Пазарът „Кармел“ беше оживен. Пълен с продавачи на подправки от Йемен, спорещи с канадски ционисти, израелски домакини, оглеждащи агнешки ребра, и сирийски евреи до лавици с компактдискове на ливански певци. Тълпата се буташе между масите с пикантни червени подправки и камари метални кутии със студено пресован зехтин, а на голяма сергия за алкохол се продаваше добро вино от Голанските възвишения. Сред навалицата беше и Роб Лътрел, който си проправяше път към далечния край на претъпкания пазар. Искаше да си вземе бира от бирарията „Бик Бик“ — любимото му място в Тел Авив. Харесваше му да оглежда израелските знаменитости, сложили слънчеви очила в опит да измамят папараците. Имаше една особено хубава млада звезда, която дори веднъж се усмихна на Роб. Може би знаеше, че той е журналист.
Освен това чешката бира в „Бик Бик“ му беше любима. Сервираха я в пластмасови халби и беше удоволствие да я пиеш с нарязан домашен салам и люти кюфтенца.
— Шалом — поздрави Самсон, турчинът, който продаваше саламите.
Роб му кимна в отговор и побърза да си поръча бира. След това си припомни правилата за добро поведение и додаде „моля“ и „благодаря“. Имаше подозрения, че го е налегнала скуката. Вече шест седмици беше тук, в малкия си апартамент, и си клатеше краката след шестте месеца в Ирак. Дали не му идваше в повече? Може би.
Да, имаше нужда от почивка. Да, харесваше му да е отново в Тел Авив — оживеният и драматичен ритъм на града му допадаше. А и редакторът му в Лондон щедро му даде почивка „да се възстанови“. Но вече беше готов за действие. Може би още една командировка в Багдад. Или в Газа — там обстановката винаги беше гореща.
— Благодаря, Сам…
Роб отпи от пластмасовата халба, след което излезе в откритата предна част на бара и се загледа през крайбрежния път към сиво-синьото Средиземно море. Бирата беше студена, златиста и вкусна. Роб проследи с поглед как един легнал върху дъската си сърфист гребе с ръце през вълните навътре в морето.
Дали пък редакторът му няма да се обади? Провери мобилния си телефон. Погледът му бе посрещнат от дигитална снимка на русата му дъщеря. Прониза го остър пристъп на вина. Не я беше виждал от… от кога? Януари или февруари? От последното си пътуване до Лондон? Но какво да направи? Бившата му съпруга постоянно си променяше плановете. Сякаш искаше съвсем да го лиши от тези срещи. А така копнееше да види дъщеря си. Толкова силно, че чак изпитваше физическа болка. Обърна се.
— До утре, Сам. И не изпивай цялата бира!
Самсон се засмя. Роб плати с шекели, излезе от бара и тръгна към морето. Пребяга през натоварения поток на четвъртъчния трафик, като се надяваше, че енергичните еврейски шофьори, които постоянно се опитваха да се избутат един друг във водата, няма да го премажат.
Това беше любимото му място за размисъл — плажовете на Тел Авив с небостъргачите зад гърба му и с вълните и галещия топъл ветрец в лицето му. А сега искаше да помисли за съпругата и детето си. За бившата си съпруга и шестгодишната си дъщеря.
Когато от вестника му казаха да напусне Багдад, му се прииска тутакси да се качи на самолета за Лондон. Но жена му внезапно си намери ново гадже и му съобщи, че има нужда от „пространство“. Затова в крайна сметка Роб реши да остане в Тел Авив. Не му се стоеше в Англия, ако няма да може да вижда детето си. Би било истинска агония.
Но чия беше вината? Роб се запита доколко той е виновен за развода. Да, тя беше имала странични връзки… но пък него го нямаше през цялото време…
Да, такава е работата му! Той е кореспондент в чужбина. Така печели парите си. И за тази работа се бори напористо цели десет години в Лондон. И сега беше осъществил целта си — на 30-годишна възраст отразяваше събитията из целия Близък изток. Беше събрал повече материали, отколкото би могъл да използва.
Почуди се дали да не се върне до „Бик Бик“ за още една бира. Погледна наляво. Големият сив хотел „Дан Панорама“ се издигаше в синьото небе — огромна буца бетон с лъскав стъклен атриум. Зад него беше паркинг зоната. Цели акри паркоместа, странно разположени в центъра на града.
Той си спомни историята за тези паркинги. Когато през 1948 г. избухнала Арабско-израелската война, там бил основният фронт на градския конфликт между израелския Тел Авив и арабския Яфа. След победата си израелците изравнили със земята разрушените от снаряди съборетини. И сега това бе огромен паркинг.
Роб взе решение. След като не може да вижда дъщеря си, поне да изкара малко пари. Затова най-добре да се върне направо в малкия си апартамент в Яфа и да направи някои проучвания. Да открие още няколко гледни точки за материала със самоубийствения бомбен атентат. Или да се разрови за онези деца от „Хамас“, дето се бяха крили в църквата.
Да. Идеите гъмжаха в главата на Роб, докато отиваше към извивката на плажа и древните къщи, обърнати към пристанището на стария град Яфа.
Точно тогава телефонът му звънна. Роб погледна екрана с надежда. Определено беше английски номер, но не беше нито на бившата му съпруга, нито на дъщеря му, нито пък на някой приятел.
Беше на редактора му в Лондон.
Почувства прилив на адреналин. Ето. Това беше моментът, който най-много обичаше в работата си — неочакваното обаждане от редактора. Иди в Багдад, иди в Кайро, иди в Газа, иди и рискувай живота си. Роб обожаваше този момент, когато и да се случеше. Вечното неведение къде ще се озове. Ужасяващото чувство на импровизирания театър точно като в живите предавания по телевизията.
Нищо чудно, че не успя да задържи връзката си. Или да направи една жена щастлива за по-дълго време. Вдигна.
— Роби!
— Стив?
— К’во ста’а?
В първия миг тежкият кокни акцент на редактора му го порази — както винаги. Роб все още не беше изгубил дотолкова американското в себе си, че да допусне, че редакторите в лондонския „Таймс“ може и да не говорят на автентичен оксфордски английски. Редакторът на чуждестранните кореспонденти говореше като докер от Тилбъри, а ругаеше дори още по-зле. Понякога Роб се чудеше дали Стив малко не преиграва с кокни акцента си, за да се отличава от останалите префърцунени възпитаници на Оксфорд и Кеймбридж. Всеки в журналистиката се конкурира с останалите.
— Роби, приятелю. К’ви ги вършиш сега?
— Стоя на плажа и си говоря с теб.
— Мамка му. Ще ми се да имах твоята работа.
— Имаше я. Но те повишиха.
— А, да. — Стив се засмя. — Както и да е, искам да кажа… след това какво ще правиш? Да нямаш нещо предвидено?
— Не.
— Хубаво, хубаво. Възстановяваш се от оная шибана… история с бомбите.
— Вече съм наред.
Стив подсвирна.
— Там си беше страшна работа. В Багдад.
Роб не искаше да се сеща за бомбите.
— Та… Стив… Къде…?
— Кюрдистан.
— Какво? Леле!
Роб бе обзет от прилив на ентусиазъм. Кюрдистан в Ирак. Мосул! Никога не беше ходил там и сигурно беше пълно с истории за описване. Кюрдистан в Ирак!
Но Стив го прекъсна.
— Не. Успокой топката.
Роб усети как ентусиазмът му спада. В гласа на Стив имаше нещо. Май нямаше да бъде статия за война.
— Стив?
— Роб, приятелю. Какво знаеш за археологията?
Роб погледна към морето. Над вълните се рееше делтапланер.
— За археологията ли? Нищо. Защо?
— Ами има едни… разкопки… в Югоизточна Турция. При кюрдите.
— Разкопки?
— Мда. Доста интересно. Онези немски археолози са…
— Пещерни рисунки? Стари кокали? Пълни глупости!
Роб почувства остро разочарование.
— Айде, айде. Стига сега — изкиска се Стив.
— Какво?
— Не може винаги да се занимаваш с Газа. А и не искам да си някъде на опасно място. Не и тоя път.
В тона на Стив имаше нещо непознато. Звучеше загрижено, почти братски. Да не повярва човек.
— Ти си един от най-добрите ми репортери. А онова в Багдад беше гадна работа. Засега толкова гнусотии ти стигат. А?
Роб чакаше. Знаеше, че Стив не е свършил.
— Затова те моля, много учтиво при това, да отидеш и да хвърлиш едно око на шибаните разкопки в Турция. Ако нямаш нищо против.
Роб улови сарказма, не беше трудно.
— Добре, Стив. Ти си шефът! Ще отида да разгледам въпросните камънаци. Кога заминавам? — засмя се той.
— Утре. Ще ти пусна мейл с подробностите.
Утре? Няма много време. Роб започна да мисли за самолети и приготвяне на багажа.
— Поемам случая, Стив. Мерси.
Редакторът се умълча за момент, но след това отново заговори.
— Виж… Роб…
— Какво?
— Задачата е сериозна. Не са просто някакви… скучни стари камънаци.
— Моля?
— Изтече в новините. Явно си го пропуснал.
— Не чета археологическа преса.
— Аз чета. Много е модерно…
— И?
Морският въздух беше топъл. Стив продължи да говори.
— Искам да кажа… Това място в Турция. А онези германци са открили…
Роб чакаше Стив да набере инерция.
Редакторът млъкна и добави само:
— Ами… Не са само кокали и глупости, Роб. Има нещо наистина доста странно.