Тайната на сътворението

3

На борда на самолета за Истанбул Роб отпиваше от воднистия джин-тоник в прозрачна пластмасова чаша с малка клечка вътре. Прочете разпечатката на имейла от Стив и някои други неща, които беше открил в интернет за разбунилите духовете разкопки в Турция.

Обектът, който разкриваха, се наричаше Гьобекли Тепе. В началото се беше заблудил, че се произнася „тееп“, но после откри точното произношение из разпечатаните листове.

Правилното беше „те-пе“. Гьобекли… Тепе. Роб си го повтори няколко пъти на глас и захапа геврече.

Продължи да чете.

Очевидно ставаше въпрос за едно от многото древни поселища, откривани в последно време на територията на Турция, населена с кюрди. Невалъ Чори, Чайоню, Карахан Тепе. Някои от тях изглеждаха невероятно стари. На 8000 години и повече. Какъв ли паралел можеше да се направи с друго древно място? Роб нямаше идея. Колко стар е Сфинксът? А Стоунхендж? Пирамидите?

След като джин-тоникът свърши, той се облегна назад и се замисли колко слаба е общата му култура. Защо не знае отговорите на тези въпроси? Очевидно, защото не е получил университетско образование. За разлика от колегите си, които имаха дипломи от Оксфорд, Лондон, Париж, Мюнхен, Киото, Остин или от където и да е, Роб нямаше нищо, освен ума си и способността да „чете бързо“ — да осмисля и анализира информация за нула време. Затова му липсваше обща култура или поне така му се струваше на моменти. Де да имаше диплома… Приятелите му сигурно знаеха разни подобни неща.

Роб приключи с образованието си на 18 години. Въпреки отчаяните вопли на майка си отхвърли предложенията на няколко колежа и университета и се захвана направо с журналистика. Но кой би могъл да го обвини? Сдъвка още едно геврече. Нямаше избор. Майка му живееше сама, баща му беше останал в Америка, мръсникът му неден. Роб израсна в мизерия из най-затънтените и отдалечени части на лондонските предградия. И затова от най-ранна възраст си постави за цел да се сдобие с пари и обществено положение, при това колкото е възможно по-скоро. Никога нямаше да бъде като онези богаташки деца, на които завиждаше като малък. Те можеха да си позволят четири години безделие, за да пушат трева, да ходят по купони, а след това безметежно да започнат хубава кариера, без да се напрягат особено. Той винаги беше изпитвал нужда да се развива.

Същото желание за бързо развитие беше управлявало и емоционалния му живот. Когато се появи Сали, усмихната, фина и умна, той се вкопчи в щастието и стабилността, които тя му предлагаше. Раждането на дъщеря им скоро след прибързаната сватба изглеждаше като знак, че са предприели „много правилна стъпка“. Но след време той осъзна, че забързаният ритъм на неговата кариера навярно противоречи на уседналото семейно спокойствие.

Креслата в икономичната класа на Ел Ал бяха както винаги неудобни. Роб се облегна и потри очи. След това помоли стюардесата за още един джин-тоник. За настроение и за да забрави кошмарите на миналото.

Пресегна се към чантата под седалката и измъкна две книги, купени от най-добрата книжарница в Тел Авив. Едната беше за археологическите обекти в Турция, а другата — за древните хора. Имаше три часа престой в Истанбул, а след това още един полет до Шанлъурфа, доста навътре в дивия изток на Анадола. Цял половин ден за бързо четене…

При пристигането си в Истанбул вече беше доста пиян, но и напълно наясно със скорошната история на археологията в Анадола. Изглежда, някакво място, наречено Чаталхьоюк, е особено важно. Произнасяше се Ча-тал-хьо-юк. Открито през 50-те години на миналия век, то било едно от най-старите селища в света — може би на 10 000 години. Стените на древното поселище били покрити с рисунки на биволи, леопарди и хищни птици. Множество хищни птици. Много стари религиозни символи. Много странни изображения.

Роб разгледа снимките от Чаталхьоюк. Разлисти още няколко страници и дойде време за кацане в Истанбул. Той натовари багажа на количка и си запробива път през тълпата развеселени турски бизнесмени. Отби се в един павилион, откъдето купи американски вестник с последните новини около Гьобекли Тепе, след което се насочи право към гейта за следващия си полет. В залата за чакащи прочете още малко за разкопките.

Съвременната история на Гьобекли Тепе, пишеше в статията, датира от 1964 г., когато група американски археолози изследвали далечна провинция в Югоизточна Турция. Археолозите попаднали на няколко странно изглеждащи хълмчета, покрити с хиляди кремъчни отломъци — сигурен белег за древна човешка дейност. Но американските учени си тръгнали и така и не започнали разкопки. Както се беше изразил авторът — „сега тези момчета сигурно се чувстват като издател, отказал да публикува първия ръкопис за Хари Потър“.

Роб продължи да чете, като не обръщаше внимание на хъркането на туркинята, заспала на седалката до него.

Три десетилетия след недоглеждането на американците местен овчар забелязал нещо необичайно, докато пасял стадото си. Няколко странно оформени камъка, подаващи се от напечената от слънцето пръст, привлекли вниманието му. Това били камъните на Гьобекли Тепе. Те-пе, повтори си Роб, те-пе. Стана, отиде до машината и си купи диетична кола, след това се върна на мястото си и продължи да чете. Новината за „преоткриването“ на обекта стигнала до ушите на музейните уредници в отдалечения на около 50 км град Шанлъурфа. Ръководството на музеите се свързало със съответното министерство, което пък на свой ред установило контакт с немския археологически институт в Истанбул.

И така, през 1994 г. „опитният немски археолог Франц Брайтнер“ приема поръчката на турските власти. Да копае.

Роб дочете статията по диагонал и разгърна страниците, за да вижда по-добре. В американския вестник имаше снимка на Брайтнер. А под нея беше цитиран самият учен.

Въоръжен с това прозрение, Брайтнер излязъл от колата си и се огледал по-добре.

Роб се взря в снимката на учения. Изглеждаше доволен като котарак, докопал непокрито гърне със сметана. Ухилен до ушите. Така изглеждат щастливците, уцелили шестица от тотото.

Турските авиолинии канят пътниците за полет ТА628 до Шанлъурфа…

Роб сграбчи паспорта и бордната си карта и се качи на самолета. Салонът беше полупразен. Очевидно нямаше много желаещи да посетят Шанлъурфа. Насред затънтения и див изток на Анадола. Насред опасния, прашен и метежен Кюрдистан.

По време на полета Роб прочете останалите документи и книги за археологическата история на Гьобекли Тепе.

Необичайните камъни, намерени от овчаря, се оказали плоските и продълговати върхове на „мегалити“. Тези жълтеникави камъни често били гравирани със странни изящни изображения — основно на животни и птици. На грабливи птици, лешояди и причудливи насекоми. Друг често срещан мотив бил навити змии. Самите камъни напомняли човешки фигури, а според експертите имали и стилизирани „ръце“, разположени под ъгъл от двете страни.

До момента били разкрити четирийсет и три камъка. Те били подредени в кръгове с диаметър от пет до десет метра. Около кръговете имало пейки от скални отломъци, малки ниши и стени от кирпичени тухли.

Роб се замисли над прочетеното. Всичко беше доста интересно. Но най-вълнуващото беше възрастта на това място. Гьобекли Тепе беше поразително древно поселище. Според Брайтнер въглеродното датиране на органични материали, намерени до мегалитите, показвало, че комплексът е на поне 10 000 г. Тоест някъде от около 9000 — 8000 г. пр.н.е.

На 10 000 г.? На 11 000 г.? Звучеше невероятно древно. Но дали наистина беше така?

Роб отвори отново историческия справочник, за да сравни тези години с възрастта на други обекти. Стоунхендж е датиран към 2000 г. пр.н.е. Сфинксът навярно съществува от около 3000 г. пр.н.е. Преди откриването и датирането на Гьобекли Тепе се е смятало, че най-древният комплекс е в Малта — около 3500 г. пр.н.е. С други думи, Гьобекли Тепе е с пет-шест хиляди години по-стар от всяка друга археологическа находка, с която би могъл да бъде сравнен.

Роб пътуваше към една от най-старите конструкции, дело на човешка ръка. Може би най-старата.

Усети тръпката от попадането на следа. Най-старата сграда да е намерена в Турция? Хм. Може би няма да стане за първа страница, но поне за трета… твърде е възможно. Хубава, голяма статия. Още повече че въпреки писанията в пресата явно нито един западен журналист не беше отишъл до Гьобекли. Всички статии ползваха информация втора или трета ръка, получена от турските агенции. Роб щеше да бъде първият журналист, отишъл на място.

Най-накрая пътуването свърши. Самолетът направи заход, кацна и спря на летището в Шанлъурфа. Беше тъмна, ясна нощ. Толкова ясна, че през люка изглеждаше дори хладна. Но когато вратата се отвори и стълбичката се спусна, го заля вълна от тежък, горещ въздух. Сякаш някой току-що беше отворил вратата на пещ. Тук беше горещо. Нажежено. Но в крайна сметка се намираха на прага на голямата Сирийска пустиня.

Летището беше малко. Роб се усмихна. Харесваше малки летища. Те винаги имаха интригуващо и загадъчно излъчване, което липсва в огромните и безлични съвременни аерогари. А летището на Шанлъурфа беше особено любопитно. Чантите и куфарите се пренасяха в залата на пристигащите на ръка от дебел мъж с брада и захабено елече, а паспортният контрол се осъществяваше от полузаспал служител зад разнебитено бюро.

Роб се развълнува. Извън летището топлият прашен вятър поклащаше листата на редките палмови дървета.

Няколко таксиджии го наблюдаваха от пътя. Роб ги огледа и избра един от тях.

— Шанлъурфа… — каза той на младия мъж.

Наболата брада на мъжа се разтегна в усмивка. Дънковата му риза беше протрита, но чиста. Изглеждаше приятелски настроен. По-приятелски от останалите, които се прозяваха и плюеха. А най-хубавото беше, че говореше английски. След няколко бързи реплики за цената и адреса на хотела двамата си стиснаха ръцете, шофьорът взе чантите на Роб, метна ги в багажника, седна зад волана и поклати глава.

— Урфа! Не Шанлъурфа. Урфа! — каза той.

Роб се разположи на задната седалка. Вече беше много уморен. Пътуването от Тел Авив се беше оказало много дълго. А утре щеше да отиде да види тези толкова странни разкопки. Но сега трябваше да поспи. Но шофьорът не спираше да говори.

— Искате ли бира? Знам едно хубаво място.

Роб сподави недоволството си. Край пътя бягаха тъмни полета.

— Не, благодаря.

— Жена? Знам хубава жена!

— Ъ-ъ, не. Всъщност не.

— Килим? Искаш килим. Имам брат…

Роб въздъхна шумно и погледна в огледалото за обратно виждане. И забеляза, че шофьорът на таксито също го гледа. Човекът се усмихваше. Шегуваше се.

— Много смешно — каза Роб.

Онзи прихна.

— Шибани килими! — След това се обърна и протегна ръка, без да отлепя очи от пътя. Роб я стисна.

— Казва се Радеван — представи се шофьорът. — А ти?

— Робърт. Роб Лътрел.

— Здравейте, мистър Робърт Лътрел.

Роб се засмя и също го поздрави. След това погледна през прозореца. Вече бяха в покрайнините на града. Лампи и гумаджийници се редяха край пустата и осеяна с боклуци улица. В знойната вечер просветваше мътночервеният знак на бензиностанция „Коноко“. От двете страни на платното се издигаха панелни блокове. Всичко излъчваше жега. Но през кухненските прозорци Роб виждаше, че домакините са със забрадки.

— Трябва ти шофьор? Ти тука бизнес? — запита Радеван.

Роб се замисли. Защо не. Човекът е приятелски настроен, има и чувство за хумор.

— Става. Имам нужда от шофьор и преводач. За утре? Може и за повече…

Радеван радостно заудря волана с длан, докато с другата ръка си палеше цигара. Не му остана свободна ръка да управлява. Роб се стресна, когато видя да летят към малка, осветена с неонови лампи джамия, но в следващия миг Радеван стисна волана и се върнаха на платното. Между дръпванията от лютивата си цигара турчинът се разговори.

— Аз добър шофьор, добър преводач. Говори кюрдски, английски, турски, японски… немски.

— Говориш немски?

— Найн.

Роб се засмя отново. Радеван започваше да му харесва не на последно място и за това, че беше взел 15 км за 10 минути, при това без да катастрофира, и вече бяха в центъра на града. Навсякъде имаше разкривени сергии за дюнери и отворени магазинчета за баклава. Мярна се мъж в костюм и друг в типично арабско облекло. Две деца с мотопеди се стрелнаха край тях. На ъгъла се смееха няколко млади жени с дънки и шарени забрадки в ярки цветове. Трафикът се сгъсти. Хотелът на Роб беше точно в центъра.

— Мистър Роб, ти англичанин? — запита Радеван, като гледаше в огледалото за обратно виждане.

— Може да се каже… — отвърна Роб. Не му се искаше да навлиза в подробни обяснения относно точния си произход. Не и сега, беше твърде уморен. — Англичанин съм, почти.

— Харесва англичани — усмихна се Радеван и потри палеца и показалеца на дясната си ръка в недвусмислен жест. — Англичани богати. Много богати.

— Е… Някои от тях — сви рамене Роб.

— Долари и евро! Долари и лири! — въодушеви се Радеван. — Окей, утре те взема. Къде отива?

— Гьобекли Тепе. Знаеш ли го?

Мълчание. Радеван не каза нищо и дръпна колата малко напред. Посочи с ръка от таксито към хотела.

— Тука стоиш — каза той на Роб. Безцеремонно. Усмивката му внезапно беше изчезнала.

— Ти ме посрещаш утре? — попита Роб, преминавайки на развален английски. — Радеван? Ей?

Онзи кимна и сви рамене. Поклати глава, помогна на Роб да извади багажа си и се върна в таксито. След това въздъхна.

— Ти каза… Гьобекли Тепе? — запита той.

— Да.

Радеван се намръщи.

— Гьобекли Тепе лошо място, мистър Роб.

Роб стоеше пред вратата на хотела. Почувства се сякаш като във филм по „Дракула“ на Брам Стокър.

— Това са просто разкопки, Радеван. Можеш ли да ме закараш, или не?

Радеван се изплю на улицата. След това се качи в таксито и се надвеси от прозореца.

— Утре 9 часа. Вземам те.

После таксито потегли с превъртане на гуми и изчезна в горещата и задушна глъч на градския трафик.

На следващата сутрин Роб се качи в таксито след закуска от твърдо сварени яйца, овче сирене и три фурми. Колата се насочи извън града. Докато пътуваха, Роб попита Радеван защо има такова отношение към Гьобекли Тепе.

В началото Радеван го гледаше намусен. Свиваше рамене и отвръщаше едносрично. Почти отказваше да говори. Постепенно, щом трафикът се поразреди, а отстрани се ширнаха обработваеми поля, той се разприказва.

— Не хубаво.

— Кажи ми защо.

— Гьобекли Тепе може бъде богато. Може направи кюрдски народ богат.

— Но?

Радеван дръпна ядосано от третата си цигара, откакто бяха потеглили.

— Виж това място, тези хора.

Роб погледна през прозореца. Минаваха край малко селце. Къщите бяха кирпичени, нечистотиите се стичаха в открити ями, а мърляви деца си играеха в боклуците. Хлапетата помахаха на колата. Зад селото имаше поле с памук. В прахта, мръсотията и изпепеляващата жега над реколтата превиваха гръб жени, забрадени със светлолилави като цъфнала лавандула кърпи.

Роб погледна отново към шофьора си. Радеван изпухтя шумно.

— Кюрдски народ беден. Аз шофьор на такси. Говори езици. Но шофьор на такси и толкоз.

Роб кимна. Той знаеше колко нещастни са кюрдите. И борбата им за отделяне.

— Турско правителство. Държи ни бедни.

— Да, ясно — каза Роб. — Но не разбирам какво общо има това с Гьобекли Тепе?

Радеван хвърли цигарата си през прозореца. Отново караха през полетата и разбитата тойота се тресеше по чакълестия черен път. Далеч напред сини планини се мержелееха през маранята.

— Гьобекли Тепе може бъде като пирамиди… или Стоунхендж. Но покриват работата. Тук може има много, много туристи, плаща пари на кюрдски народ, но не, турско правителство казва не. Дори няма знаци, няма път. Като тайна.

Радеван се закашля и плю през прозореца. След това го затвори, за да не влиза в купето прахоляк.

— Гьобекли Тепе лош място…

Шофьорът се умълча.

Роб сви рамене наум. Не знаеше какво да каже. Ниските жълто-кафяви хълмове пред него продължаваха към Сирия. От колата се виждаше поредното кюрдско село, а над кривите метални покриви се извисяваше тънко кафяво минаре. Като наблюдателна кула в затвор. Роб искаше да отбележи това, да каже, че ако нещо дърпа кюрдите назад, то това най-вероятно са техните традиции, техният консерватизъм и религията им. Но не смяташе, че Радеван е в настроение за подобна тирада.

Продължиха да пътуват в мълчание. Пътят стана още по-лош, ако въобще беше възможно, а покрайнините на пустинята — още по-враждебни. Най-накрая Радеван излезе от още един завой и Роб погледна нагоре.

Видя самотна черница, ясно откроила се на фона на безоблачното небе. Радеван кимна, каза „Гьобекли“, спря рязко, обърна се назад и се усмихна. Явно доброто му настроение се беше върнало. Младият турчин излезе от колата и отвори вратата на Роб като личен слуга. Роб се почувства леко смутен. Не искаше личен слуга и шофьор.

Радеван затвори вратата след клиента си, качи се обратно в колата и разгърна вестник с голяма снимка на футболист. Очевидно възнамеряваше да седи и да чака. Роб каза довиждане, а след това уточни — три часа. Радеван се усмихна.

Роб се извърна и закрачи нагоре по хълма. Прехвърли билото и спря. Зад него имаше 30 км пустош, заспали селца и обжарени от слънцето памукови полета. Сцената пред него беше изумителна. Посред безплодната равнина се издигаха седем могили. Дузина работници и археолози се бяха разпръснали около най-голямата. Копачите и работниците изнасяха кошници с камъни и се ровеха в земята. Имаше палатки, булдозери и теодолити.

Роб продължи напред внимателно, като се чувстваше като натрапник. Някои от работниците бяха спрели да копаят, бяха се извърнали и го гледаха. Точно когато Роб се притесни сериозно, към него се приближи петдесетинагодишен мъж с вид на европеец.

Роб разпозна Франц Брайтнер.

— Wilkommen! — поздрави го ученият приветливо, сякаш бяха стари познайници. — Вие сте журналистът от Англия, нали?

— Да.

— Наистина сте голям късметлия.