Смъртоносно обаждане

94.

На другия ден, 8:24 ч.

Малкото, невзрачно кафене се намираше на Чатсуърт Стрийт, притиснато между търговска къща за автомобили и китайски ресторант. Заведението не беше голямо, но кафето беше свястно, обслужването добро и палачинките с боровинки бяха божествени. Господин Джей току-що бе изял последната от трите си палачинки, поръсени с кленов сироп, когато усети, че някой се приближава зад гърба му и спира на две крачки от масата. Той изви врат и видя детектив Хънтър.

– Детектив? – попита господин Джей с озадачено изражение.

– Господин Дженкинсън – каза Робърт. – Съжалявам, че прекъсвам закуската ви.

– О, не, ни най-малко. Приключих. – Господин Джей отмести чинията си настрана. – Моля, седнете. – Той посочи свободния стол срещу себе си.

– Благодаря – отговори Хънтър и седна.

Двамата мълчаливо се втренчиха един в друг.

– Да ви поръчам ли кафе, детектив? Кафето тук е превъзходно.

– Не, благодаря.

Господин Джей се вгледа изпитателно в Хънтър, но изражението на детектива не издаваше нищо.

– Случило ли се е нещо? – попита той.

Робърт се замисли за момент и после кимна.

– Всъщност дойдох по официална работа.

– Добре. – Актьорската игра на господин Джей отново беше безупречна. Интересът, който той вложи в гласа си, беше идеално балансиран. – Каква... официална работа?

– Дошъл съм да ви уведомя за ново развитие в разследването на убийството на съпругата ви.

Господин Джей се намръщи.

– Ново развитие? Какво? – Интересът му се засили.

– Както знаете – започна Хънтър, – Никълъс Холдън беше затворен в психиатрична клиника, докато чака съдебния процес.

– Да. – Господин Джей сложи лакти на масата и преплете пръсти. – Моля ви, не ми казвайте, че извратенякът е избягал.

– Не, не е избягал.

Господин Джей въздъхна облекчено.

– Но няма и да бъде съден – добави Хънтър.

– Какво? Какво, по дяволите, искате да кажете, детектив? Как така няма да го съдят? – Гневът, интонацията на гласа, широко отворените очи – всичко беше изпълнено безукорно.

Хънтър се вгледа изпитателно в лицето на господин Джей.

– Няма да го съдят, защото е бил убит в килията си късно снощи.

– Убит?

– Точно така.

Господин Джей се престори, че размишлява върху думите му.

– Как може да сте толкова сигурен, детектив? Откъде знаете, че проклетият страхливец не е избрал лесния начин да свърши със себе си?

– Не е било самоубийство – увери го Робърт.

– Защо мислите така?

– Защото кожата му е била одрана от лицето и сърцето му е било изрязано от гърдите и оставено на пода – обясни Хънтър. – Плъхове са се угощавали с него, когато са го намерили в ранните часове на утрото.

– Плъхове?

Робърт кимна.

– Никой няма представа как са влезли в килията му. Клиниката никога не е имала проблем с плъхове. Смята се, че ги е донесъл убиецът.

– Донесъл е плъхове?

Хънтър кимна.

Господин Джей се облегна назад на стола си с шокирано изражение на лицето. Очите му безцелно се стрелкаха насам-натам.

Робърт го гледа мълчаливо няколко секунди и после стана.

– Помислих си, че ще искате да знаете – каза той. – Реших, че е по-добре да го чуете от мен, отколкото да го прочетете във вестниците или да го видите по сутрешните новини.

Хънтър се обърна да тръгне.

– Детектив – повика го господин Джей.

Робърт се обърна с лице към него.

– Какво ще стане сега? Вие ли ще търсите убиеца?

– Не – поклати глава Хънтър. – Холдън вече е бил гост на калифорнийската наказателна система. Престъплението е станало на територията на тяхна институция. Те имат свои вътрешни следователи за такива престъпления.

– И още едно последно нещо, преди да тръгнете. – Господин Джей отново спря Хънтър. – Как го открихте? Не ми казахте как разбрахте кой е убиецът?

Робърт се втренчи в очите му. Няколко секунди никой от тях не мигна.

– Очите му – отговори накрая той. – В очите на убиеца винаги има нещо, което го издава. – Леко намигна на господин Джей. – Пазете се, господин Дженкинсън.

Хънтър се обърна и излезе от кафенето.