Смъртоносно обаждане

91.

Без да може да се обърне с лице към Холдън, Хънтър знаеше, че единственият му шанс е да рискува... при това на сляпо.

От пет минути той внимателно слушаше гласа на Холдън. Търсеше някакво потрепване в него, чакаше и се надяваше, че ще получи шанс, макар и само за част от секундата.

Насълзени очи, уморени ръце.

Отново придвижи очи наляво, без да помръдва глава. До най-близкия стелаж имаше два метра – твърде далеч, за да успее да стигне дотам... или не?

От това разстояние, когато цялото му внимание беше насочено към мишената, и с прицелен и готов за стрелба пистолет, Холдън не можеше да пропусне. Хънтър отлично съзнаваше това, но насълзените очи и уморените ръце не допринасяха за пълно внимание и точно прицелване. Ако щеше да рискува, Робърт трябваше да го направи сега.

Холдън не забеляза, но Хънтър вече беше преместил краката си. И двата бяха леко обърнати наляво и дясната пета бе повдигната два-три сантиметра над земята, готова за рязкото движение. Десният му крак светкавично се изтласка напред с всичка сила и тялото на Робърт се изстреля наляво, но вместо да побегне, той се хвърли на пода и се претърколи колкото можа по-надалеч.

БУМ.

БУМ.

В затвореното пространство пистолетът "Магнум 357" прозвуча като оръдие. Оглушителният звук отекна в стените във всички посоки, но Хънтър разчете риска като професионалист. Припомнянето и повторното преживяване на катастрофата бяха изпълнили с чувства Холдън. Очите му наистина се бяха напълнили със сълзи, които замъглиха зрението му. За да компенсират тежестта на пистолета и за да освободи част от напрежението в мускулите си, ръката му с оръжието и пръстът на спусъка също се бяха отпуснали малко. Резултатът беше невнимателен, лошо насочен първи изстрел. Когато Холдън се съсредоточи и стреля втори път, Хънтър вече се беше скрил зад стелажа.

Вторият куршум прелетя съвсем близо до Робърт, взриви се в бетонния под и разпрати прахоляк и отломки във въздуха.

Когато стигна до временната безопасност на стелажа, Хънтър веднага се изправи, но щом погледна нагоре, го обзе отчаяние. Изглежда само беше забавил неизбежното. Без да може да обърне глава, за да види по-добре, преценката му за маршрута за бягство бе ограничена от онова, което видя, като завъртя очи наляво, докъдето можа. Сега ясно видя, че няма маршрут за бягство.

Беше се хвърлил в импровизиран коридор. От едната страна имаше тухлена стена, а от другата – плътно наредени стелажи без разстояние между тях. Единственият начин, по който Хънтър можеше да се измъкне от коридора, беше, ако дотича до края му и отново се скрие зад последния стелаж, който обаче беше твърде далеч. Нямаше как да стигне дотам, преди Холдън да заобиколи първия стелаж и да стреля още веднъж, и този път сигурно щеше да улучи.

Мисли, по дяволите, мисли.

Робърт стори единственото възможно. Отново рискува.

Холдън бе направил точно каквото предполагаше Хънтър – беше изтичал напред към стелажа, зад който се криеше той, насочил пистолета и готов да стреля отново. Хънтър, от друга страна, не направи онова, което очакваха от него. Той не побягна по импровизирания коридор към последния стелаж, а стори точно обратното и побягна към мястото, откъдето току-що беше дошъл.

Моментът беше идеално подбран. Когато Холдън тръгна да заобикаля стелажа, очаквайки Робърт уплашен да бяга към другия край на помещението, Хънтър го блъсна с максималната си сила. Разликата беше, че Холдън не очакваше сблъсъка, а Робърт го очакваше.

Беше се хвърлил с главата напред и я заби право в гърдите на Холдън. Пръстът на Холдън инстинктивно натисна спусъка на пистолета, но ударът беше толкова силен, че го отхвърли няколко крачки назад. Ръката му с оръжието се вдигна нагоре и куршумът се заби в тавана. Докато падаше по гръб, той изпусна пистолета, който изтрака на пода и изчезна под стелажа. Задъхвайки се за въздух и с болката, която вече изгаряше ребрата му, Холдън тромаво се стовари по гръб върху бетонния под. Очите им се срещнаха и за момент всичко превключи на забавен кадър. Хънтър видя, че грозният белег на брадичката на Холдън се изкриви, и се сепна. Не го беше виждал преди. Как така не го бе забелязал? Дебелият белег минаваше по цялата брадичка, от левия край на устната, по челюстта и бузата и изчезваше под дясното ухо.

И тогава Робърт осъзна защо си бе припомнил толкова ясно очите на Холдън, когато беше в кабинета си. Никога не беше виждал цялото му лице. Бяха се срещали само няколко пъти, все на местопрестъпления. Защитната маска винаги закриваше долната половина на лицето на Холдън и качулката на предпазния гащеризон винаги беше смъкната над главата му и Робърт виждаше само очите му.

Когато Никълъс Холдън разбра какво се е случило, вече беше късно... поне за него.

С една гигантска крачка Хънтър се хвърли върху него. Беше необходим само един добре премерен удар в лявото слепоочие на Холдън, който изгуби съзнание.