Смъртоносно обаждане

89.

Кори Русо продължаваше да гледа господин Джей, без да мига.

Господин Джей го наблюдаваше спокойно. Пистолетът му все още беше насочен към челото на Русо. Той нямаше нищо против предизвикателния поглед в очите на Русо и самодоволната усмивка на устните му. Беше ги виждал много пъти и всъщност му доставяха удоволствие, защото знаеше, че много скоро предизвикателността, самодоволството и цялото поведение на "нахакано копеле" ще изчезнат и на тяхно място ще се появят парализиращ страх, молби и плач.

Господин Джей бръкна в джоба си и извади малка снимка.

– Помниш ли я?

Очите на Русо се спряха на снимката за не повече от три секунди.

– Не. Не съм виждал кучката.

Господин Джей се беше втренчил в очите му и видя, че Русо позна Касандра. Разбра, че той лъже.

– Така ли?

Русо също го гледаше.

Господин Джей не попита втори път и натисна спусъка на пистолета. Деветмилиметровият куршум прелетя на милиметри от лявото ухо на Русо, експлодира в белите плочки зад него и разпръсна отломки и прахоляк във въздуха. Господин Джей не улучи нарочно.

Ръката на Русо се стрелна към ухото му.

Предизвикателната усмивка изчезна. Държанието на нахакано копеле се изпари. Скоро щеше да дойде плачът.

– Какво ти става, мамка му? – изкрещя Русо. – да не си откачил?

Господин Джей отново натисна спусъка. Този път куршумът профуча покрай дясното ухо на Русо. Още отломки и прахоляк.

Русо вдигна другата си ръка.

– Мамка му! Какво правиш? Престани!

Господин Джей не каза нищо и почука с пръст по снимката.

– Добре, добре – каза Русо. – Но си хванал грешния човек. Тя не беше от моите.

Отговорът се стори малко странен на господин Джей.

– От твоите? По-добре започни да говориш разбрано. – Той размаха дулото на пистолета.

– Тя не беше от моите – повтори Русо. – Трябваше да е от онези на Тоби. – Той леко вирна брадичка.

– Не. Пак не звучи смислено – отговори господин Джей.

Русо видя непоколебимата решителност в очите му и разбра, че господин Джей отново ще натисне спусъка.

– Чакай, чакай! – изкрещя той и вдигна ръце в знак, че се предава. – Ето как го правехме – започна той с разтреперан глас. – Аз търсех жени за него, а Тоби търсеше жени за мен и после обменяхме информация. Живеем в различни краища на града и мислехме, че няма как някой да свърже жените с нас. В неговите нощи аз ходех на места, пълни с хора, и се стараех да ме запомнят. Разбираш ли какво говоря? В моите нощи Тоби правеше същото. – Русо млъкна и кимна към снимката. – Но Тоби не стигна до нея. Да, аз му я намерих. Дадох му нейна снимка и всичко, той не я оправи. Още не. Тя... предстоеше.

Господин Джей беше стъписан. Сега осъзна, че е спипал погрешния човек. Кори Русо беше боклук, но не боклукът, който беше убил Касандра. Той и неговото дрогирано приятелче бяха двама лайняни изнасилвани, които бяха измислили хитър план, за да не ги заловят. С работата си като водопроводчик Русо несъмнено посещаваше по няколко дома седмично. Тоби сигурно имаше подобна работа и правеше същото. Избираха жертви един за друг, вероятно въз основа на някакъв извратен критерий. Обменяха информация и после избираха ден. Докато Русо изнасилваше някоя клета жена, Тоби беше в някой бар или парк... някъде, където има много хора, и правеше всичко възможно да го забележат. Ако жертвата докладваше престъплението, а господин Джей знаеше, че тъжната действителност в САЩ е, че по-малко от петдесет процента от жертвите на изнасилване съобщават за нападението, имаше вероятност разследващият екип да почука на вратата на Тоби, но Тоби щеше да има няколко свидетели, които да потвърдят къде е бил в деня или нощта на престъплението. Същото се случваше, когато Тоби ходеше да изнасилва.

В сърцето на господин Джей започна да се отваря нова бездна на омраза.

– Какъв беше периодът от време? – попита той. Въпреки гнева гласът му остана непроменен.

– Какво?

– Периодът от време. Колко време минаваше между избирането на жертвата и нападението?

Русо не отговори.

Голяма грешка. Господин Джей натисна спусъка за трети път. Куршумът експлодира в дясната ръка на Русо, разпръсна кръв и плът върху стената, раздроби няколко кости и откъсна два пръста, които отскочиха върху студените плочки на пода.

Русо политна назад и се блъсна в стената. Лицето му се изкриви от болка. От осакатената му ръка потече кръв.

– Мамка му, мамка му, мамка му. – Лявата му ръка се придвижи към остатъците от дясната. – Луд ли си? Ти си шибано ченге. Не можеш да правиш това.

– Периодът от време.

– Изчаквахме между шест и осем месеца. – От устата на Русо се разхвърчаха слюнки. – Ще съдя шибания ти задник, копеле. Ще съдя цялата полиция за тази гадост. Можеш да се сбогуваш с проклетата си значка, чуваш ли?

– Толкова си глупав, колкото изглеждаш, знаеш ли? Нека те попитам нещо. Знаеш ли какво представлява тази тръбичка на дулото на пистолета ми?

Болката на лицето на Русо се замъгли от объркване.

– Знаеш ли?

– Да, това е шибан заглушител. И какво от това?

Сега господин Джей се усмихна самодоволно.

– Колко ченгета си виждал да се разхождат с пистолети със заглушители?

Русо отвори широко очи.

Куршумът го уцели точно между тях.

Докато излизаше от къщата през вратата на кухнята, господин Джей спря до Тоби, който все още лежеше в безсъзнание на пода.

Господин Джей спокойно го хвана за главата с две ръце и с едно бързо, но отривисто движение от ляво надясно прекърши врата му.