Тайната на сътворението

32

От малката гара Хюго де Сейвъри хвана такси. Само няколко минути по-късно вече се носеше през провинцията на Дорсет в цялото й майско великолепие. Глогът беше разцъфтял, а ябълковите дървета бяха като бели и розови облаци в топлото и усмихнато небе.

Таксито се спусна по алея между големи букове и спря пред голяма като замък къща. Капаците на прозорците й бяха стари, а на покрива грациозно се издигаха каменни комини. Около сградата полицаите прочесваха поляните в търсене на улики, а други хора току излизаха през вратите, като в движение смъкваха тънките си гумени ръкавици. Де Сейвъри плати таксито, слезе от колата и погледна табелата пред сградата. „Училище Кенфорд“. От проучването си, направено набързо във влака, бе научил, че сградата е учебно заведение от съвсем неотдавна, поне по мерките на собствената си история.

Имението датираше още от саксонските времена, когато в неговите граници влизали големи части от близкото село Кенфорд Магна. От тези ранни години обаче бяха оцелели само норманската църква и кухнята от XIV в. Останалата част от съвременната сграда беше от края на XVIII или началото на XIX в., но въпреки това беше красива. Имението, което беше превърнато в училище през 20-те години на XX в., беше разположено сред красив парк до р. Стур. Денят беше прекрасен и топъл, но въпреки това Де Сейвъри усещаше свежестта във въздуха, очевидно реката минаваше съвсем наблизо.

— Професор Де Сейвъри!

Инспектор Форестър се беше появил отнякъде и крачеше към него.

— Чудесно е, че успяхте да дойдете толкова бързо.

— Не съм сигурен, че бих могъл да ви бъда от особена полза — сви рамене Де Сейвъри.

Форестър се усмихна, но ученият забеляза, че лицето на полицая беше изпито и измъчено.

Де Сейвъри се зачуди колко ли жестоко е последното убийство. Тази сутрин по телефона Форестър му каза само, че „има елементи на жертвоприношение“, и професорът се съгласи да дойде единствено поради тази причина. Професионалният интерес на Де Сейвъри беше събуден и той разсеяно се замисли дали пък от темата за човешките жертвоприношения в съвремието няма да излезе още една книга. А може би дори серия телевизионни предавания.

— Кога е открито тялото? — запита той.

— Вчера. Чист късмет. Сега е междусрочната ваканция и училището е затворено. Единственият човек тук е бил домакинът, точно той е и жертвата. Но имало и доставка на някаква спортна екипировка, никой не излязъл и едно хлапе решило, че в цялата работа има нещо гнило, и започнало да обикаля и да си търси белята.

— То ли е намерило тялото?

— Горкият несретник. Все още му помагат да излезе от шока и го разпитват. — Форестър погледна към професора. — Мистър Де Сейвъри…

— … Хюго.

— Гледката е ужасно неприятна. Аз съм следовател и съм виждал не едно и две жестоки убийства. Но това…

— Тоест искаш да кажеш, че аз съм просто един недозрял академик — усмихна се Де Сейвъри. — Марк, моля те. Изучавам сатанинските култове и психотичните симптоми вече над десет години. Свикнал съм да работя с доста неприятна материя. Освен това притежавам завидно силно самообладание. По пътя насам дори изядох един сандвич със скариди от бюфета на гарата.

Полицаят не се засмя. Не се и усмихна дори, а само кимна разсеяно. На Де Сейвъри още веднъж му направи впечатление измъченото изражение на Форестър. Детективът беше видял нещо наистина ужасно. Професорът усети как го бодна неприятно предчувствие.

Форестър се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Не ти казах какво ще видиш, защото не исках да те притискам. Повиках те, за да ми обясниш откровено какво смяташ, че се случва напоследък. Без никакви предварителни нагласи.

Един услужлив униформен служител им отвори предната врата. Вътре всичко беше като обичаен вход в нормално английско училище. По стените бяха окачени почетни списъци на загинали във войната, на ученици, отдали живота си в битките. Имаше витрини с отличия и грамоти, както и няколко произволно поставени антики, вече доста надраскани и ожулени от поколенията нетърпеливи момчета, тичащи по коридора с преметнати през рамо обувки за ръгби. Тази картина изпълни Де Сейвъри с носталгия и той си спомни за своето ученичество в училището в Стоу.

В дъното на коридора имаше огромна врата. В момента тя беше затворена и се охраняваше от друг полицай. Форестър погледна Де Сейвъри и му даде да нахлузи върху обувките си чифт найлонови терлици.

— Има много кръв — каза тихо инспекторът и махна на полицая край вратата. Онзи козирува кратко и бутна вратата, за да влязат.

Вътре обстановката беше като в дома на стар аристократ. Стените бяха с дървена ламперия, окичена с гербове. Това беше викторианска имитация на приемната зала в замъка на някой лорд, според Де Сейвъри доста сполучлива. Можеше да си представи как оркестърът на балкона на първия етаж свири в чест на празнуващия дук, седнал достолепно на високата маса в далечния край на залата. Но сега там не се виждаше нищо, тъй като полицаите го бяха закрили с голям екран.

Форестър поведе Де Сейвъри напред. Дюшемето скърцаше под краката им. Колкото повече се приближаваха до екрана, толкова по-отчетлив звук издаваха стъпките им, но дървото вече не скърцаше, а по-скоро жвакаше. Де Сейвъри осъзна, че е заради процедилата се в процепите кръв. Полираният дървен под буквално лепнеше от кървави пръски и петна.

Форестър дръпна подвижния екран и Де Сейвъри едва успя да си поеме дъх от потрес. Пред него имаше преносима малка футболна врата. Дървената рамка беше внесена от игрищата навън. Между страничните греди и напречната над тях, завързан с кожени каиши, беше разпънат човек.

Или поне това, което беше останало от него. Жертвата беше гола и висеше с главата надолу, завързана за глезените. Ръцете бяха разперени, а китките — пристегнати към гредите. Ужасната гримаса на болка, запечатала се по увисналото до пода лице, показваше през какви мъчения беше преминал.

Мъжът беше одран. Одран жив, при това очевидно много бавно и старателно. Кожата беше буквално белена от тялото или остъргвана на ивици, парче по парче, а болката се е засилвала от минута на минута. Кървавата, още тръпнеща плът е била оставяна открита, на места имаше слой жълта мас, другаде той беше остърган и червените влакна на мускулите се бяха оголили. На някои части по тялото се виждаха дори костите и вътрешните органи.

Де Сейвъри притисна показалец до носа си. Усещаше миризмата на тялото, на мускулите и на мазнината. Виждаше как мускулите на врата се бяха сгърчили в спазъма на агонията, виждаше сиво-белите дробове през ребрата и извитите очертания на гръдния кош. Трупът беше като илюстрация на мускулите и сухожилията в човешкото тяло в учебник по биология. Половите органи разбира се, липсваха. На мястото на пениса и тестисите имаше тъмноален разрез. Де Сейвъри се досети, че са били натъпкани в устата на жертвата и човекът е бил принуден да ги изяде.

Професорът обиколи трупа. Това, изглежда, беше работа на повече от един човек. За да се одере кожата толкова внимателно, без да се убие жертвата, бяха нужни познания и сръчност. Ако мъчителите са достатъчно умели, одирането може да трае часове, а човекът да е жив през цялото време, докато мускулите и органите му бавно изсъхват. Де Сейвъри знаеше, че жертвата може да припадне от болка, но да бъде свестена и всичко да продължи. Не искаше да прави възстановка на сцената, но трябваше. Уплашеният домакин е бил довлечен тук, завързан с главата надолу и оставен да виси за краката от напречната греда, докато са пристягали ръцете му към страничните стълбове. Като обърнато разпятие.

Де Сейвъри си представи неописуемия ужас, завладял човека, когато е разбрал какво ще направят мъчителите му. Първият внимателен разрез до глезена или на стъпалото и непоносимата болка при дърпането и смъкването на цяла ивица кожа. Плътта е била оставена оголена, изложена на студа и топлината. Ако някой докосне живото месо, болката би била наистина непоносима. Човекът сигурно е викал и пищял, докато бандата е вършела зловещата си работа по тресящото се и агонизиращо тяло. Действали са като майстори касапи и постепенно са отделяли кожата от плътта. Може би писъците са станали твърде силни и пронизителни и тогава те са отрязали гениталиите и са натикали кървавите органи в устата му, за да заглушат виковете.

После е дошъл ред на основната част от одирането — гръдния кош и ръцете. Технически това е доста трудно да се направи и за да усвоят нужните умения, убийците сигурно са се упражнявали върху овце, кози и може би котки.

Де Сейвъри се извърна разтреперан.

— Да, съжалявам. — Форестър сложи успокояващо ръка върху рамото на учения.

— На колко години е бил? Трудно е да се познае, когато… върху лицето няма кожа.

— На четиридесет и няколко. Да излезем ли навън?

— Да, моля те.

Детективът побърза да изведе учения от залата и двамата седнаха на пейка в градината. Де Сейвъри се отпусна с облекчение.

— Просто е потресаващо — въздъхна той.

Слънцето все още напичаше. Форестър смъкна найлоновите терлици от обувките си със сумтене. Двамата седяха в мълчание, но им се струваше, че свежият въздух на ранното лято е станал противен.

— Мисля, че мога да помогна — каза след малко Де Сейвъри.

— Можете ли?

— Така да се каже, мисля, че разбирам психологичните им подбуди…

— И?

— Очевидно има мотиви от ацтеките. Ацтеките са използвали различни методи за човешко жертвоприношение. Най-известният, разбира се, е изтръгването на сърцето. Жрецът е правел разрез в гръдния кош с нож от обсидиан, разширявал е с ръце процепа между ребрата и е изтръгвал още биещото сърце.

Двамата проследиха с поглед как една полицейска кола спира пред къщата. От нея слязоха двама униформени с метални куфарчета. Те кимнаха на Форестър и той им кимна в отговор.

— Патолозите — поясни детективът. — Продължавай, Хюго. Ацтеките…

— Хвърляли хора на ягуари, оставяли ги да им изтече кръвта… Връзвали пленените воини и стреляли по тях с мънички стрелички, докато ги убият. Но един от най-сложните методи бил точно одирането. Имали дори специален ден за него — Празникът на одирането на хора.

— Имали са специален ден за одиране?

— Смъквали кожите на пленниците, а след това танцували с тях по улиците. Ацтекските аристократи често носели одраните кожи като дрехи, в знак на голяма почит към жертвите. В интерес на истината има една история, която разказва, че веднъж ацтеките пленили принцеса от друго племе. Няколко седмици по-късно поканили баща й, вражеския владетел, на тържество, за да сключат мир. Владетелят предположил, че ще върнат дъщеря му жива като част от мирното споразумение. Но след като се нахранили, императорът на аптеките плеснал с ръце и в залата влязъл жрец, наметнат с кожата на принцесата. Ацтеките смятали, че така оказват огромна чест на врага си. Според мен обаче специално тези мирни преговори не са завършили особено успешно.

Форестър беше пребледнял.

— Смяташ, че носят кожата? Че Клонкъри си кара колата, облечен в кожата на онзи нещастен тип?

— Възможно е. Ацтеките биха направили точно това — биха облекли кожата на жертвата си. Биха я носили като специален костюм, докато накрая тя буквално изгние и падне. Вонята трябва да е била отвратителна.

— Все още не сме открили кожата. Повикахме екипа с кучетата.

— Това е добра идея. Според мен е напълно възможно убийците да са взели кожата, ако наистина следват толкова стриктно обичаите на ацтеките.

Двамата отново млъкнаха. Де Сейвъри се загледа към парка и към старите, надвесени над реката дървета. Всичко беше толкова тихо и спокойно, толкова английско. Трудно беше да се приеме, че само на няколко метра от тях онова… нещо виси завързано към футболната врата. Ужасен розов кадавър, обърнат с главата надолу и с гримаса на неописуема болка върху лицето.

— Но какво са търсили? — изправи се на крака Форестър. — Проверих, но тук няма връзка с „Клуба на адския огън“.

— Няма — съгласи се Де Сейвъри. — Но има любопитна връзка между училището и Близкия изток.

— Каква по-точно?

Де Сейвъри се усмихна колебливо.

— Доколкото си спомням от прочетеното във влака, лавката би трябвало да е насам. — Де Сейвъри заобиколи предната фасада на сградата, а Форестър тръгна след него. На края на южното крило имаше необичайна по-малка постройка, прилепена към училището. Приличаше на параклис. Де Сейвъри спря.

Форестър се вгледа във внушителните червено-черни врати. По тях бяха изрисувани крилати лъвове.

— Това пък какво е?

— Това е портикът от Ниневия. Връзката с Ирак и Шумерия е много силна. Ще проверим ли дали нашите момчета са стигнали дотук?

Форестър кимна. Де Сейвъри бутна металната врата и тя се отвори с лекота. С изключение на няколко необичайни витражни прозореца, всичко вътре напомняше на съвсем обикновена лавка в училище за богати деца. Имаше си машина за пепси и касов апарат, но по пода в пълно безредие бяха разсипани кутии с десерти и пакети чипс. Хаосът не оставяше никакво съмнение, че мрачното помещение е било ограбено и разбито. При по-подробен оглед се виждаше, че един от дървените панели от ламперията на стената е изкъртен, имаше счупен прозорец. Някой беше идвал тук и отчаяно беше търсил нещо. Но дали бяха взели нещо, беше отделен въпрос. Де Сейвъри предположи, че нищо няма да липсва. Разрухата сякаш беше причинена от яд, от ярост и безсилие.

Двамата излязоха под слънчевите лъчи навън и тръгнаха по пътеката. В топлия летен въздух се носеха прашинки полен. Де Сейвъри започна да разказва за портика от Ниневия.

— Портите са били поръчани от лейди Шарлот Гест и съпруга й сър Джон около 1850 г. Самата сграда е по проект на архитекта Чарлс Бери, по-известен като създател на…

— Парламента — намеси се Форестър с лека усмивка. — Архитектурата ми е хоби.

— Точно така! Парламентът. Но портикът от Ниневия всъщност представлява лоджия, нещо като личен павилион. Едно от основните й предназначения е било да служи за хранилище на асирийски реликви, събрани при изследването на Месопотамия през викторианската епоха. Затова и самите врати са толкова странни и с асирийски лъвове по тях.

— Ясно.

— Реликвите, пазени в постройката, са били открити при разкопки от Остин Хенри Леърд, братовчед на лейди Шарлот Гест. Находките са били доста внушителни, всяка от тях е тежала по няколко тона. В миналото те са украсявали портали на важни здания в Нимруд.

— И Леърд и Бери са ги поставили тук?

— Да. И те останали тук заедно с други находки до края на Първата световна война и малко след това. Тогава цялата колекция е била обявена за продажба.

— Значи тук няма нищо останало.

— Секунда! Реликвите са били заменени от обикновени гипсови отливки. През 1923 г. Кенфорд Хол е била продадена от фамилията Гест на свой ред и е станала мъжко училище, а известната постройка с портика от Ниневия, вече лишена от реликвите си, била превърната в лавка. Вместо да бъде хранилище, е станала сергия за „Сникърс“ и сандвичи.

— Но това би трябвало да е известно на нашите момчета. Тук е нямало нищо, защо тогава са дошли?

— Краят на историята е изненадващ. През 1992 г. тук идват двама учени, експерти по древна Асирия. Отивали на конференция в Борнмът, но имали малко свободно време и решили да посетят това така важно за професионалните им интереси място. Не очаквали да намерят нищо, но разгледали рисуваните прозорци с мотиви от Шумерия и се възхитили на беглите асирийски детайли в архитектурата. След това надникнали зад машината за пепси и се натъкнали на оцеляла реликва.

— Шегуваш се.

— Не. Тук е трябвало да бъдат само отливките, но изведнъж — я виж, ти! Още една отломка. Била припозната като оригинал, макар да била покрита с пластове от бяла пластмаса. Находката била извадена и закарана в Лондон, където била предложена на търг в „Кристис“. Купил я японски играч, който явно действал от името на религиозна секта. Цената, ако не се лъжа, достигнала 8 милиона лири, а това е най-голямата сума, плащана някога в света за предмет с чисто антикварна стойност. Et voilà.

Бяха стигнали до брега на реката. Пред тях бяха бързите води на Стур, а слънцето се мъчеше да пробие короната от листа над тях и да ги огрее.

— И все пак нищо не разбирам — каза Форестър. Той се наведе, взе една пръчка от земята и я запокити в реката. — Това пък какво общо има с „Клуба на адския огън“?

— Спомняш ли си какво ти казах по телефона онзи ден?

— За йезидитите и Черната книга? Смяташ, че и тук са търсили точно нея?

— Именно. Остин Хенри Леърд е бил един от първите западни хора, срещнали се с йезидитите. Това станало през 1847 г. Водел разкопки в Северен Ирак, в Ур и Ниневия. Това били ранните години на съвременната археология. Но чул за тази странна секта, чиито членове живеели близо до Мосул, около Дахук. Леърд осъществил контакти с йезидитите и бил поканен в свещената им столица Лалеш, която се намира в планините. Това място си остава враждебно към чужденците и до днес.

— Какво е правил там?

— Това е добър въпрос. Знаем, че е бил поканен да види някои от най-тайнствените им церемонии. А доколкото знам, подобна привилегия не е оказвана на нито един чужденец преди или след това.

— Възможно ли е да са му дали Черната книга?

— Детективе! Първокласна работа! — усмихна се Де Сейвъри. — Да, това е едната от теориите. Някои учени смятат, че за да се отнасят така с него, Леърд очевидно е бил в много близки отношения с йезидитите. Други са още по-смели и твърдят, че той е взел Черната книга със себе си и така е поставил началото на йезидитските легенди, че Книгата е в Англия.

— Значи, ако я е взел със себе си, може да я е донесъл тук, в постройката, предназначена да съхранява най-ценните антики, онези, които е пазил за себе си. Нали така?

— Именно.

— Но аз мислех, че вече сме установили, че Джерусалем Уейли е взел Книгата — намръщи се Форестър. — Как изведнъж се намеси и Леърд?

— Кой знае — сви рамене Де Сейвъри. — Може би Джерусалем Уейли само си е мислел, че Книгата е у него, но в действителност да не е било така. Може би е върнал Книгата на йезидитите, а век по-късно Леърд е отишъл при тях и я е взел отново. Може да са я разнасяли до Ирак и обратно. Моето лично мнение и предположение е, че Джерусалем Уейли е взел Книгата още тогава, а Леърд е просто маскировка и отвличаща информация. Но най-важното е, че можем да смятаме, че бандата търси точно това, в противен случай не биха дошли точно тук. Затова и не е нужно мястото да е свързано с „Клуба на адския огън“. Бандата всъщност преследва Черната книга на йезидитите, това е истинската им цел.

— Да.

Форестър подсвирна едва ли не радостно и потупа Де Сейвъри по гърба.

— Благодаря ти, че дойде, Хюго.

Де Сейвъри се усмихна, макар че изпитваше вина от емоцията си. Миризмата на откритата човешка плът все още витаеше в ноздрите му.

Внезапно горската тишина беше разцепена от висок вик.

— Ангъс! Ангъс!

Нещо ставаше. Сред дърветата отекна още един вик и стана ясно, че човекът се приближаваше към тях.

Де Сейвъри и Форестър бързо се изкачиха на близкото хълмче. През поляната бягаше полицай, гонеше нещо и викаше „Ангъс!“.

— Това е водачът на кучето — каза Форестър. — Загубил го е. Хей, Джонсън! Къде ти е кучето?

— Сър! Сър! — Полицаят продължаваше да тича. — Току-що мина край вас, сър. Ето там!

Де Сейвъри се извърна и видя как едро куче бяга към сградите на училището. Скоковете му бяха неравни и някак спънати, сякаш нещо му пречеше. Кучето влачеше зад себе си нещо дълго, мокро и мътносиво. Какво ли беше? Изглеждаше странно и за момент на професора му хрумна безумната идея, че може да е дух. Де Сейвъри се спусна към животното, но то се обърна и застана над плячката си в защитна поза. Професорът пристъпи напред въпреки предупредителното ръмжене на животното.

Де Сейвъри погледна надолу и потръпна. Кучето пазеше дълъг и вече вмирисан плащ, накъсан на парчета и ивици.

Цяла човешка кожа.