Смъртоносно обаждане

49.

Господин Джей подкара по магистралата за Бейкърсфийлд и Лос Анджелис и увеличи скоростта на кадилака си CTS-V на сто и десет километра в час, максималната разрешена скорост в Калифорния. В главата му все още цареше хаос. Мисловните процеси се зараждаха някъде в дъното на ума му, но преди да се развият в нещо смислено, се разбиваха на парченца от образи на Касандра, изтезавана в собствената им дневна, израза на безнадеждност в очите ѝ и конвулсивното ѝ потрепване за последен път. Заглушаваше ги звукът на демонския глас, който господин Джей знаеше, че никога няма да забрави.

Той си пое дълбоко дъх и от усилието тялото му отново се разтрепери от мъка. Господин Джей се закашля, сякаш щеше да повърне, но празният му стомах не изхвърли нищо.

Пристъпът премина и той погледна часовника на таблото и скоростомера. Шофираше повече от час и дори да поддържаше максималната разрешена скорост през цялото пътуване, пак щяха да са му необходими два часа, за да се върне в Лос Анджелис и в дома си в Гранада Хилс.

– Мамка му! Мамка му! Мамка му! – изкрещя господин Джей на нищо и на всичко и удари по волана.

Знаеше, че детективите и криминалистите вече са там, претърсват дома му и нарушават покоя на тялото на Касандра. Знаеше го, защото той им се обади. Това беше първото от трите телефонни обаждания, които направи, преди да напусне хотелската си стая във Фресно. Второто обаждане беше до един от познатите му в лосанджелиската полиция, човек, на когото плащаше добре, но и който му дължеше много повече от живота си. Той дължеше на господин Джей и живота на съпругата и детето си.

– Ало! – Скептичният, плътен, груб глас отговори на обаждането му след второто позвъняване.

– Брайън? – попита от учтивост господин Джей. Освен че навсякъде би познал характерния глас на Брайън, той му се беше обадил на обичайния номер, за който не знаеше никой друг. Използваха го само двамата.

Последва дълго мълчание, през което господин Джей чу приглушени стъпки, звук от отваряне и затваряне на врата и после още няколко приглушени стъпки.

– Господин Джей – каза Брайън и тежко въздъхна. Тонът му беше малко обезпокоен. Господин Джей никога не му се обаждаше през нощта. И никога в дома му.

Брайън Колдрън не беше детектив от лосанджелиската полиция. Не беше и полицай. Всъщност дори не умееше да борави с пистолет. Той беше страхотен компютърен специалист, отличен анализатор в отдел "Научни разследвания" с много високо ниво на достъп до секретна информация, което му предоставяше пряка и неограничена възможност за проникване в повечето национални и местни бази данни на правоохранителните органи, и по този начин можеше да доставя на господин Джей най-ценната стока в съвременната епоха – информацията.

– Извинявай, че ти се обаждам вкъщи – каза господин Джей,

– Но се нуждая от услуга. – Той съжали веднага щом последната дума се отрони от устата му. Никога не се обаждаше за услуга, винаги по работа. Думата "услуга" предполагаше слабост и означаваше, че сега господин Джей ще бъде длъжник на Брайън. Надяваше се, че Брайън не е обърнал внимание на това.

И наистина беше така.

– Не може ли да почака до утре? – попита Брайън.

– Не – отговори господин Джей и чу, че Брайън отново въздъхна дълбоко.

– Е, с какво мога да помогна?

– Преди малко е имало обаждане на 911, препратено до лосанджелиската полиция – обясни господин Джей. – Вероятно убийство.

Брайън записа адреса, който му даде господин Джей.

– Първото, което искам от теб, е да разбереш дали наистина се е случило нещо.

Господин Джей все още се държеше като удавник за сламка в надеждата, че всичко може да е било само извратена шега.

– Добре – отвърна Брайън. – И ако наистина се е случило нещо?

– Тогава искам да следиш случая денонощно. Трябва да знам всички данни, които се подават за разследването. – Господин Джей замълча за малко. – Има ли начин да получиш информацията от дома си, или трябва да отидеш в Управлението?

– Ако в момента се нуждаеш само от потвърждение, мога да го направя оттук.

– Добре. Обади ми се, когато получиш информацията.

Господин Джей отново погледна скоростта. Все още спазваше ограничението.

Телефонът иззвъня. Тайният номер на Брайън Колдрън се появи на големия екран на таблото на кадилака на господин Джей. Той натисна бутон на волана и прие обаждането.

– Брайън, какво имаш за мен?

– Обаждането е било за истинско престъпление.

Господин Джей почувства, че невидима кама пронизва сърцето му. Пръстите му стиснаха волана, докато кокалчетата му побеляха.

– Жертвата е жена – продължи Брайън. – Четиресет и двегодишна. Името ѝ е Касандра Дженкинсън.

– Има ли някакви съмнения за самоличността ѝ? – попита господин Джей. Надеждата му се превърна във фантазия.

– Не според екипа на мястото. Официалното разпознаване е само въпрос на протокол. Шофьорската ѝ книжка е намерена в чантата ѝ.

Невидимата кама се заби по-дълбоко в сърцето на господин Джей. Той я усети, че разкъсва всичко в него.

– Намерили ли са мобилния ѝ телефон? – Гласът му отново стана студен и безчувствен както винаги.

– Мобилен телефон? Ще знам, когато качат доклад в системата. Да се надяваме, че ще стане утре сутринта.

Няма значение, помисли си господин Джей. И без това щеше да го научи преди Брайън.

– Жертвата е била омъжена за... – опита се да продължи по-нататък Брайън, но господин Джей го прекъсна.

– Достатъчно. Засега това е всичко, което ми трябва. – Той пак замълча за момент. – А сега, както ти казах, искам да следиш всичко за разследването. Същият формат, както винаги. Същият непроследим имейл, както винаги. За всяко ново разкритие, което сметнеш за важно, обади ми се на този номер незабавно. Ако се нуждая от някаква друга информация, ще ти звънна.

Господин Джей затвори и отново погледна скоростомера. Сто и десет километра в час нямаше да е достатъчно. Кадилакът CTS-V ускоряваше от нула до деветдесет и пет километра за 3.7 секунди. Колата имаше 6.2-литров свръхзареден V-образен двигател с осем цилиндъра и развиваше триста километра в час. Освен това беше оборудвана със супермодерен антирадар, който засичаше полицейски радари и камери от километър и половина. Автомобилът несъмнено беше страхотен. Време беше господин Джей да използва възможностите му.