Смъртоносно обаждане

9.

Карлос Гарсия нямаше какво друго да прави, освен да чака екипа криминалисти да свърши работата си, затова напусна местопрестъплението в три и двайсет. Той искаше да поспи поне два часа преди изгрев слънце.

Хънтър знаеше, че за него сънят ще бъде невъзможен, и предпочете да остане и да чака да освободят трупа на Карън Уорд от въжетата и да го откарат в Института по съдебна медицина на Лос Анджелис. Трябваха им официалните резултати от аутопсията, за да бъдат сигурни, а това щеше да отнеме един-два дни, но тъй като по тялото на жертвата нямаше други видими наранявания или охлузвания, Робърт беше склонен да вярва, че доктор Слейтър е права в преценката си, че смъртта е настъпила вследствие на тежка мозъчна травма, причинена от пробиване на темпоралния лоб през кухината на лявата очна орбита. С други думи, Карън Уорд беше загубила живота си, след като беше жестоко прободена в лявото око с парче стъкло, достатъчно дълго, за да стигне до мозъка ѝ, но не и преди лицето ѝ да бъде зверски разкъсано от огледални стъкла.

Когато Хънтър излезе от апартамент 305 в Лонг Бийч, първите лъчи слънчева светлина бяха започнали да прогонват нощта. Дъждът, който валя с прекъсвания в ранните часове на утрото в четвъртък, сякаш също се бе уморил от собственото си мъчение, и на разсъмване спря.

Робърт отвори вратата на едностайния си апартамент в Хънтингтън Парк, югоизточен Лос Анджелис, и влезе вътре. Мястото беше малко, но чисто и удобно, въпреки че на всеки посетител би било простено, ако си помисли, че повечето мебели са дарени от благотворителната организация "Гудуил". И нямаше да е много далеч от истината. Черният диван, тапициран с изкуствена кожа, различните по стил фотьойли, библиотеката, която изглеждаше така, сякаш всеки момент ще рухне под тежестта на претрупаните си лавици, и издрасканата дървена маса за закуска, изпълняваща функцията и на бюро с компютър – всичките бяха взети от дворни разпродажби в квартала.

Хънтър затвори вратата, но не помръдна от мястото си и остави тишината и мракът в апартамента му постепенно да го обгърнат. Очите му обиколиха дневната и се спряха на сенките. Той се опита да си представи какво е за една жена, която живее сама, да се чувства уплашена и в опасност всеки път, щом прекрачи прага на дома си. Какво е да се страхува всеки път, когато си легне или отиде в кухнята си. Помъчи се да си представи колко бързо безпокойството и параноята ще завладеят живота ѝ.

Не след дълго, реши той.

Хънтър влезе в банята, пусна душа и стъпи под силната струя гореща вода, оставяйки я да масажира схванатите мускули на врата и раменете му. Затвори очи и успя да се отпусне за десетина секунди, а после пред клепачите му като филм на ужасите заиграха образи от местопрестъплението. Все още не беше подал първоначалния доклад за разследването, а вече множество мисли се блъскаха една в друга в главата му.

Бяха ли дебнали Карън Уорд?

Онова, което видя в апартамента ѝ, определено загатваше за това. Робърт беше работил по много случаи, в които накрая се бе оказало, че извършителят е дебнал жертвата, и разпозна схемата на поведение на човек, който е живял в постоянен страх от някой друг. Освен това Хънтър знаеше, че статистиката в това отношение е плашещо зашеметяваща.

Всяка година в САЩ бяха наблюдавани повече от шест милиона души. Само в Лос Анджелис този брой се отнасяше за една на всеки шест жени и един на всеки четиринайсет мъже. Една на всеки единайсет жени беше следена повече от веднъж и в този брой не влизаше дебненето в интернет и социалните мрежи, където проблемът беше излязъл извън контрол. В Града на ангелите проблемът беше станал толкова сериозен, че през 1990 г. полицията създаде специален отдел за справяне с тормоза и дебненето на хора – "Управление на заплахи". Няколко случая със знаменитости бяха влезли в новините през годините, но те представляваха пренебрежим процент. Истината е, че повечето от нас не се замислят, че може да ги следят. Повечето не се смятат за обект на обсебеност от страна на друг и затова не са толкова внимателни и предпазливи в действията си и обикновено не проявяват интерес към проблема. Освен това мнозина ще се изненадат, че жените преследвачи се срещат много по-често, отколкото си мислим, и че те могат да бъдат също толкова склонни към насилие, жестоки и смъртоносни като мъжете. Тази мания не различава пол, цвят на кожата, социално положение, религия или нещо друго.

Но ако Хънтър беше прав за схемата на поведение на Карън Уорд, тогава методът на действие на убиеца не се връзваше.

Бруталността на неколкократното удряне на нечие лице в контейнер, пълен с натрошени стъкла, надминаваше насилието във всеки случай на дебнене, познат на Робърт, но нехарактерната крайност в употребата на насилие не беше всичко. Очевидно, като част от някаква извратена зловеща игра, убиецът на Карън Уорд беше използвал и телефона на жертвата, за да се свърже с най-добрата ѝ приятелка и да я принуди да гледа всичко чрез видеовръзка.

Защо? Каква беше логиката в това?

По същество дебненето е нежеланото и маниакално внимание, което някой човек обръща на друг, обикновено мотивиран от отхвърляне, ревност, отмъщение, завист, несигурност или чисто психически натрапчив импулс. Хънтър знаеше по-добре от всеки друг, че това е нещо лично, между двама души, затова защо беше садизмът на видеообаждането? Защо извършителят беше включил и друг в една от най-индивидуалните мании? Защо беше направил публично достояние гнева и чудовищността си? Нямаше логика. И именно това най-много плашеше Хънтър.