Смъртоносно обаждане

20.

Касандра излезе от къщата им на задънена улица в Гранада Хилс, Сан Фернандо Вали, един час след господин Джей. Беше четвъртък сутринта, а всеки четвъртък тя работеше доброволно в един от няколкото благотворителни магазина на "Женско сърце" – национално сдружение за жени със сърдечни заболявания.

Майка ѝ Джанет, с която Касандра беше много близка, беше починала преди осем години, жертва на коронарна тромбоза, причинена от остър спазъм на лявата коронарна артерия. Тогава баща ѝ не беше вкъщи и Джанет, която беше навън и се грижеше за градината, не успя да стигне навреме до телефона. Тя умря в задния си двор, заобиколена от рози и слънчогледи, но истинският шок беше, че смъртта ѝ бе неочаквана. Майката на Касандра не показа симптоми, свързани със сърдечно заболяване – никаква тежест в горната част на тялото, болки в гърдите, задъхване, световъртеж, гадене или проблеми със съня – нищо. Всъщност тя беше доста енергична шейсет и една годишна жена, която редовно правеше гимнастика и се хранеше балансирано. Причината за спазъма на коронарната артерия така и не беше установена.

След смъртта на майка си Касандра реши да посвети част от времето си в помощ на хора със сърдечни проблеми и работеше доброволно в различни организации на сърдечноболни. "Женско сърце" ѝ беше любимата.

Тя погледна часовника си и заключи външната врата на къщата. Не беше необходимо да бърза. Имаше достатъчно време да стигне до магазина, преди да отвори в единайсет. Касандра се качи на сребристия си кадилак SRX, който беше паркиран на алеята пред къщата вместо на улицата, и включи двигателя. Даде на заден ход и погледна в огледалата.

– Хм? – измърмори тя, присви очи и се вгледа във външното огледало, а после се обърна да види задното стъкло. Нещо се беше заклещило между стъклото и чистачката. Приличаше на бял лист хартия. Пак боклучави реклами, помисли си Касандра.

Тя включи чистачката, за да се отърве от него, но вместо да изхвърли листа, чистачката го размаха няколко пъти от ляво надясно.

– По дяволите!

Касандра разкопча предпазния колан и отвори вратата на колата. Когато се приближи до задното стъкло, тя видя, че предметът не е лист хартия, а плик, протегна ръка и го взе. Нямаше марка, нито адрес на получател или подател. Отпред имаше само име – Касандра, но не беше написано на ръка или напечатано. Някой беше изрязал буквите от страница на списание и ги бе залепил така, че да образуват нейното име.

– Бъзикаш се с мен, мамка ти – каза тя с тон, който прекрачваше прага на гнева. Бързо се завъртя и огледа улицата. Там нямаше никого и единствените коли, които видя, бяха на съседите ѝ.

Тя наблюдава още малко улицата и сетне погледна плика в ръцете си. Знаеше, че вътре ще намери поредното писмо.

С това ставаха общо три. Първите две бяха оставени на плота в магазина на "Женско сърце", където Касандра работеше доброволно от седем седмици. Само бял плик и нищо повече освен името ѝ отпред, образувано от колаж от отделни изрязани букви.

– Мисля, че имаш обожател, Кас – каза ѝ Дебора, по-възрастна доброволка, когато ѝ даде първия плик преди два месеца. Писмото вътре обаче не изразяваше обожание. Явното намерение на посланието беше да я уплаши, но всъщност я накара да се подсмихне.

Тя попита Дебора дали е видяла кой е оставил бележката на плота, но колежката ѝ отговори, че няма представа. Писмото било оставено до касата и Дебора го видяла едва когато трябвало да таксува покупка.

Второто писмо, което получи Касандра четири седмици по-късно, беше горе-долу същото като първото, и пак беше оставено до касата. Този път съдържанието му не я накара да се усмихне, а я ядоса. Тя смяташе, че бележките очевидно са дело на някакъв идиот, който се опитва да бъде забавен и може би да я уплаши, обаче изобщо не успява... но кой?

За жалост благотворителният магазин, в който работеше Касандра, нямаше камера за наблюдение, иначе тя щеше да прегледа записите, да разпознае виновника и следващия път, когато той или тя стъпи в магазина, да му даде да разбере.

Въпреки всичко Касандра не придаваше голямо значение на писмата и всъщност съвсем беше забравила за тях. Дори не спомена за бележките на господин Джей или на някого другиго.

Е, добре – помисли си тя и отново погледна плика в ръката си, – това вече е прекалено.

Който и да беше този човек, той или тя беше идвал в дома ѝ, за да сложи бележката върху колата ѝ, и Касандра нямаше да остави това току-така.

Хрумна ѝ да скъса плика и да го изхвърли на боклука, но в изблик на гняв го отвори и извади листа. Беше същият като предишните два – бял лист хартия с големина двайсет на тринайсет сантиметра, на който някой беше залепил букви и думи, изрязани от списание, за да създаде послание.

Касандра прочете набързо кратката бележка и затаи дъх. Този път съдържанието не я накара да се подсмихне, нито я ядоса, а най-после я уплаши.