Смъртоносно обаждане

88.

Хънтър намери безпроблемно къщата – двуетажен фамилен дом с тухлена фасада, добре поддържана морава отпред и идеално оформен жив плет. Къщата тънеше в мрак с изключение на мъждива светлина, която обливаше верандата в слабо жълто сияние.

До звънеца имаше бележка, на която пишеше: "Не работи". Робърт почука три пъти на вратата и зачака. Никой не отвори. Той почука отново, този път по-силно. Пак тишина. Отстъпи назад от верандата и огледа къщата. Никъде не светеше. Не се забелязваше никакво движение. Не се чуваше никакъв звук.

Какво правиш тук, Робърт? – запита се той. – Трябва да си отидеш у дома. "Разумната" половина на мозъка му реши да поведе разговор. Хънтър не ѝ обърна внимание и прескочи живия плет около градината, а после се опита да отвори прозореца вляво. Беше заключен и завесите бяха дръпнати, затова не можеше да надникне вътре. Не му провървя и с прозореца вдясно.

Това е знак, Робърт. Върви си у дома, обади се пак разумната половина.

Хънтър заобиколи от дясната страна на къщата, където намери врата с голям прозорец от матирано стъкло, през което не се виждаше много, освен че вратата води към кухнята.

Той се замисли за възможностите си за избор, а после съблече якето си и го уви около десния си юмрук. Погледна наляво, сетне надясно. Всичко беше тихо. Затаи дъх, стъпи стабилно на краката си и разби матираното стъкло. Инстинктивно се огледа отново. Все още беше тихо.

– Страхотно – измърмори Хънтър. – Влизане с взлом и незаконно претърсване на къща. На капитана много ще ѝ хареса.

Извади латексови ръкавици от джоба си, нахлузи ги, пъхна ръка през строшеното стъкло и отключи вратата. Измъкна тънкото си като писалка фенерче от кобура на пистолета си и влезе в къщата.

Бързо огледа тъмната кухня и продължи към просторна дневна, обзаведена с комбинация от старинни и модерни мебели. Стълбището в южния край водеше към втория етаж на къщата. Хънтър реши да огледа горе по-късно.

Сега, след като си тук, Робърт, какво всъщност търсиш, по дяволите? – запита се той. – Имаш ли представа? – Приближи се до вратата от другата страна на дневната, която водеше в кабинет с кожени канапета, меки бели килими и висока библиотека. Източната стена беше остъклена и гледаше към задния двор. Хънтър погледна някои от заглавията на книгите в библиотеката и в стомаха му се образува празнота. Там имаше учебници по медицина, електроника, машинно инженерство, информационни технологии, право, криминална психология и полицейски процедури.

– Той, изглежда, обича да проучва – каза си Робърт и се приготви да отиде да провери стаите горе, когато забеляза дървена врата в другия край на библиотеката. Отдолу струяха слаби ивици светлина. Той се приближи предпазливо, допря ухо до вратата и се заслуша. Отвътре се чуваше монотонно бръмчене.

Пробва дръжката на вратата. Не беше заключена. Докато превърташе валчестата дръжка, почувства, че сърцето му ускорява ритъма си. По гърба му полазиха неприятни тръпки, като предупреждение за нещо. Този път Робърт се опита да го послуша, но гласът на разума си беше казал мнението и бе замлъкнал.

Хънтър протегна ръка към пистолета си.

Вратата се отвори, без да изскърца нито веднъж, и разкри тесни бетонни стълби, които се спускаха към нещо като сутерен. Стълбите бяха осветени от една-единствена електрическа крушка, окачена на жица над главата на Робърт. Въздухът беше влажен и миришеше на мухъл. В дъното на стълбите имаше друга затворена врата.

Хънтър слезе, прескачайки по две стъпала наведнъж, като внимаваше да не стъпи накриво или да се подхлъзне. Стисна полуавтоматичния си пистолет и когато стигна до долу, очите му няколко пъти се стрелнаха от едната към другата врата. Робърт застана неподвижно и се ослуша. Отново чу само тихото монотонно бръмчене, което се разнасяше от другата страна на втората врата.

Хънтър избърса чело с опакото на ръката, с която държеше пистолета, и пробва дръжката на вратата. Беше отключена. Той я бутна и я отвори само колкото да може да надзърне вътре. Фенерчето вече не му беше необходимо. От другата страна на вратата пред очите му се простираше голяма сутеренна стая. До стените вдясно и вляво имаше стелажи, отрупани с различни по големина кашони.

Със затаен дъх наблюдава от вратата две минути, без в тялото му да трепне нито един мускул. Нищо. Никакво движение. Пое си дълбоко дъх, сложи пръст на спусъка на пистолета и влезе вътре.

Големият сутерен беше осветен от флуоресцентни тръби, монтирани успоредно една до друга на тавана. Монотонното бръмчене, изглежда, се разнасяше иззад единия стелаж в другия край на помещението.

Робърт тръгна напред с малки стъпки. С всяка крачка очите му внимателно оглеждаха обстановката, но имаше толкова много стелажи и кашони, че все едно вървеше в минно поле.

Тръпките по гърба му се увеличиха.

След десетата крачка нещо вляво привлече вниманието му и той спря. Погледът му се стрелна в тази посока и към голямото табло, закрепено на стената.

Когато осъзна какво всъщност гледа, кръвта му се смрази във вените.

– О... мамка му...