Смъртоносно обаждане

63.

Хънтър излезе, а Гарсия отново се залови с компютъра. Беше отворил едновременно две търсачки и няколко приложения. Опитваше се да открие връзка между двете жертви – места, на които може да са ходили заедно, занимания, които да са харесвали, групи по интереси... и така нататък.

Серийните убийци рядко избират жертвите си произволно. Винаги нещо привлича вниманието на убиеца към тях. Може да е физическо качество, маниер, тон на гласа, мнение... Вероятностите са безброй и повечето пъти неясни, защото в действителност нямат логика за никого другиго освен за убиеца. За външния свят привличането може да е нещо глупаво и незначително, например избърсването на устата от дясно наляво вместо от ляво надясно, но това незначително действие влудява убиеца – достатъчно, за да иска да убива.

Карлос знаеше, че се хваща за сламки, но в момента не разполагаха с друго.

Той прекара още половин час, опитвайки няколко нови комбинации, но всичките удариха на камък. Отчаян, Гарсия стана. Нуждаеше се от почивка.

Напълни с кафе чашата си и я сложи на бюрото си. Отиде до тоалетната, върна се и започна да крачи из стаята. Също като Хънтър обичаше да върви, когато мисли. Разхожда се напред-назад още пет минути и после седна пред компютъра си.

Разсъждавай нестандартно, Карлос – помисли си той, – защото убиецът прави точно това. След няколко минути му хрумнаха две много странни идеи.

– Какво пък, по дяволите! Нямам какво да губя.

През следващите четиресет минути Гарсия прегледа много страници информация. Част от нея беше главозамайваща. Очите му сълзяха и главата започна леко да го наболява. Той реши отново да си почине и да опита нещо съвсем различно, но точно когато затвори прозореца на търсачката, който беше отворил, нещо най-отдолу на страницата привлече погледа му

– Мамка му! Какво беше това? – зачуди се Карлос и примигна два пъти. Веднага отвори прозореца, превъртя текста надолу и прочете написаното. – Будалкате ме!