Тайната на сътворението

25

Улиците бяха червени от кръвта. Роб вървеше през стария град, за да се срещне с Кристин в кервансарая. Вече се здрачаваше и накъдето и да обърнеше глава, виждаше големи кървави петна — по стените, по тротоара, точно пред магазин на „Водафон“. Местните колеха кози и овце, при това пред всички, направо на улицата. Роб предположи, че това е част от празника, за който беше споменала Кристин, но въпреки това му беше неприятно.

Той се спря на един ъгъл до стара часовникова кула и се загледа как някакъв мъж се опитваше да задържи между краката си бяла коза. Мъжът носеше торбести черни шалвари, които бяха традиционно кюрдско облекло. Той остави димящата си цигара на ниско столче до себе си, взе дълъг, лъскав нож и заби острието в стомаха на козата.

Животното изврещя остро. Мъжът се обърна, взе цигарата, дръпна и отново я остави на ръба. Кръвта се лееше от стомаха на ранената коза. Онзи се наведе по-напред, лицето му се присви и той дръпна ножа силно напред право към гръдния кош на животното. Кръвта шурна от раната и капки хвръкнаха чак до асфалта. Козата вече не врещеше, не се бореше, а издаваше само слаби жалостиви стонове. Умираше, а дългите мигли на клепките й потрепваха неравномерно. Мъжът разтвори широко прореза, вътрешностите се изсипаха навън и пастелно оцветените органи пльоснаха в предварително оставения на тротоара плитък леген.

Роб отмина. Намери Кристин точно при арката, която водеше към кервансарая. Изуменото му и отвратено изражение й обясни всичко.

— Курбан байрам — каза тя. — Последният ден от хаджа.

— Но защо колят кози?

— И овце колят.

Кристин го хвана под ръка и двамата тръгнаха по пустите улички на пазара. Навсякъде се носеше миризма на готвено, на печено на жар и на фурна овче и козе месо.

— Наричат го още Празник на жертвоприношението. В чест на Аврам, на арабски Ибрахим, и на сина му Исак, който той почти принесъл в жертва.

— Да, курбан байрам. Отбелязва се също в Египет и в Ливан, наричат го Ейд. Но… — Роб поклати глава. — Не убиват животни по улиците. Правят го в домовете си, като им прерязват гърлата.

— Да — съгласи се Кристин. — Но в Урфа това се празнува като специален местен фестивал, тъй като от тук произлиза Аврам. И е доста кръвожаден като честване.

Стигнаха до малък площад с чайни и кафенета. Край масите бяха насядали мъже и пушеха наргилета. Много от тях за курбан байрам бяха обули и шалвари, а други носеха специални бродирани роби. Жените им бяха накичени с лъскави бижута или бяха увили главите си с виолетови шалове, поръбени със сребърни нишки. Някои бяха изрисувани с къна, като ръцете и краката им бяха покрити с великолепни шарки. От шаловете висяха сребърни украшения и цялата сцена пулсираше от цветове.

Но Роб и Кристин не бяха дошли тук, за да наблюдават забележителностите.

— Ето. — Археоложката посочи малка къщичка надолу по потъналата в сенки улица. — Бешет живее там.

Жегата на деня вече се отцеждаше от улиците като вода след порой. Роб я стисна за ръката.

— Успех!

Тя пресече уличката и почука на вратата. Роб се зачуди колко ли необичайно и може би дори в противоречие с религията би било за Бешет да види на прага си западнячка. Когато кюрдът отвори, Роб видя как по лицето му се изписаха изненада и безпокойство, които обаче бързо отстъпиха на кучешко благоговение. Журналистът беше сигурен, че Кристин ще вземе кода.

Той се върна на площадчето и се огледа. Минаха деца, понесли фойерверки, и го поздравиха.

— Ей ти, американецо!

— Здрасти!

— Честит байрам!

Децата се разсмяха, сякаш бяха подразнили някакъв екзотичен и малко опасен звяр в зоологическата градина, след това се затичаха нагоре по пътя. Тротоарите все още бяха червени от кръвта, но клането беше приключило. Мустакатите кюрди, които пушеха наргилета в кафенетата, го поздравиха с усмивка. Роб реши, че Шанлъурфа е най-странното място на света. Оригинално и автентично, но в същото време враждебно. И въпреки това хората тук бяха едни от най-приятелски настроените, които Роб беше срещал.

Той не забеляза кога Кристин се беше прокраднала почти до него.

— Здрасти — стресна го тя.

— Взе ли го? — запита той нетърпеливо.

— Взех го. Отначало не искаше да ми го каже, но накрая се съгласи.

— Добре, сега…

— Нека да почакаме, докато се стъмни.

Двамата закрачиха бързо и скоро излязоха от стария град и се озоваха на главната улица. Едно такси ги откара до апартамента на Кристин, където прекараха няколко нервни часа в ровене из интернет, като се опитваха да не се притесняват, но в същото време стомасите им се бяха свили на топка. В единайсет вечерта се измъкнаха внимателно навън и отидоха до музея пеша. Улиците бяха много по-тихи, кръвта беше измита, а празникът беше към края си. Над главите им светеше кривата като ятаган луна, а звездите блещукаха като диадеми около върховете на минаретата.

Когато стигнаха до вратите на музея, Роб се огледа нагоре и надолу по улицата. Наоколо нямаше никого, беше толкова тихо, че се чуваше звукът от телевизора от една къща чак на пресечката. Роб натисна вратата и тя се отвори. През нощта градината на музея беше призрачно място. Лунните лъчи посребряваха крилете на демона Пазузу и очертаваха бюстовете на римските императори, сега изпочупени и ерозирали, а асирийските пълководци бяха вовеки застинали в мрамора и ловът на лъвове никога нямаше да свърши. Тук, в градината, заспала под лунната светлина, беше събрана историята на Шанлъурфа. Шумерски демони бяха зинали в безмълвни писъци, каменните им клюнове отворени вече пет хиляди години.

— Трябват ми два кода — уточни Кристин. — Бешет ми ги даде и двата.

Тя тръгна към входа, а Роб се озърна още веднъж, за да се увери, че са сами.

Наоколо сякаш нямаше жив човек. Под смокиновите дървета беше паркирана кола, но тя явно беше там от няколко дни, тъй като предното стъкло и капакът бяха покрити с размазани смокини.

Вратата прищрака, Роб се обърна и видя, че музеят е отворен. Той претича по стъпалата и влезе вътре при Кристин. Въздухът вътре беше спарен, нямаше климатик. Роб изтри потта от челото си. Носеше яке, за да побере в джобовете всичко, което щеше да им трябва — фенерчета, телефони и бележници. В главната зала най-старата статуя на света се очертаваше смътно, а проблясващите обсидианови очи гледаха скръбно в тъмнината.

— Надолу — посочи Кристин.

В мъждивата светлина Роб забеляза малка врата в далечния край на залата. Зад нея имаше стълби, които водеха към мазето. Той подаде фенерче на Кристин и включи своето. Двамата заслизаха надолу, а тънките лъчи светлина играеха наоколо и едва разпръсваха прашния мрак.

Хранилището беше изненадващо голямо, всъщност много по-голямо от музея над него. Във всички посоки водеха коридори с врати. Роб насочи фенерчето си по пълните рафтове и освети изпочупени керамични съдове, парчета от фигури, върхове на оръжия, кремъчни отломъци и вази.

— Това място е огромно.

— Така е. Шанлъурфа е построен върху стари пещери и те са превърнати в клетки за трезора.

Роб се наведе напред и погледна една счупена фигурка, оставена легнала по гръб.

— Това пък какво е?

— Демонът Асаг. Причинява болести, шумерски е.

— Ясно… — Роб потръпна въпреки задушаващата жега. Искаше му се вече всичко да е свършило. Студената заплаха от това, което се канеха да направят, ставаше все по-осезаема.

— Давай да вървим, Кристин. Къде е трезорът Едеса?

— Тук, надолу.

Тръгнаха по друг коридор, целия в остри завои, заобиколиха една римска колона с грубо прекършен капител и минаха покрай още рафтове с вази и гърнета. Прахът беше плътен и задушлив, а Кристин водеше към най-старата част на катакомбите.

Внезапно пътят беше преграден от стоманена порта. Кристин набра кода, но ръцете й трепереха.

— По дяволите!

Роб насочи лъча на фенерчето така, че тя да вижда по-добре, и най-после ключалката щракна и се отвори. Лъхна ги гореща вълна, сякаш трезорът Едеса избълва въздишка в лицата им. Във въздуха се усещаше и нещо неприятно, неопределено и едва доловимо, но със сигурност от органичен произход. И много старо.

Роб се опита да не обръща внимание. Двамата влязоха. Обикновени железни рафтове потъваха в търбуха на просторната пещера. Повечето от находките бяха в пластмасови кутии, надписани с имена и цифри. Някои обаче бяха оставени просто така и Кристин ги посочваше, като минаваха край тях — сирийски и акадски богини, голяма глава на Анзу, парче от гола древногръцка статуя… Към тях се протягаха призрачни ръце и крила.

Кристин вървеше край рафтовете и ги оглеждаше.

— Тук няма нищо. — Гласът й звучеше почти с облекчение. — Всичко е старо, стои си тук още от първото ми посещение.

— По-добре да си ходим тогава…

— Почакай.

— Какво?

— Ето. Това е от Гьобекли — посочи някъде в тъмното Кристин.

Роб спря. Усети как го обземат лоши предчувствия, същите като при бомбения атентат в Ирак. Никога нямаше да забрави лицето на жената терорист и погледа й миг преди експлозията.

Почувства непреодолим порив да излезе, при това веднага.

— Затвори вратата — каза Кристин.

Той го направи с неохота. Бяха сами, стояха в най-затънтения край на трезора, изправени лице в лице с находката на Франц. Стояха до предмета, който според археолога трябваше да се сравни с ужасните черепи от Чайоню.

— Роб, ела да видиш.

Фенерчето й осветяваше необикновена статуетка. Жена с разтворени крака, с огромна дълбока вагина. Сякаш отворена рана в стомаха на коза.

До жената имаше три животни, може би глигани. Всичките бяха с ясно изразени, еректирали пениси, бяха наобиколили жената, сякаш се канеха да я изнасилят групово.

— Това е от Гьобекли — прошепна Кристин.

— Това ли търсим?

— Не. Спомням си, когато открихме това. Франц го остави тук. Сигурно е трупал най-странните находки на едно място. Значи, каквото и да е намерил, трябва да е тук. Някъде тук.

Роб размаха лъча на фенерчето наляво, надясно и пак наляво. Прахът се кълбеше във въздуха и се завихряше от движенията им. Навъсените лица на боговете и злобните черти на демоните сякаш го поздравяваха, но щом Роб се отмести, отново потънаха в мрака. Нищо не виждаше, не знаеше дори какво да търси. Цялата работа беше безнадеждна. Но изведнъж фенерчето му освети голяма пластмасова кутия, върху която с маркер беше написано „Гьобекли“. Роб усети как сърцето му заби по-силно.

— Кристин — изсъска той.

Кутията беше натикана назад, почти до каменната стена на пещерата. Тя не можеше да я извади сама и Роб остави фенерчето на рафта зад тях, пресегна се и й помогна. Двамата измъкнаха кутията и я оставиха на пода. Роб взе фенерчето и въпреки че сърцето му препускаше бясно, успя да успокои ръцете си и да освети отгоре, докато Кристин махаше капака. Вътре имаше четири стари делви за маслини, високи около половин метър и увити в опаковъчна хартия с балончета. Роб почувства как го пробожда остро разочарование. Част от него искаше да намерят нещо ужасно и невероятно — това явно беше неговата журналистическа и по-приключенска същност.

Кристин извади една от делвите.

— От Гьобекли ли е?

— Със сигурност. И ако наистина е така, значи трябва да е на десет хиляди години. Значи все пак са имали керамика…

— Удивително добре запазена е.

— Да. — Кристин обърна делвата, като я държеше много внимателно. Отстрани имаше странен знак, нещо като пръчка с птица в единия край.

— Това някъде съм го виждала — прошепна тя.

Роб извади мобилния си телефон и бързо направи няколко снимки. Светкавицата от камерата сякаш разкъса злокобния мрак и лицата на джиновете и императорите се изкривиха в заслепени гримаси.

Роб пусна телефона в джоба си, пресегна се и сам взе една делва. Тя беше неочаквано тежка и той поиска да разбере какво има вътре. Може би беше някаква течност или зърно, или мед. Той я наклони и погледна гърлото, но то беше запушено с тапа и запечатано.

— Да я отворим ли?

— Внимавай…

Предупреждението й дойде твърде късно. Роб усети как делвата внезапно хлътна под пръстите му, явно я беше обърнал твърде рязко и грубо. Гърлото на съда сякаш въздъхна и падна на парчета на пода. Древната глина започна да се рони като трохи и докато стигна до пода, вече се беше превърнала в прах.

— По дяволите! — Миризмата беше ужасна и Роб закри носа си с ръкав.

Кристин освети съдържанието на делвата с фенерчето.

— О, боже!

На пода лежеше мъничко телце. Беше човешко бебе, свито в ембрионална поза. Плътта беше наполовина мумифицирана, наполовина покрита с лепкава течност и след всичките тези столетия продължаваше да се разлага.

Вонята удари Роб в лицето и той едва потисна спазъм да повърне. От малкия череп на трупа се изливаше течност.

— Погледни му лицето! — изкрещя Кристин. — Погледни му лицето!

Роб насочи лъча на фенерчето към лицето на бебето. То беше замръзнало в беззвучен писък. Писъкът на умиращо дете, отекващ през дванадесет хиляди години.

Внезапно стаята се изпълни със светлина, с шум и с гласове. Роб се обърна и видя група мъже, застанали в дъното на трезора. Имаха пушки, пистолети и ножове и идваха да ги хванат.