Тайната на сътворението

19

Времето все още беше мрачно. Оловносивото небе беше навъсено като зеленото, брулено от вятъра поле под него. Бойер, Форестър и Алисдер Харнаби седяха в голяма, тъмна на цвят кола и се носеха на юг през остров Ман. Пред тях се движеше друг тъмен автомобил, в него бяха заместник-началникът на полицията Хейдън и колегите му.

Форестър беше неспокоен. Времето минаваше и изтичаше като пясък от шепите му. А всяка загубена минута ги приближаваше към следващия ужас и неизбежното следващо убийство.

Той въздъхна тежко, почти ядосано. Но поне работеха по нещо и имаха добра следа. Някакъв фермер забелязал нещо необичайно в затънтеното ъгълче на острова доста по на юг, близо до Касълтаун. Форестър нетърпеливо убеди Алисдер Харнаби да дойде с тях за разпита, тъй като усещаше, че човекът може да им даде още информация. Да им покаже историческата гледна точка, която явно беше важна.

Но преди всичко го интересуваше какво знае журналистката от Си Ен Ен, Бойер нямаше търпение да му разкаже. Финландецът обясни, че Анджела Дарвил дочула за случая от „Крейвън стрийт“ от някакъв драскач от „Ивнинг Стандарт“.

— И свързала нещата — кимна Форестър. — Звучи правдоподобно.

— Да, така е, сър. Но тя спомена и още нещо. Явно е имало още един подобен случай в щата Ню Йорк и в Кънектикът. В Нова Англия.

— Колко подобен?

— Същия вид жестоко мъчение.

— Звездата на Давид?

— Не точно, но е имало разрези по кожата. И одиране. Тя го определи като един от най-жестоките случаи, които е отразявала.

Форестър се облегна назад и погледна през прозореца. От всички страни се простираха ниски, матовозелени хълмове. Провинциалната пустош се накъсваше от малки ферми и от ниски, прегърбени дръвчета. Клоните им бяха превити, огънати в причудливи форми от постоянния вятър. Пейзажът го върна към спомена за един уикенд, прекаран някога в Скай. В тези гледки имаше меланхолична красота, която навяваше тежка и постоянна тъга. Форестър помисли за дъщеря си и попита:

— Кой е извършил онези убийства?

— Така и не е установено. Но е странно — имам предвид съвпаденията и…

Пред тях пътят се стопи в дълбоки коловози, които ги изведоха до брулен от вятъра жив плет край една ферма. Двете коли паркираха и петимата полицаи и любителят историк закрачиха към ниската бяла сграда на фермата. Бойер сведе поглед към обувките си, вече потънали в кал, и изпухтя по младежки суетно.

— По дяволите, само погледнете.

— Трябваше да дойдеш с галоши, Бойер.

— Нямах представа, че ще се правим на туристи, сър. Мога ли да пиша обувките като служебен разход?

Форестър беше доволен, че може да се засмее.

— Ще видя какво мога да направя.

Един от полицаите с бели шлемове, които придружаваха Хейдън, почука на вратата на фермата. Отвори им изненадващо млада жена. Форестър се зачуди защо думата „фермер“ винаги се свързва с образа на човечец на средна възраст, нарамил мотика или двуцевка. Домакинът им сега бе симпатяга на няма и двадесет и пет години.

— Здравейте, здравейте. Заместник…

— Заместник-началник на полицията — допълни Хейдън. — Да. А вие трябва да сте Гари?

— Аха, Гари Спелдинг. Говорихме по телефона. Влизайте, момчета. Времето е ужасно!

Всички се натъпкаха в топлата, гостоприемна кухня с чамова ламперия. На масата имаше голяма чиния със сладкиши и Бойер захапа един с ентусиазъм.

Форестър внезапно се притесни от хората, които беше довел със себе си. Петима души бяха твърде голяма група, но пък всички искаха да разберат каква е следата и какво е видял Спелдинг. Докато той заразказва с охота, съпругата му поднесе с усмивка два чайника чай. През следобеда на убийството Гари поправял порта във фермата. Свършил си работата и тъкмо щял да се връща вкъщи, когато видял „нещо необичайно“. Форестър остави чая си да изстине, докато слушаше.

— Беше голям, лъскав автомобил, 4Т4. Един от онези фукливи джипове за богаташи.

— Къде точно го видяхте? — живо се наклони над масата Хейдън.

— На пътя в края на фермата. „Роуд Баладул“.

— Знам го — намеси се Харнаби.

— Разбира се, тук понякога идват и туристи. Плажът е точно отзад. Но тези типове бяха различни…

Спелдинг завъртя чая в чашата си и се усмихна към Хейдън.

— Петима млади мъже. С якета на мобилния оператор.

— Моля? — не разбра Бойер.

— Всички носеха широки зелени якета със знака на „Манкс Телеком“. Това е местният мобилен оператор.

— И какво правеха? — пое разпита Форестър.

— Просто се мотаеха около нивите ми. И си помислих, че това е странно. Доста странно, да. — Спелдинг сръбна малко чай. — Най-малкото, защото тук, долу, няма антени и мобилни клетки и затова няма и покритие. Това е мъртва зона за мобилните телефони. Затова се почудих какво ли правят тук. А и петимата бяха млади. Младежи. Но беше почти тъмно, а и доста студено, значи не бяха дошли да карат сърф.

— Говорихте ли с тях?

— Ами, щях, но… — Спелдинг леко се изчерви. — Като за начало, вървяха през фермата ми. Но когато се приближих, така ме изгледаха, че…

— Как ви изгледаха?

— Лошо. Някак… — Фермерът пламна. — Някак лошо. Втренчиха се в мен. Затова реших, че ще е по-добре да съм дискретен. Постъпих доста страхливо, съжалявам. Но след това видях пресконференцията по новините и се зачудих…

Заместник-началникът на полицията Хейдън допи чая си и погледна Форестър. После отново насочи вниманието си към Спелдинг.

През следващия половин час получиха от фермера и останалата информация. Описание на мъжете — всичките високи и млади. Описание на колата — черна, високопроходима „Тойота Ленд круизер“, но Спелдинг не успя да се сети за регистрационния номер. Но поне сега имаха следа. Най-после бяха направили пробив. Форестър знаеше, че най-вероятно точно това са хората, които търсят. Да се преструват на работници от телекомуникационната компания беше добро прикритие. Телефонни антени и клетки има навсякъде, всеки иска да има покритие двадесет и четири часа в денонощието и седем дни в седмицата. Може да работиш и късно през нощта, без да предизвикаш ничие подозрение — „Имаме повреда в мрежата“.

Но бандата беше слязла на място, където няма покритие. Защо? Дали пък това не беше първата им грешка? Форестър се почувства обнадежден. В тази работа е нужен и малко късмет и може би точно сега му беше провървяло.

Разпитът беше завършен, а чайниците — празни. Навън свъсените сиви облаци се бяха поразкъсали и по мокрото поле се виждаха бегли слънчеви отблясъци. Полицаите се запътиха заедно с фермера към „Баладул Роуд“, като внимателно повдигаха крачолите си, за да не се изкалят.

— Ето тук беше — каза Спелдинг. — Тук ги видях.

Всички огледаха неравното кално поле, оградено от тесен черен път. Една крава наблюдаваше Бойер с типичния си тъжен поглед. Зад нея се виждаха сивият пясък и студените сиви вълни на морето, тук-там присветваше слънчев отблясък.

— Накъде води? — посочи Форестър към пътя.

— Към морето. Това е.

Форестър прескочи оградата, последван от Бойер и останалите, които все пак проявиха далеч по-малка пъргавина и готовност. Детективът сега стоеше точно на мястото, където колата беше паркирала. Странно беше да спреш тук, ако отиваш към залива. До водата оставаха още няколкостотин метра. Тогава защо не са ги изминали с колата, а са я оставили тук? Да не би да са искали да се поразходят? Очевидно не, следователно бандата беше търсила нещо друго.

Форестър се покатери върху дървената ограда, за да огледа от високо. Наоколо се виждаха само поля, песъчливи ливади, някакви каменни стени и начумереното море. Единственото по-интересно нещо беше в полето от другата страна на пътя, където Форестър забеляза няколко ниски могилки пръст и изправени камъни.

Форестър слезе от оградата и отиде до Харнаби, който все още дишаше тежко.

— Какви са онези могили? — запита детективът.

— Ами… — усмихна се несигурно Харнаби. — Щях да го спомена така или иначе. Много хора не знаят, но това е гробището „Баладул“. Тук през XI в. са погребвани викинги. Разкопавано е през 40-те години на миналия век. Намерили обичайните неща като брошки и украшения, но имало и още нещо…

— Какво?

— Намерили и скелет.

Харнаби се впусна в подробности и разказа за разкопките по време на войната, когато учените открили цял запазен викингски кораб, пълен с бижута, украшения и мечове. Натъкнали се и на скелет на викингски воин.

— Имало и доказателства за човешко жертвоприношение. В краката на воина археолозите открили тялото на младо момиче. Тя най-вероятно е била жертвата.

— Как са разбрали?

— Защото е била погребана без никакви дарове за отвъдното. И е била удушена. Викингите доста си падали по жертвоприношенията и имали обичай да убиват млади робини, за да почетат някой велик воин.

Форестър усети как застава нащрек и започва да мисли по-бързо. Погледна Бойер, взря се в далечните сиви вълни и отново се обърна към помощника си.

— Ритуално жертвоприношение — каза той най-после. — Бойер, това е! Ритуално човешко жертвоприношение.

Бойер изглеждаше объркан.

— Помисли само — започна да обяснява Форестър, — имаме човек, погребан жив с главата надолу в земята. Имаме и още един, чиято глава е била обръсната, а езикът му е бил отрязан. И по двете тела с нож са изрязани ритуални знаци…

— А сега и Баладул — допълни Харнаби.

Форестър кимна в съгласие. После прескочи отново оградата и отиде при могилките и камъните в полето отсреща. Обувките му бяха съсипани от калта, но не му пукаше. Чуваше шума на вълните откъм плажа и усещаше острия вкус на солта от океана. Под краката му викингите бяха заровили млада жена, която е била ритуално удушена. А онези мъже, онези убийци, бяха дошли точно тук само няколко часа преди сами да убият и да принесат жертва.

Умът на Форестър работеше трескаво, частите на пъзела започваха да идват на местата си. Детективът дишаше дълбоко в тежкия влажен въздух, а над главата му облаците се гонеха, носени от вятъра над развълнуваното и тъмно Ирландско море.