Смъртоносно обаждане

21.

Изрязаните букви и думи, които образуваха писмото, което бе намерил Гарсия в спалнята на Карън Уорд, бяха от заглавия на статии и реклами, различни по цвят, големина и форма.

Капитан Барбара Блейк застана до Карлос и два пъти прочете наум кратката бележка на бюрото му:

Веднъж един приятел ми каза, че за да разбереш наистина какво е да си някой друг, трябва да "влезеш в неговите обувки". Може би да повървиш малко с тях. Е, аз току-що влязох в твоите, Карън.

Барбара погледна Гарсия, след това Хънтър и после отново Гарсия.

– И това е изпаднало от една от обувките ѝ?

Карлос кимна и взе втори плик за веществени доказателства, който беше на пода до стола му.

– Тази – каза той и сложи плика на бюрото си, до писмото. Вътре имаше чифт лъскави обувки в черно и червено с тринайсетсантиметрови тънки токчета. – Тъкмо мислех да ги занеса на криминалистите за анализ.

Блейк наклони глава надясно, докато оглеждаше обувките.

– Какво означава това, по дяволите? – попита тя и посочи предметите на бюрото на Гарсия. – Че убиецът е пробвал обувките на жертвата?

– В момента не отхвърляме нито една вероятност, капитане

– Отвърна Карлос. – Ще помолим криминалистите да проверят подложките вътрешността на обувките за ДНК и други следи, но ако случаят е такъв, убиецът е или жена, която се представя за мъж, или мъж с много малки крака. Тези обувки са номер трийсет и седем и половина.

– Това потвърждава думите на Таня Кейтлин, че авторът на писмото, преследвачът на Карън Уорд, отново е влязъл в апартамента без нейно знание.

– Открихте ли други писма?

– Не, а проверихме навсякъде – отговори Гарсия. – Във всяка обувка, джоб, чекмедже, шкаф, под мебелите – всичко.

– Но приятелката ѝ ви е казала, че жертвата е получила повече от едно писмо, нали?

Двамата детективи кимнаха.

– Тогава къде са другите?

Карлос повдигна рамене.

– Не знаел! Възможно е Карън да ги е изхвърлила.

Последва момент на изненадано мълчание.

– Защо би го направила?

– Защото писмата са я плашели, капитане – отговори Хънтър. – Защо да държи в дома си нещо, което я плаши? Повечето хора не биха го направили.

– Писмата са веществено доказателство, Робърт, и може да е имало някакви следи по тях. Госпожица Уорд не ги ли е занесла в отдел „Управление на заплахи"? Не е ли подала оплакване? Не е ли задействала разследване?

– Разбирам, но според най-добрата ѝ приятелка Карън не е гледала така на въпроса – поясни Хънтър. – Госпожица Уорд е смятала, че тъй като писмата са абсолютно анонимни, полицията няма да може да направи много за нея. Мислела, че само ще ѝ зададат рутинните въпроси и ще захвърлят случая ѝ накрая на опашката. Била е уплашена. Не спяла добре и искала писмата да спрат. Решението, което измислила, било да се премести.

Капитан Блейк се замисли за момент.

– Добре, тогава защо според теб е запазила точно това писмо? – Барбара кимна към бележката на бюрото на Гарсия.

– Това е проблемът, капитане – отвърна Хънтър. – Мислим, че не го е запазила.

Блейк разбра след секунда за какво намеква Робърт.

– Не го е намерила.

– Така смятаме – съгласи се Карлос. – И между другото, това не е чак толкова изненадващо.

Барбара вложи леко недоумение в погледа, който му отправи.

– Казвам ти, капитане – отвърна той, – там имаше повече от шейсет чифта обувки. Ако Карън Уорд е била като Ана, колкото и обувки да е имала, е носела предимно три, може би четири чифта. Удобните. Останалите са само последица от някаква вътрешна женска обсебеност от обувки.

Блейк не можеше да оспори логиката му. Въпреки че самата тя притежаваше зашеметяващ брой обувки, носеше предимно само няколко чифта от тях. Останалите обуваше в редки случаи, може би един-два пъти годишно, в зависимост от повода. Тя отстъпи крачка назад от бюрото на Карлос, докато в главата ѝ се въртяха няколко мисли.

– Тогава според вас това означава, че в края на краищата, извършителят не е познавал толкова добре жертвата? – попита тя двамата детективи.

– Защото е сложил посланието в обувка, която тя не е носила много често? Възможно е – съгласи се Хънтър и кимна, а после наклони глава настрани. – Но не непременно.

– Какво искаш да кажеш, Робърт? Един преследвач би забелязал обувките, обеците, чантата, червилото ѝ... всичко в нея. Дебненето не е ли продукт на нежелано и маниакално внимание на един човек към друг?

Хънтър кимна.

– Затова, ако е бил обсебен от нея, той би забелязал обувките ѝ. Би трябвало да е знаел кои обувки носи по-често.

Робърт се съгласи и после обясни:

– Проблемът е, че хората, тласкани от неудържимо обсебване, много лесно може да изпаднат в самозаблуда, капитане, и преследвачите са на едно от първите места в този списък. Те отчаяно искат да бъдат част от света на "жертвите" си. – Той изписа кавички във въздуха с пръстите си, защото знаеше, че повечето преследвачи не възприемат като жертва източника на обсебеността си. – За да постигнат това, мнозина влизат в дома на жертвата, докато я няма, и спят в леглото ѝ, ядат храната ѝ, гледат телевизора ѝ, обличат дрехите ѝ, обуват обувките ѝ, правят всичко, за да почувстват, че са част от живота ѝ. Все едно имат връзка. Някои – и преследвачът на Карън Уорд, изглежда, попада в тази категория – обичат да преминават границата и да оставят малки следи, така че жертвите да разберат, че са били в дома им. Понякога тези следи са във формата на бележки. – Хънтър посочи писмото на бюрото на партньора си. – Но може да е нещо много по-фино. Нещо, което ще изпълни със съмнения главата на жертвата, например разместен предмет, открехната врата или запалена лампа.

Капитан Блейк се замислиза този сценарий. Нищо не би уплашило повече една жена, която живее сама, от мисълта, че някой е влизал в дома ѝ, защото щом е влизал, когато я е нямало, може да влезе и когато тя е вкъщи, или по-лошо – вече може да е там.

– Тогава причината да оставят следи е да уплашат жертвата – каза тя.

– Някои, да – съгласи се Хънтър. – Но не всички, и тук вече става дума за самозаблуда – Нарича се еротомания, доста често срещана характерна черта при преследвачите. Това е вид самозаблуда, при който те мислят, че обектът на преклонението им, обикновено някой абсолютно непознат или някоя знаменитост, е влюбен в тях.

– Е, Лос Анджелис е идеалният град за това, нали? – отбеляза Барбара.

– И така – продължи Хънтър, – влизането в дома на жертвата, спането в леглото ѝ, използването на четката ѝ за зъби и така нататък ги кара да мислят, че наистина са част от света ѝ и че мястото им е там. В техните фантазии скриването на бележки е забавна игра, каквато биха играли двама влюбени. – Робърт млъкна, за да даде малко време на капитан Блейк да осмисли думите му.

– Защото ако мисли, че жертвата е влюбена в него – каза в заключение Барбара, – той също така ще смята, че и на нея ще ѝ доставя удоволствие да играе играта.

– Именно.

– Казваш, че той може да е сложил бележката в обувка, която тя не носи много често, нарочно, за да направи малко по-забавно търсенето на великденското яйце.

– Възможно е – допусна Хънтър.

Капитан Блейк се върна в средата на кабинета и докато вървеше, забеляза изражението на лицето на Хънтър. Обезпокоено изражение, което беше виждала много пъти.

– Е, какво има, Робърт?

Той я погледна и недоумяващо повдигна вежди.

– Хайде, не ме гледай така, сякаш не знаеш за какво говоря. Очевидно те безпокои нещо. Какво?

– Всичко в този случай ме безпокои, капитане.

– И мен ме безпокои, но те познавам добре и виждам, че те тревожи нещо. Какво?

Хънтър се приближи до кафемашината и напълни чашата си.

– Кафе? – предложи той.

Барбара отказа, като размаха ръка.

– Тази работа с дебненето – най-после каза Хънтър. – Така както я виждам, е на приливи и отливи, променлива и объркваща.

– Защо?

Робърт се върна до бюрото си, но не седна, а се подпря на ръба.

– Действията на извършителя. От малкото, с което разполагаме засега, някои от тях са напълно съвместими със схемата на поведение на преследвач, но други изобщо не се доближават.

– Би ли пояснил, моля? – помоли капитанът.

Хънтър отпи от кафето си.

– Както току-що обсъждахме, влизането в дома на жертвата, когато тя не е била там, оставянето на следи или бележки, дори самото убийство като последица, всичко това лесно може да се свърже с дебнене. Фактът, че цялата ярост на убиеца е била насочена изключително към лицето на Карън Уорд – нараняванията и пълното му обезобразяване – показва обсебеност от начина, по който е изглеждала тя, и това отново е съвместимо с поведението на човек, вманиачен по красотата ѝ. Някой, който много лесно може да изпадне в самозаблуда. Телефонното обаждане до Таня Кейтлин обаче, играта с въпроси, която я е накарал да играе, принуждаването ѝ да гледа как убиват най-добрата ѝ приятелка и жестокостта и задоволяването на собствените страсти по време на целия акт, всичко това излиза извън границите на дебненето, капитане.

Барбара присви очи, когато явно се замисли за нещо друго.

– Нека те попитам нещо – каза тя и погледът ѝ бавно се отправи към Хънтър. – Мислиш ли, че убиецът е блъфирал? Ако Таня Кейтлин бе отговорила правилно и на двата въпроса, мислиш ли, че той щеше да остави Карън Уорд да живее?

В стаята настъпи мълчание и докато мислеше върху въпроса на капитана, изведнъж му хрумна нещо друго и Хънтър затаи дъх. Погледът му се насочи надолу към пода, докато подреждаше мислите си.

– Умен кучи син – тихо измърмори той, но Гарсия и капитан Блейк го чуха. – Знаел е, че тя няма да го направи.

– Кое, Робърт? – попита Барбара.

Хънтър я погледна.

– Знаел е, че тя няма да отговори правилно на въпросите – отвърна той. – Това е единствената причина да принуди Таня да играе играта.

Капитан Блейк и Карлос го погледнаха заинтригувано.

– Замисли се, капитане – каза Робърт. – Кой би си направил всичкия този труд и тази подготовка и би поел такъв голям риск да играе елементарна игра, която може да загуби?

Никой не отговори, но заинтригуваните погледи станаха замислени.

– Какво щеше да направи убиецът, ако Таня беше отговорила правилно и на втория въпрос? – продължи Хънтър. – Добре, ти победи. Браво. Дай ми минута да развържа приятелката ти и ще изчезна за нула време. Между другото, съжалявам за огледалото в банята. Ще ти изпратя чек по пощата.

Изминаха още няколко секунди мълчание, докато капитан Блейк и Гарсия мислеха върху думите му.

– Но ти каза, че и двата въпроса, които ѝ е задал, са били пряко свързани с нея – отбеляза Барбара.

– Точно така – потвърди Хънтър. – Първо я е попитал за броя на приятелите ѝ във фейсбук, а после за номера на мобилния телефон на Карън Уорд. Лесни въпроси, предназначени играта да изглежда честна. – Робърт млъкна и вдигна пръст.

– Дори повече от честна. Въпроси, предназначени играта да изглежда лесна и възможна за спечелване, но преди всичко да натрапят силно чувство за вина. – Хънтър погледна партньора си. – Карлос, колко пъти по време на разговора сутринта Таня закри с ръце лицето си, плака и каза, че тя е виновна за всичко и че трябвало да знае наизуст номера на Карън?

Гарсия направи гримаса.

– Ами безброй пъти.

– Именно. И това е умната част. Илюзията. Простичък, лесен въпрос, но такъв, на който той е знаел, че Таня няма да отговори правилно.

– Откъде може убиецът да е знаел това, Робърт? – попита капитан Блейк.

Хънтър взе мобилния си телефон.

– Защото я е питал и преди това.