Тайната на сътворението

8

В Шанлъурфа беше мека и топла вечер. Роб се срещна с Кристин във фоайето на хотела си. Тя се беше разположила в един кожен фотьойл и се опитваше да не вдишва дима от пурите на тримата турски бизнесмени, които седяха наблизо.

Както винаги изглеждаше шик — елегантни дънки, сандали, бяла блуза без ръкави и светлосиньо елече. Когато видя Робърт се усмихна, но журналистът забеляза следи от стрес в ъгълчетата на очите й.

Отиваха на гости на Франц Брайтнер за няколко питиета. Археологът вдигаше вечерен купон по случай големия успех на разкопките през този сезон и датирането на Гьобекли Тепе.

— Далече ли е?

— На 20 минути пеша — отвърна Кристин. — И на около 30 минути с колата. Точно след пазара е.

Ресторантите и кафенетата жужаха от народ след мъртвилото следобед. Ароматът на печено агнешко от въртящите се шишове се разнасяше по прашните улици. Шофьорите на таксита надуваха клаксоните, инвалид в количка разнасяше вчерашните вестници от Анкара, а продавачите на ядки изкарваха покритите си със стъкло колички. Роб алчно вдъхна екзотичния привкус на сцената.

— Да купим ли вино за партито при Франц?

— В Шанлъурфа? — изсмя се Кристин.

Вървяха край часовниковата кула в началото на стария град. Роб огледа древните колонади, павилиончетата с крещящо оцветени пластмасови играчки и безкрайната редица магазинчета за мобилни телефони. Откритите кафенета бяха пълни с достолепни мъже, пушещи наргилета и хапващи бял рахат локум. Всички гледаха Кристин строго. Никой не пиеше алкохол.

— Защо не продават пиене? Никъде ли няма?

Роб усети, че настроението му се скапва. От три дни не беше близвал бира или вино. Да, съзнаваше, че пие твърде много, но така се справяше със стреса от работата. Особено след Багдад. А три дни без грам алкохол беше твърде дълъг период и това само потвърди подозренията, за които отдавна знаеше, че са основателни — не беше трезвеник.

— Всъщност мисля, че в покрайнините на града има едно-две места, където се продава алкохол. Но това е все едно в Англия да продаваш дрога, всичко е много потайно. — Кристин сви рамене. — Казват, че в един-два ресторанта може да си поръчаш бира. Но никога не съм го виждала с очите си. Нито веднъж.

— Господи.

— Какво очакваш? Това е мюсюлмански град.

— Бил съм в такива градове, Кристин. Но смятах, че Турция е по-светска държава…

— Хората мислят, че кюрдите някак си се поддават на западното влияние — усмихна се тя. — Не е така. Особено местните кюрди. Някои от тях са изключително консервативни…

Тя помръкна.

— Явно твърде много съм свикнал с Палестина и Ливан… — простена Роб. — Дори в Египет може да си купиш бира, да му се не види.

Кристин го прегърна успокоително през рамо. Усмивката й беше саркастична, но приятелска.

— Добрата новина е, че Франц има много пиене. Носи си го от Истанбул.

— Слава богу!

— Разбира се. Знам ви вас, журналистите. Особено британците.

— Аз съм американец, Кристин.

— Виж! Езерцата с рибите.

Бяха стигнали до свежия зелен оазис в сърцето на стария град. Малките чайни павилиончета проблясваха под лъчите на залязващото слънце. По пътеките сред дърветата вървяха млади хора, хванати ръка за ръка. Красивите каменни арки на джамията зад езерцата сякаш бяха от потъмняло злато.

Кристин и Роб се загледаха в група от няколко семейства. Мъжете бяха с шалвари, а жените забулени с черни фереджета. Роб се зачуди как издържат на жегата с тези плътни покривала и в същото време го обзе негодувание. Кристин не изглеждаше впечатлена.

— В Библията пише, че тук са родени Йов и Аврам.

— Моля?

— В Урфа.

Кристин посочи към стръмния хълм зад градините. На върха му имаше стара крепост с огромно турско знаме, опънато между две коринтски колони, сега увиснало безжизнено в горещото безветрие.

— Някои учени смятат, че това е Ур, градът, за който се споменава в Битие. Тук са живели акади, шумери, хити… Това е най-старият град в света.

— Мислех, че е Йерихон.

— Да-да! — изкикоти се Кристин. — Йерихон! Той е просто пъпчив юноша в сравнение с Ур. Това място е много по-старо. В стария град зад пазара все още има хора, които живеят в пещери, издълбани в скалите.

Французойката се обърна отново към езерцата. Забулените жени хранеха събралите се черни шарани с хляб.

— Рибите са черни, защото се смята, че са пепелта от Аврам… Казват, че ако видиш бяла риба в езерото, ще отидеш в Рая!

— Фантастично! Сега може ли да отидем да ядем?

Кристин се засмя отново. Роб харесваше нейния добродушен смях. Всъщност харесваше самата нея — академичния й ентусиазъм, ума й и приятното й чувство за хумор.

— Къщата на Брайтнер е точно зад пазара, нагоре по този хълм. Можем да разгледаме пазара, ако искаш… тук има истински автентичен кервансарай от XVI в., построен от Абасидите, но с някои по-стари елементи и… — Кристин се обърна към Роб с кикот. — А може и да идем направо на купона и да пием по бира.

Изкачването беше кратко, но стръмно. Отгоре се спускаха мъже с големи сребристи подноси с чай и маслини. Всички гледаха Кристин осъдително. На отсрещния тротоар кой знае защо беше изкаран оранжев диван. Ароматът на горещ безквасен хляб изпълваше по-тесните улички. По средата на хълма се издигаше много стара и красива къща с балкони и капаци на прозорците в средиземноморски стил.

— Брайтнер живее тук. Жена му ще ти хареса.

Кристин се оказа права. Роб наистина хареса съпругата на Брайтнер. Беше на тридесет и няколко години, от Истанбул, пъргава, жизнена и със светски мироглед. Не носеше фередже, не беше забулена и говореше отличен английски. Когато не се шегуваше с Франц заради плешивото му теме и маниакалния му интерес към менхирите, обслужваше чевръсто Роб, Кристин и другите археолози. Брайтнер беше поканил целия си екип на вечерята, а менюто беше забележително — студени агнешки салами, лозови сарми с ориз, невероятни орехови сладки, дебели парчета баклава, натежали от захарен сироп, и розово-зелени резени диня.

И както беше обещала Кристин, на масата имаше леденостудена турска бира и дори няколко бутилки съвсем прилично вино от Кападокия. След два часа Роб се отпусна, развесели се и с удоволствие се заслуша в спора на археолозите за Гьобекли Тепе. Говореха основно на английски и Роб предположи, че го правят заради него. Компанията беше от трима немци, един руснак и Кристин.

Роб се опита да следи разговора, докато дъвчеше лениво третото си парче баклава и го преглъщаше с бира „Ефес“. Ханс, един от археолозите, разпитваше Франц за липсата на човешки останки.

— Ако е погребален комплекс, къде са му костите?

— Ще ги намерим, казах ти! — усмихна се добродушно Брайтнер.

— Франц, ти каза същото и в края на миналия сезон.

— И в края на по-миналия — намеси се другият археолог от удобното си място до платото със зелени маслини и овче сирене.

— Знам. — Франц жизнерадостно сви рамене. — Знам!

Директорът на разкопките се беше разположил в най-големия кожен стол в собствената си дневна. Отворените прозорци зад гърба му гледаха към улиците на Шанлъурфа. Роб долавяше звуците отвън — някой на другия тротоар викаше на децата си, чуваше се дори глъчта от кафенето малко по-надолу. Ако се съди по виковете и ругатните, даваха мач от турското първенство. Може би „Галатасарай“ срещу някой от местните отбори, сигурно „Диарбекир“. Турци срещу кюрди. Нещо като мач между „Реал Мадрид“ срещу „Барселона“, но доста по-ожесточен.

Дерия остави на масата още една сребриста картонена кутия баклава, току-що донесена от сладкарницата. Роб се зачуди дали пък няма да умре от преяждане.

— Ако не е погребален комплекс или храм, какво е тогава? Ja? — ръкомахаше срещу подчинените си от другия край на масата Франц. — Няма селище, няма белези за доместикация, нищо. Това трябва да е храм, по този въпрос сме единодушни. Храм, посветен на прадедите, на какво друго? Със сигурност е в чест на починалите ловци. Или не?

Другите двама археолози свиха рамене и замълчаха.

— А нишите за какво са? — добави Франц. — Могат да са само за кости.

— Съгласна съм — намеси се Кристин. — Според мен телата на мъртвите ловци са били пренасяни в комплекса и след това са били екскарнирани.

— Моля, не разбрах. Екскарнирани? — намеси се вежливо Роб и сложи ръка пред устата си, за да прикрие оригването си.

— Това означава… почистени. Зороастрийците все още го практикуват. А някои смятат, че зороастрийците произлизат оттук.

— На практика всички религии произлизат от тук — отсече Кристин. Тя се усмихна и се обърна към Роб: — Екскарнацията е погребален процес, при който тялото се отнася на специално място и се оставя, за да бъде изядено от дивите животни като хищници и лешояди. Както каза Франц, това все още се наблюдава в религиозните практики на зороастрийците в Индия. Там ги наричат небесни погребения, а телата се предават на боговете на небето. Всъщност много от ранните религии в Месопотамия боготворят хищни птици като мишелови, ястреби и орли. Понякога култът се изразява чрез идоли на хора с крила. Като асирийския демон, който видяхме в музея.

— Екскарнацията е много хигиенична форма на погребение — намеси се в разговора Иван, най-младият учен, палеоботаникът. Той се изчерви, сякаш беше казал нещо глупаво.

— Както и да е. Кой знае, може би след това костите са били отнасяни другаде — впусна се в нови теории Франц. — Или са били взети, когато са покрили Гьобекли Тепе с пръст. Това би обяснило отсъствието на скелети.

— Какво имате предвид? — обърка се Роб. — Как така „покрили с пръст“? Кой го е заровил?

Франц остави празната чиния до стола си върху полирания паркет и огледа гостите си. На лицето му грееше доволната усмивка на клюкар, който ей сега ще сподели пикантни подробности.

— Това, приятелю, е най-голямата загадка! И не се споменава в статията, която си чел!

— Ето ти ексклузивна новина, Роб… — засмя се Кристин.

— През или около 8000 г. пр.н.е. — Франц махна с ръка и направи драматична пауза — цялото Гьобекли Тепе е било погребано. Закопано. Напълно покрито с пръст и превърнато в могила.

— Но… откъде знаете?

— Това не подлежи на съмнение. Могилите и хълмовете не са естествени. Почвата не се е натрупала сама. Целият храмов комплекс е бил умишлено зарит с тонове пръст и кал през 8000 г. пр.н.е. Бил е скрит.

— Майчице. Това е безумно.

— Разбира се. Още по-удивителен е обемът на работата по покриването. И той само подчертава безсмислието на цялото заравяне.

— В смисъл…

— Само помисли колко труд е хвърлен първо само за изграждането на комплекса! Да се вдигнат камъните, да се подредят в кръгове, да се покрият с барелефи и фризове, да се направят скулптурите. Това е отнело десетилетия, може би дори векове. И всичко това по време, когато средната продължителност на живота е била около 20 години. — Франц изтри устата си със салфетка. — Според нас ловците събирачи са живеели в този район в нещо като шатри, направени от кожи. И са строили Гьобекли Тепе. Прехранвали са се с дивеч. Поколение след поколение, при положение че са нямали керамични съдове, нямали са земеделие, а всичките им инструменти са били просто кремъчни отломъци.

— Мисля, че вече досадих на Робърт с подобни обяснения… — наведе се през масата Кристин.

— Не, моля ви се — вдигна ръка Роб, — това в никакъв случай не е досадно. Наистина! Франц, моля те, продължавай.

Журналистът наистина беше погълнат от историята. Статията му трупаше материал и щеше да бъде уникална.

— Та значи. И след всичко това се случва нещо мистериозно. Непонятна загадка. Ако изграждането на този храм е струвало на тези несъвършени човешки същества стотици години… Нека е храм на мъртвите, погребален комплекс… — Франц хвърли закачлив поглед към колегите си, — тогава защо, по дяволите, е трябвало две хиляди години по-късно да го покрият с тонове пръст? През 8000 г. пр.н.е. Струпването на могилите е било също толкова непосилно, колкото и построяването на храма, нали така?

— Да. Защо тогава са го направили?

Франц се плесна по бедрата и се засмя.

— Ами не знаем! Това е. Никой не знае. Получихме доказателствата за този факт едва този месец и засега не сме имали възможност да помислим върху тях. — Немецът се усмихна саркастично. — Фантастично, ja?

Дерия предложи на Роб още една бира. Той я прие и благодари. Забавляваше се. Никога не беше очаквал, че археологията може да бъде забавна, нито пък секси. Замисли се върху мистерията на погребания комплекс, а след това се загледа в Кристин, която разговаряше с колегите си. Усети лек, но настойчив прилив на ревност, но го потисна яростно.

Той беше тук, за да си напише статията, а не да се влюбва безнадеждно. А статията явно щеше да бъде много по-интересна, отколкото си беше представял. Най-старият храм в света, открит до най-стария град в света. Издигнат от пещерни хора от каменната ера, построен от хора, още неоткрили колелото, но със странен артистичен талант…

И изведнъж се появява тази велика катедрала на неолита, кюрдският Карнак, турският Стоунхендж. Роб вече виждаше текста си, параграфите се подреждаха един след друг в главата му. След това целият проклет храм изведнъж е заровен под хиляди тонове древна пръст, закрит и погребан до края на света, сякаш е някаква ужасна тайна. И никой не знае защо.

Роб се огледа. Беше се унесъл в мисли за около десет минути. Беше изпаднал в онова особено журналистическо състояние, което го поглъщаше изцяло. Работата го поглъщаше изцяло и той си я обичаше. Беше щастлив човек.

Малкият купон набираше инерция. Някой извади стара китара и всички изпяха няколко песни. На масата се появи турска ракъ, гостите обърнаха по чаша уж преди тръгване, след това по още една… Роб осъзна, че се напива, и реши наистина да си ходи, преди да се е посрамил и да е заспал на пода. Американецът се облакъти на перваза на прозореца, за да глътне чист въздух, да събере мислите си и да измисли подходящо оправдание пред домакините.

Улиците вече бяха притихнали. Шанлъурфа будуваше до късно, тъй като почиваше през горещия следобед, но часът вече беше почти два през нощта. Дори тук бе време за сън.

Единственият по-силен шум идваше точно под елегантните прозорци на къщата на Франц Брайтнер. Трима мъже стояха на улицата и пееха. Беше странен напев, нисък и монотонен. Почти като заклинание. Още по-необичайно беше, че пред тримата беше разпъната малка дървена сгъваема масичка, върху която трепкаха пламъчетата на свещи.

Роб остана втренчен в играещите светлинки около половин минута, сякаш изпаднал в транс. След това се обърна и забеляза, че Кристин е в далечния край на всекидневната, увлечена в разговор с Дерия, съпругата на Франц. Той я повика с жест.

Кристин се приближи, надвеси се през перваза, погледна пеещите мъже и не каза нищо. Роб се заслуша пак в тихото напяване и се усмихна на Кристин.

— Очарователно, нали? Сигурно е химн или религиозна песен. Какво правят? — запита той.

Кристин не отвърна. Дори в профил лицето й изглеждаше бледно и напрегнато. Ужасът беше опънал чертите й.