Когато се качиха в ленд ровъра на Кристин, точно се стъмваше. Час пик. След няколкостотин метра колата спря на място в мъртво задръстване.
Кристин се облегна на седалката и въздъхна. Пусна радиото, след това го изключи и погледна към Роб.
— Разкажи ми повече за Робърт Лътрел.
— Какво например?
— Работа. Живот. Сещаш се…
— Няма нищо кой знае колко интересно.
— Пробвай.
Той й разказа накратко за последните си десет години. Как със Сали се бяха втурнали в брака и в това да са родители, как беше открил, че тя има друга връзка и за последвалия неизбежен развод.
Кристин го слушаше заинтригувано.
— Все още ли й се сърдиш?
— Не. Всъщност това се случи и заради мен. Искам да кажа, че отчасти вината беше и моя. Постоянно ме нямаше. И тя се е почувствала самотна… А и все още някак си й се възхищавам.
— Моля?
— Възхищавам се на Сали. Тя учи, за да стане адвокат. Да промениш кариерата си на тридесет години е нужна смелост, но и ум. Възхищавам й се. Не я мразя… — Той сви рамене. — Ние просто се разделихме. И се оженихме твърде млади.
Кристин кимна и го попита за американското му семейство. Той спомена набързо за ирландските и шотландските корени на рода си, за имигрирането в Юта през 1880 г. и за мормонизма.
Ленд ровърът най-после мръдна напред и Роб я погледна.
— А при теб?
— Аз съм френска еврейка.
Той вече се беше досетил за това от фамилията Майер.
— Половината ми род е загинал по време на Холокоста. — Тя натисна педала на газта, движението най-после проредяваше. — Но другата половина не е. Френските евреи са се оправяли сравнително добре през войната.
— А майка ти и баща ти?
Кристин обясни, че майка й е била академичен работник в Париж, а баща й е бил акордьор на пиана, но починал преди петнадесет години.
— Всъщност — добави тя — не съм сигурна, че докато беше жив, е акордирал и едно пиано. Просто стоеше в апартамента в Париж и се караше.
— Звучи точно като моя баща. С изключение на това, че той беше и мръсно копеле.
Кристин му хвърли бърз поглед. В красивия пустинен здрач небето в рамката на прозореца зад нея беше виолетово и сапфиреносиньо. Вече бяха далеч извън Шанлъурфа.
— Казваш, че баща ти е бил мормон?
— И все още е.
— Веднъж ходих до Солт Лейк Сити.
— Вярно?
— Да, когато бях в Мексико и работих в Теотихуакан. Направих си една ваканция в Щатите.
— В Солт Лейк Сити? — засмя се Роб.
— В Юта. — Тя се усмихна. — Сещаш се, каньоните, паркът „Арчис“.
— А — кимна той, — това звучи по-смислено.
— Страхотни пейзажи. Но така или иначе полетът ни беше през Солт Лейк Сити…
— Това е най-скучният голям град в Америка.
Един армейски камион изпревари ленд ровъра. В каросерията се возеха турски войници, фигурите им почти се губеха в сенките. Един от тях видя Кристин, махна й и се усмихна, но тя не му обърна внимание.
— Е, не беше като в Ню Йорк, но доста ми хареса.
Роб се замисли за Юта и за Солт Лейк Сити. Единствените му спомени от града бяха от отегчителните недели, когато ходеха в голямата мормонска катедрала. Табернакула.
— Забавно е — добави Кристин. — Хората се присмиват на мормоните, но знаеш ли какво?
— Какво?
— Солт Лейк Сити е единственият голям град в Америка, където се чувствах в безопасност. Можеш да излезеш по улиците в 5 часа сутринта и никой няма да те нападне и да те обере. Мормоните не нападат и не обират хора. Това ми харесва.
— Но пък ядат ужасна храна… и носят дрехи от полиестер.
— Да, да. В някои градове в Юта не можеш да си купиш дори кафе, напитката на дявола. — Кристин се усмихна кротко. — Но ти казвам съвсем сериозно. Мормоните са хубави хора. Приятелски настроени. Религията им ги прави такива. Защо атеистите се надсмиват над вярващите, ако вярата им ги прави по-добри?
— Ти вярваш в Бог, нали?
— Да.
— А аз не.
— Досетих се.
Двамата се засмяха. Роб се облегна и огледа хоризонта. Минаваха край панелните блокове, които беше забелязал и по-рано. Бяха облепени с плакати на турски политици.
— Вече не сме ли близо до отбивката?
— Да, точно пред нас е.
Колата намали скоростта преди разклонението на пътя. Роб мислеше за религията на Кристин. Тя беше казала, че е католичка, и това все още го объркваше. Объркваха го и още много неща около Кристин Майер. Като например фактът, че харесва Шанлъурфа въпреки дълбоко патриархалното отношение на местните към жените.
Ленд ровърът слезе от асфалта и сега се друсаха по чакълестия път в тъмницата. Фаровете осветяваха отделни храсти и голите скали. Някъде отстрани сякаш подскочи газела. Край хълма до пътя имаше малко селце с няколко мъждиви лампи. Роб едва различи силуета на минарето в сгъстяващия се мрак. Луната изплуваше на небето.
Роб попита Кристин директно за мнението й за исляма. Тя обясни, че се възхищава на някои негови аспекти. Особено на мюезините.
— Наистина ли? — изненада се Роб. — С цялото им виене? Понякога го намирам доста натрапчиво. Искам да кажа, че не го мразя, но… понякога…
— Според мен е вълнуващо. Плачът на душата, възнесен като молитва към Бога. Трябва да слушаш по-внимателно!
Завиха за втори път край последното притихнало кюрдско селце. След още няколко километра щяха да видят ниските могили на Гьобекли, очертани под лунната светлина. Ленд ровърът изръмжа, когато Кристин зави и спря. Роб не знаеше какво да очаква на разкопките след „нещастния случай“. Може би полицейски коли? Бариери? Или просто нищо.
Наистина една нова синя бариера беше сложена на пътя. С надписи „Полиция“ и „Преминаването забранено“ на турски и английски. Роб излезе от колата и отмести преградата. Кристин дръпна колата напред и паркира.
Обектът беше пуст и Роб почувства облекчение. Единственият белег, че разкопките са били сцена на подозрителен смъртен случай, беше новият брезент, опънат върху траншеята, в която Франц беше бутнат върху стоманения прът. Навесите и шатрите бяха празни, а повечето вещи бяха изнесени. Голямата маса я нямаше, беше преместена или разглобена. Разкопките със сигурност бяха приключили за този сезон.
Роб огледа изправените колони. И преди се беше чудил какво е усещането да застанеш между тях през нощта. Ето че, макар и без да го е планирал, правеше точно това. Камъните хвърляха сенки в изкопите, луната се беше издигнала напълно и светлината й размътваше мрака. Роб изпита странно желание да слезе в изкопите и да докосне мегалитите. Да отпусне глава върху хладните древни камъни, да прокара пръсти по барелефите. Всъщност искаше да направи това още от първия момент, в който ги беше видял.
Кристин се доближи до него.
— Всичко наред ли е?
— Да!
— Хайде тогава да побързаме. През нощта това място… доста ме плаши.
Роб забеляза, че тя нарочно избягваше да гледа към траншеята, където беше убит Франц, и осъзна колко тежко е това посещение за нея.
Двамата бързо изкачиха хълмчето. Отляво имаше син пластмасов фургон — личният офис на Франц. На вратата имаше новичък катинар.
— По дяволите! — въздъхна Кристин.
Роб се замисли за секунда, после изтича до ленд ровъра, отвори багажника и затършува в тъмнината. Върна се с крика в ръка. Пустинният ветрец беше топъл, а катинарът отразяваше лунната светлина. Роб провря рамото на крика през халките, завъртя рязко и катинарът падна на земята.
Фургонът беше малък и сравнително празен. Кристин светна с фенерче и лъчът му освети малкото предмети. На празна полица лежеше резервен чифт очила, върху бюрото бяха разхвърляни тетрадки, вече покрити с дебел слой прах. Полицаите бяха взели почти всичко.
Кристин коленичи и въздъхна отново.
— Изнесли са и скапаното шкафче.
— Наистина ли?
— Беше скрито ето тук отдолу до малкия хладилник. Няма го.
— И това ли е всичко? — Роб почувства остро разочарование. Пътуването им беше провалено и безсмислено.
Кристин изглеждаше дълбоко натъжена.
— Хайде — подкани го тя. — Да се махаме, преди някой да ни е забелязал. Така или иначе, нахлухме с взлом на местопрестъпление.
Роб взе крика и тръгна към колата. Като минаваше край потъналите в сенки изкопи, отново усети желание да слезе долу и да докосне колоните. Да легне до тях.
Кристин отвори шофьорската врата и плафониерата светна. Роб тъкмо оставяше крика в багажника и под плисналата светлина видя малък тефтер, паднал току до задната седалка. Беше с черна подвързия и изглеждаше скъп. Роб се пресегна и отгърна корицата. На първата страница с дребен, ясен почерк беше изписано името на Франц Брайтнер. Роб бързо заобиколи колата, надвеси се вътре през дясната предна врата и показа находката си на Кристин.
— Господи! — викна тя — Това е! Това е бележникът на Франц. Това търсех. Тук той записваше всичко.
Роб й подаде тефтера. С напрегнато изражение тя започна да разлиства страниците и да си мърмори под носа.
— Той записваше всичко в бележника си. Виждала съм го, но се криеше. Това беше голямата му тайна. Браво на теб!
Роб се настани на седалката.
— Но какво прави в колата ти?
Още докато задаваше въпроса, се почувства глупаво. Отговорът беше очевиден. Тефтерът явно бе паднал от джоба на Франц, докато Кристин го е карала към болницата. А може би Франц е разбирал, че умира, и докато е кървял на задната седалка, го е извадил от джоба си и нарочно го е пуснал. Защото е знаел, че Кристин ще го намери.
Роб поклати глава. Ето че вече се поддаваше на теорията на конспирацията. Трябваше да се стегне. Той се протегна, хвана дръжката на вратата и я блъсна толкова силно, че цялата кола се разтресе.
— Опа-а… — прошепна Кристин.
— Какво?
— Нещо падна.
— Моля?
— Когато затръшна вратата. Нещо падна от бележника.
Кристин опипваше под краката си, ръката й шареше между педалите да намери падналия предмет. Накрая се изправи, стиснала нещо между пръстите си.
Беше сухо стръкче трева. Роб се втренчи в него.
— Защо, за бога, Франц го е взел и го е скрил?
Кристин не отвърна. Само гледаше напрегнато сухата сламка в ръцете си.