Смъртоносно обаждане

60.

Веднага щом се върнаха в кабинета си, Гарсия се приближи до бюрото си и включи компютъра. Нещо беше започнало да го гложди по средата на обясненията на доктор Хоув. Нещо, което той отчаяно искаше да провери.

Хънтър остави партньора си да работи, излезе навън и се обади на съпруга на Касандра Дженкинсън. Телефонът иззвъня само веднъж и после господин Джей отговори:

– Ало!

Съдейки по изтощения му, пресипнал глас, Хънтър разбра, че не е мигнал нито секунда.

– Господин Дженкинсън, обажда се детектив Робърт Хънтър от отдел "Убийства" на лосанджелиската полиция. Срещнахме се в дома ви.

Господин Джей не каза нищо. По негова молба Брайън Колдрън вече беше събрал доста подробно досие за детектив Хънтър. Господин Джей току-що го беше прочел и не можеше да отрече, че е смаян.

Робърт Хънтър беше израснал като единствено дете на работническо семейство в Комптън, беден квартал в южен Лос Анджелис. Майка му бе загубила битката с рака, когато той бил едва седемгодишен. Баща му не се беше оженил повторно и бе работил на две места, за да се справи с предизвикателствата да отглежда сам сина си. Син, който се оказал вундеркинд.

От много ранна възраст било очевидно за всички, че Хънтър е различен. Той схващал нещата по-бързо от повечето си връстници. Училището го отегчавало и забавяло. Приключил с материала за шести клас за по-малко от два месеца и само за да има какво да прави, изучил учебниците за седми, осми и дори девети клас. След като положил серия тестове и изпити, Хънтър бил преместен в специално училище за надарени деца, но дори учебната програма на специалното училище не била достатъчна за скоростта, с която напредвал. Хънтър слял четирите години в гимназията в две и с препоръки от всички учители бил приет за студент "при особени обстоятелства" в университета Станфорд. На деветнайсет години вече бе завършил психология – с отличие, а на двайсет и три бе получил докторска степен по анализ на престъпното поведение и биопсихология. Дисертацията му, озаглавена "Авангардно психологическо изследване на престъпното поведение", беше станала задължително четиво в Националния център за анализ на престъпления, извършени с особено насилие, към ФБР и все още беше и до ден днешен.

ФБР се беше опитвало няколко пъти да го привлече, първо като специалист по изготвяне на профили на престъпници и после като агент, но по някаква причина, която не беше спомената в доклада на Брайън, детектив Хънтър учтиво бе отказал на всяко предложение и бе предпочел да остане в лосанджелиската полиция. Директорът на Националния център беше казал, че Робърт Хънтър е най-добрият специалист по изготвяне на профили на престъпници, с когото е работило ФБР.

След като беше постъпил на работа в полицията веднага след защитата на докторската си степен, Хънтър се беше издигнал по ранг с мълниеносна скорост и бе станал най-младият полицай, произведен в детектив в лосанджелиската полиция. Оттогава постиженията му бяха ненадминати. Той беше приключил почти всички разследвания, които бе водил. Онези, които не беше приключил, беше довел почти докрай.

Сега Робърт Хънтър беше главният детектив в отдел "Свръхтежки убийства" към специалната секция "Убийства" на лосанджелиската полиция. В полицейските кръгове отделът беше известен като "Шоуто на изродите", но не заради детективите, а заради престъпниците, които преследваха. Повечето детективи биха дали дясната си ръка, за да не бъдат назначени в "Свръхтежки престъпления".

– Питах се дали може да ви задам един бърз въпрос по телефона – каза Хънтър, който не видя смисъл да се опитва да води банален разговор за дребни неща.

– Да, разбира се, детектив. Всичко, с което мога да ви помогна. – Време беше господин Джей отново да възприеме ролята на невеж гражданин.

– Напоследък правили ли сте някакъв ремонт в къщата?

– Ремонт?

– Да. Обновления, боядисване, поправки, водопроводната или електрическата инсталация, каквото и да е, и някой непознат да е посетил дома ви? – поясни Робърт.

Умореният мозък на господин Джей се задейства едва след няколко секунди. Снимките на полицата над камината – осъзна той. – Убиецът на Касандра не е взел идеята за проклетия въпрос там, на място... а е бил в къщата и преди. И не само това, а е бил наясно, че аз няма да знам отговора на този въпрос. Цялата игра е била фарс. – Колелцата в мозъка му започнаха да се въртят по-бързо. – Някакъв ремонт в къщата? Инсталациите? Каквото и да е, и някой непознат да е посетил дома ви? Мисли, по дяволите, мисли.

– Господин Дженкинсън?

– Обикновено Касандра се занимаваше с тези неща – най-после отговори господин Джей. – Но винаги ми казваше, заради бюджета. – Той отново замълча. – Не си спомням нищо, детектив. Съжалявам.

– Няма проблем. В момента само разсъждаваме върху малкото, с което разполагаме.

– Разбирам и много съжалявам.

– Не е необходимо, господин Дженкинсън.

Хънтър знаеше, че освен че господин Дженкинсън е напълно изтощен, в главата му цари пълен хаос от емоции, спомени, образи и всичко останало, да не споменаваме убийственото чувство на вина. В момента за всеки в положението на господин Дженкинсън опитите да си припомни елементарни неща – например дали в къщата е идвал майстор – бяха чудовищно напрегната битка.

– Ако си спомните нещо – добави Робърт, – каквото и да е, моля, обадете ми се веднага, по всяко време на денонощието.

– Разбира се, детектив – отвърна господин Джей. – Ако си спомня нещо, веднага ще ви се обадя.

Хънтър обаче не знаеше, че господин Джей излъга.