярва на собствените си думи.

– Може би, детектив – отговори доктор Слейтър. – Невъзможно е да се каже без детайлна аутопсия, но ако е така, това е само част от историята.

– И коя е другата част? – попита Карлос.

Тя пристъпи две крачки към жертвата.

– Нека ви покажа.

Хънтър и Гарсия я последваха. Сержант Веласкес остана до завесата от мъниста.

Като внимаваше да не стъпи в локвата кръв на пода, доктор Слейтър се наведе до стола и направи знак на двамата детективи да сторят същото. Отблизо нараняванията по лицето на Карън Уорд бяха още по-шокиращи.

Няколко различни по големина огледални стъкла бяха срязали кожата и мускулната ѝ тъкан и бяха откъснали лицето от скелетната структура. Парчета кожа и плът висяха от бузите, челото и брадичката ѝ, където беше оголена и костта.

– Ако погледнете само големите парчета стъкло... – започна доктор Слейтър и посочи онези, които стърчаха от дясната и лявата буза на жертвата и лявата очна орбита, и стъклото, което напълно беше пробило меката тъкан под брадичката и бе приковало езика в долната част на устата. – Оставате с убеждението, че извършителят жестоко е пробол жертвата със строшени стъкла и е оставил всяко от тях в лицето ѝ. Някои са забити толкова силно, че или са счупили костта, или са се заклещили в нея. – Тя насочи вниманието им към две други стъкла – едното в долната челюст, а другото в челото. – Това обаче не е всичко, детективи. В плътта ѝ има още повече дребни стъкълца. – Доктор Слейтър посочи няколко от тях, докато говореше. Някои бяха малки като грахово зърно. – Тези парченца са твърде малки, за да бъдат използвани като оръжие за наръгване. Те са остатъци от ударите. Отчупени парченца от по-големи късове.

Хънтър наклони глава наляво и после надясно, докато оглеждаше лицето на жертвата. Въпреки богатия си опит той пак изтръпна от жестокостта на раните ѝ. Всяка от тях сигурно беше донесла със себе си цяло ново измерение на болка. Страданията на младата жена явно са били невъобразими.

По-голямата част от тялото ѝ беше покрита със засъхнала кръв и нямаше как да е сигурен, но Хънтър остана с убеждението, че жертвата няма рани и охлузвания никъде другаде. Яростта на убиеца беше насочена изключително само към лицето ѝ.

След няколко секунди Робърт се изправи и застана зад стола, за да огледа по-добре тила на мъртвата жена.

– Какво искате да кажете, докторе? – попита Гарсия. – Че убиецът я е завързал за стола и после е забил стъкла в лицето ѝ?

– Не – отговори вместо нея Хънтър и се обърна да види пода зад стола на жертвата, където нямаше стъкла. – Обратното, Карлос – обясни той. – Убиецът е блъснал лицето ѝ в стъкла.