Смъртоносно обаждане

23.

След още един ден, в неделя сутринта, най-после бяха готови резултатите от аутопсията на Карън Уорд. Подробностите за бруталността, с която беше убита, бяха също толкова шокиращи на хартия, колкото и визуално.

На лицето ѝ бяха нанесени общо двайсет и девет жестоки разкъсвания. Три от стъклата бяха проникнали в устата ѝ, вследствие на което езикът ѝ беше почти напълно прерязан. Убиецът беше използвал толкова много сила в удрянето на главата, че парчетата стъкла се бяха забили в шест от четиринайсетте лицеви кости на Карън, включително в носа, бузите, челото и брадичката. Имаше фрактури и на двете скули, носа и челюстта. Смъртта наистина беше настъпила в резултат на пространна мозъчна травма, при която хипоталамусът и зрителният тракт бяха разкъсани от дълго тринайсет сантиметра огледално стъкло, вкарано през лявата очна кухина на жертвата.

Токсикологичните изследвания бяха отрицателни. Убиецът не беше дал седативи на Карън, нито я беше упоил преди убийството, и това означаваше, че тя е била сто процента в съзнание по време на цялото изпитание.

Криминалистите също бяха получили няколко отрицателни резултата. В апартамента на жертвата бяха открити пръстови отпечатъци само на един човек и те принадлежаха на Карън Уорд. Отпечатъците, намерени върху външната страна на входната врата, също не предоставяха много. Едните бяха на Карън, а другите три не съвпадаха с никого в базата данни на Модерната технология за идентифициране на пръстови отпечатъци (МТИПО), което означаваше, че собствениците им нямат криминални досиета, но резултатът, който изненада всички, беше анализът на вратата на аварийното стълбище до апартамента на Карън Уорд. Там нямаше нито един пръстов отпечатък, сякаш тя е била почистена напълно още същата нощ.

Криминалистите все още анализираха влакна, косми и прашинки, събрани от местопрестъплението. Дотук нищо не беше отбелязано като необикновено. Контейнерът, който беше използвал убиецът за стъклата от огледалото в банята, не беше открит, нито останалите парчета стъкло. Полицаите предполагаха, той убиецът може би ги е запазил като трофеи.

Специалистите от отдел "Информационни технологии" успяха да разбият паролата на лаптопа, намерен в дневната на Карън Уорд. Екипът вече претърсваше текстовите файлове, снимките, имейлите и всичко друго, което можеше да намери, но както очакваше Хънтър, все още не бе попаднал на нищо, което можеше да представлява интерес за разследването.

– Провървя ли ти? – попита Гарсия, когато Хънтър най-после се върна в кабинета. Робърт бе прекарал цялата сутрин в Санта Моника, където ходи в "Бърк Уилямс", козметичния салон, в който беше работила Карън Уорд по времето, когато бе започнала да получава писмата, както им беше казала Таня Кейтлин.

– Още не съм сигурен – отвърна Хънтър, съблече якето си и го преметна на облегалката на стола си.

Карлос направи гримаса, докато чакаше партньорът му да поясни.

– Успях да взема списък на всички клиенти, които е обслужила Карън Уорд по време на краткия си период на работа в "Бърк Уилямс".

– Добре. Колко са?

– Шейсет и две имена.

– Еха.

– Не е толкова зле, колкото звучи. Съдейки по телосложението, Таня Кейтлин беше убедена, че убиецът е мъж, спомняш ли си?

– Да. Тогава колко от шейсет и двамата клиенти в списъка са мъже?

– Петима.

– Чудесно. Стесняваме доста кръга.

– Оперативният отдел вече работи върху профилите им. Затова ще почакаме да видим какво ще открият и ще поемем оттам.

– Ами писмата, които е получавала Карън? Попита ли за тях хората от козметичния салон?

.....Попитах ги и никой нямаше представа за какво говоря.

– Така ли? – Това определено се стори странно на Гарсия.

– Какво искаш да кажеш?

– Карън, изглежда, не е казала на никого в "Бърк Уилямс" за писмата, които е получавала, нито че е била следена – поясни Хънтър. – Говорих не само с управителя на козметичния салон, но и с всички други, които работят там, включително рецепционистката. Всички повториха думите на Таня – Карън била страхотна козметичка и най-милият човек, когото може да срещнеш, но никой не знаеше за никакви писма. Тя не е казала на никого.

– Каква причина е посочила за напускането си? – Карлос се наведе напред и сложи лакти на бюрото си. – Сигурно им е казала нещо.

– Да. Обяснила, че се връща в Камбъл заради семейни проблеми. Това било всичко. – Робърт седна зад бюрото си.

– Работила там по-малко от четири месеца, затова никой не се чувствал достатъчно близък с нея, за да я попита за повече подробности.

– Е, Лос Анджелис е толкова голяма метрополия, че да смениш квартала е все едно да отидеш в друг град. Хората лесно може да се измъкнат с невинна лъжа като тази.

– След "Бърк Уилямс" отидох в Лонг Бийч да говоря със служителите на "Тру Бюти" – продължи Хънтър.

– Нека отгатна. Абсолютно същата история. Карън не е казала на никого за писмата, които е получавала, нито че е била следена.

Робърт кимна и включи компютъра си.

– И накрая се отбих в спа клуб "Дъбън" в южен Торънс.

– "Дъбън"? Там не работи ли Таня Кейтлин?

– Точно така. Исках да говоря със Синтия, за която спомена Таня.

– Онази, с която е разговаряла за запаметяването на телефонни номера?

– Именно.

– И?

– Синтия е деветнайсетгодишна девойка – обясни Хънтър.

– Наскоро е завършила курс по козметика. Стажува в "Дъбън". Живее с родителите си в Гардина. – Робърт поклати глава. – Какъвто и разговор да е водила с Таня, е бил безобиден. Попитах я дали е говорила за това с някой друг. Не си спомняше. Не мисля, че убиецът е получил информацията чрез нея.

– Като стана дума за Таня, чувал ли си се с нея? Спомнила ли си е други разговори на тази тема?

– Не. Надявах се, че ще си спомни нещо, когато я попитах вчера. Че въпросът ще изненада мозъка ѝ. Сега, след като е имала време да мисли за това, вероятно няма да си спомни.

– Не следя мисълта ти – каза Гарсия. – Със сигурност колкото повече мислиш за нещо и колкото повече ровиш в паметта си, толкова по-голяма вероятност има да си спомниш нещо, не е ли така?

– В повечето случаи, да.

– Но не и в нейния случай. Защо?

– Защото вината, която е стоварила върху себе си, би отключила реакция с токсичен защитен механизъм, който би тласнал мозъка ѝ към избирателна посттравматична амнезия.

Карлос мълчаливо се втренчи за няколко секунди в партньора си.

– Добре – каза накрая той. – Тогава само за момент нека забравим, че имаш докторска степен по психология, Робърт, и пак ми го обясни.

Хънтър се усмихна и отговори:

– Таня се чувства виновна за смъртта на Карън, защото мисли, че е трябвало да знае номера ѝ. Тя смята, че най-добрата ѝ приятелка е мъртва по нейна вина, и заради това, като защитен механизъм да намали болката, има вероятност мозъкът ѝ да реши да забрави всеки спомен, който по някакъв начин е свързан с вината. Колкото повече мисли за това, толкова повече мозъкът ѝ ще прогонва спомените, защото припомнянето ще я накара да се почувства още по-виновна.

– Добре, сега разбирам и това не е хубаво.

– Все пак стискам палци – добави Хънтър. – Всеки реагира различно на травмите, затова не се знае. По-късно тази вечер пак ще ѝ се обадя.

Гарсия взе тефтерчето си.

– Между другото, говорих с криминалистите малко преди да дойдеш.

– Нещо ново?

– Току-що бяха приключили с анализа на писмото, което намерихме в спалнята на Карън. – Карлос се облегна назад на стола си. – Както очаквахме, не са открили нищо. Върху бележката няма никакви пръстови отпечатъци или ДНК. – Той вдигна глава от записките си. – Кой си прави труда да изреже букви от списание, за да скрие почерка си, но забравя да си сложи ръкавици, докато сглобява посланието?

Хънтър не каза нищо, защото колкото и невероятно да звучеше, това се беше случвало и преди. Повечето убийци имаха коефициент на интелигентност по-нисък от средния и се категоризираха като "дезорганизирани убийци". Филмите и романите понякога описваха някои от тях като изключително умни и гениални, но в действителност повечето се бореха с изпита по математика за четвърти клас. Определяха ги като "дезорганизирани убийци", защото те всъщност нямаха за цел да убият жертвите си. Правеха го поради неконтролируем импулс на насилие, отключен от редица фактори – срам, несигурност, гняв, ревност, ниско самочувствие или под влиянието на психоактивни вещества. Списъкът беше дълъг и много личен. Проблемът, обратната страна на монетата, беше, че "организираните убийци" наистина бяха много интелигентни, подредени, систематични и много, много дисциплинирани.

– Листът хартия, върху който са залепени буквите, е от обикновен пакет – продължи Гарсия. – И в него няма нищо особено. Лесно може да се намери във всеки супермаркет или магазин за канцеларски материали.

– Ами обувките? – попита Робърт.

Карлос поклати глава.

– Почистени са... с белина. Криминалистите не са открили абсолютно нищо в тях. Няма и никакви клетки от кожа. Нито дори на самата Карън.

Това не изненада Хънтър.

– А извадили ли са късмет с маската?

Рисунката, върху която беше работила Таня Кейтлин заедно с полицейския художник, вече беше разпратена до всички магазини за карнавални костюми в района на голям Лос Анджелис.

Гарсия въздъхна.

– Засега няма съвпадение. Явно никой не е виждал такова нещо. Няма я и в интернет. Маската не е купена от магазин, Робърт. Той си я е направил сам.

Хънтър не се съмняваше, че случаят е такъв, но все пак трябваше да проверят.

– Не всички новини обаче са лоши – обяви Карлос. – Има и един положителен резултат. Ти се оказа сто процента прав.

– За какво?

– За обажданията до 911.

Гарсия щракна с компютърната мишка няколко пъти, докато намери онова, което търсеше.

– През изминалите три месеца е имало четири фалшиви обаждания с висок приоритет от района на домашния адрес на Карън Уорд. Два от адресите, съобщени от обаждащия се, са били за същия жилищен блок, а другите два – за съседните.

– А някакви камери за наблюдение? – попита Хънтър.

Карлос се изсмя.

– Надявал си се, нали? Ти го каза съвсем точно, Робърт. Този човек е всичко друго, но не и тъп. Стоял е далеч от телефонни автомати и е използвал четири мобилни телефона с предплатени карти. Никакъв шанс за проследяване.

– Разполагаме ли с аудиофайловете на обажданията?

Гарсия се облегна назад на стола си и погледна Хънтър с многозначителна усмивка.

– Вече да. Току-що получих имейла.