Тайната на сътворението

5

— Значи това са новите знаци, за които се споменаваше в статията?

— Ja.

Роб стоеше с Брайтнер насред разкопките. Двамата бяха на ръба на един от изкопите и гледаха към кръга от високи, Т-образни камъни. Това бяха мегалитите. Около тях разкопките продължаваха усърдно — турските работници четкаха находките, копаеха с лопати, спускаха стълби, други изнасяха ръчни колички с пръст по тесни дървени мостчета.

Слънцето припичаше.

Изображенията бяха странни, но Роб вече ги беше видял на снимките във вестника и му изглеждаха познати. Върху един от камъните имаше изображения на лъвове. Ерозията беше повредила част от птиците, може би бяха патици. На другия камък имаше нещо, което приличаше на скорпион. Около половината от мегалитите имаха подобни барелефи, много от тях бяха сериозно ерозирали, други не чак толкова. Роб нахвърли някои впечатления в бележника си и направи снимки с камерата на телефона си. Прекопира странната Т-образна форма на мегалитите колкото можа по-точно.

— Но това, разбира се, не е всичко — каза Брайтнер. — Komm.

Двамата тръгнаха покрай ръба на изкопа към друго разкритие. В него имаше още три жълтеникави колони, заобиколени от кирпичена стена. Между тях проблясваха останки от нещо, което напомняше керамична облицовка. Руса германка каза „Guten Tag“ на Роб и отмина, стиснала найлоново пликче с дребни камъчета.

— Тук има много студенти от Хайделберг…

— А другите работници?

— Всички са кюрди — съобщи Брайтнер. Примигна с очи и за момент свъси лице зад очилата. — Разбира се, имам и други експерти. Палеоботаници и двама-трима други специалисти.

Брайтнер извади кърпичка и изтри потта от оплешивялата си глава.

— А това е Кристин…

Роб се обърна. Откъм палатките, където се бяха установили ръководителите на разкопките, се задаваше дребна, но енергична фигура с панталони в цвят каки и забележително чиста бяла риза. Всички останали на обекта изглеждаха мърляви от всепроникващия кафеникав прах. Не и тя. Роб се стегна както винаги, когато го запознаваха с привлекателна млада жена.

— Кристин Майер. Разбира от скелети.

Тя протегна ръка и се усмихна на Роб.

— Остеоархеолог.

Роб примигна, докато се здрависваха.

— Занимавам се с биологическа антропология, човешки останки и т.н. Не че сме намерили нещо особено. — Пак му се усмихна.

Роб долови съвсем слаб намек за френски акцент. Брайтнер се намеси, сякаш предугадил мислите на журналиста.

— Кристин специализира в Кеймбридж при Изобел Превен… но е от Париж. Тук сме интернационална компания.

— Да, французойка съм. Но живея в Англия от доста години.

Роб се усмихна.

— Роб Лътрел. Имаме нещо общо. — Той стисна ръката й по-сърдечно. — Имам предвид, че съм американец, но живея в Лондон от десетгодишен.

— Тук е, за да пише за Гьобекли! — Брайтнер се изкиска. — Затова ще му покажа вълка!

— Крокодилът — каза Кристин.

Брайтнер се изсмя високо, след това се обърна и закрачи. Роб се вгледа объркан в двамата учени. Брайтнер махна с ръка да го последват.

— Komm, ще ви покажа.

Докато вървяха по ръба на изкопите и заобикаляха купчините извадена пръст, Роб се огледа. Навсякъде имаше мегалити. Някои все още бяха заровени наполовина, други се привеждаха под опасен ъгъл.

— Много по-голямо е, отколкото очаквах… — каза Роб.

Вървяха един зад друг.

— Дълбочинното георадарно сканиране показва, че под тези могили има около 250 мегалита. Може и повече — отвърна Кристин зад гърба му.

— Леле-мале!

— Невероятно място.

— И, разбира се, е невероятно старо, нали?

— Точно така…

Продължиха да вървят бързо. Брайтнер ги беше изпреварил доста. Роб си помисли, че немецът е като дете, нетърпеливо да покаже на родителите си новото си скривалище.

— В действителност беше много трудно да датираме обекта, тъй като няма органични останки — обясни Кристин и застана до Роб. — Ето, минете по тази стълба, така.

Тя изпревари Роб и се спусна стремително по металната стълба. Очевидно нямаше нищо против да се поизцапа въпреки бялата си риза.

Роб я последва, като повтори движенията й. Намираха се на дъното на един от изкопите. Мегалитите се издигаха около тях като мрачни стражи. Роб се почуди какво ли е усещането да си тук посред нощ? Отхвърли тази мисъл и извади бележника.

— Та какво казвахте за датирането?

— Да — усмихна се Кристин, — доскоро не можехме да бъдем сигурни колко старо е това място. Искам да кажа, знаехме, че е много старо… Но дали е от ранния или от късния неолит…

— Какво?

— Миналата седмица най-после успяхме да направим радиовъглеродно датиране на въглени, които открихме по един от мегалитите.

Роб си записа информацията и погледна към учените.

— И е на 10 000 години, нали? Така пишеше в статията в „Трибюн“.

— Всъщност тя не е много точна. Дори въглеродното датиране дава само приблизителната възраст. За да получим по-сигурна дата, съпоставихме радиовъглеродния анализ с някои от кремъчните остриета, които открихме — върхове тип Немрик и тип Библос. Това са върхове на стрели. — Кристин се усмихна. — Като имаме предвид тези, а и други данни, смятаме, че всъщност Гьобекли е на възраст между 11 000 и 12 000 години.

— И затова е цялото вълнение?

Кристин го изгледа и отметна черната си коса от блесналите си очи. След това се засмя.

— Мисля, че Франц иска да видите гущера му.

— Вълкът — пресече я той.

Стоеше пред тях до поредната наполовина вкопана в земята Т-образна колона. В основата й, върху отвесната част на камъка, имаше барелеф на животно с дължина около шейсет сантиметра, ясно и фино издълбан с длето, едва ли не като наскоро изработен. Роб погледна към Брайтнер и към турския работник точно зад него. Турчинът се взираше в Брайтнер сякаш с гняв, дори с омраза. Изглеждаше шокиращо.

Мъжът видя, че Роб го гледа, обърна се и бързо се изкачи по стълбата. Роб се обърна към Брайтнер, който не беше забелязал нищо.

— Намерихме го едва вчера. На 12 000 години е — обясни немецът.

— Какво е това?

— Ако съдя по лапите, е вълк.

— Според мен е крокодил — вметна Кристин.

— Виждате ли? — каза Брайтнер и си сложи отново очилата.

Стъклата проблеснаха под лъчите на палещото слънце. Роб изпита възхищение към този човек, който умееше да те прави съпричастен, понеже наистина се наслаждаваше на работата си и я смяташе за много важна.

— Ние с вас и тези работници… сме първите, които виждат това нещо от… от края на ледниковия период.

Роб се развълнува. Беше наистина внушително.

— Този барелеф ни е непознат — намеси се Кристин. — Никой не знае какво е. Вие сте сред първите, които виждат нещо толкова важно. Няма кой да ви обясни какво е. Вашето предположение би било също толкова вярно, колкото и на всички останали…

— Колкото на всички останали? — Роб се вгледа в челюстта на каменното създание. — На мен ми прилича на котка. Или на полудял заек.

Брайтнер потърка брадичката си.

— От семейство котки? Знаете ли, не съм мислил по този въпрос. Някакъв вид дива котка…

— Мога ли да включа това в статията?

— Ja. Да. Naturlich — одобри Брайтнер без усмивка. — А сега дали не е време за чай?

Роб кимна, беше жаден. Брайтнер ги поведе обратно към палатките през лабиринта от окопи, ями, покрити с брезент изкопи и редиците работници, понесли кофи. След като изкачиха последното възвишение, се озоваха на по-равно място, където бяха опънати палатки, постлани с червени килими. От самовара в ъгъла си наляха сладък турски чай в три кафени чаши. Вдигнатите платнища на палатките откриваха забележителна гледка към безкрайните жълти полета околовръст и ниските прашни хълмове, които продължаваха към Сирия и Ирак.

Няколко минути просто седяха и бъбреха. Брайтнер обясняваше как районът около Гьобекли някога бил много по-плодороден, не бил пустиня.

— Преди 10 000 г. тази област не е била толкова суха. В интерес на истината тук е било рай — типичен пасторален пейзаж. Цели стада диви животни, гори с плодни дървета… реките пълни с риба… Затова по камъните има изображения на животни. Но днес вече не са тук.

Роб си записа. Искаше да разбере повече, но двама турски работници се приближиха и попитаха Брайтнер нещо на немски. Роб разбираше езика точно толкова, колкото да схване смисъла — работниците искаха да направят по-дълбок изкоп, за да стигнат до нов мегалит. Брайтнер очевидно се притесняваше за сигурността на хората при толкова сериозно разкопаване. Накрая археологът въздъхна, сви рамене към госта и отиде да се разпореди на място. Роб забеляза как един от турците се намръщи — странно, мрачно изражение — и пак го обзе същото чувство. Определено се усещаше напрежение, но защо?

Роб се почуди дали да сподели подозренията си. Сега двамата с Кристин бяха сами край дългата маса. Шумът от разкопките беше приглушен от разстоянието, чуваше се само почукването на лопатите и кирките, горещият пустинен вятър разнасяше звуците.

— И какво мислите за Гьобекли? — попита Кристин.

— Невероятно е, разбира се.

— Но наясно ли сте колко точно е невероятно? — усмихна се тя.

— Мисля, че да… Или не съм?

Тя го изгледа скептично.

Роб се облегна и се усмихна.

— Вие ми кажете.

Кристин сръбна замислено от чая си.

— Важно е да запомните едно за това място, Робърт — че е на 12 000 години.

— И…?

— Сетете се какво са правили хората тогава.

— Какво имате предвид?

— Това място е толкова старо — Кристин погледна към разкопките, — че хората, които са го построили, са били ловци събирачи.

— Пещерни хора?

— Да, горе-долу. — Тя погледна Роб открито, право в очите. — Виж, Роб… нали може на ти… Преди да разберем за Гьобекли Тепе, преди най-накрая да го датираме миналата седмица, не сме и допускали, че примитивният човек е бил способен да построи нещо подобно. Че е можел да прави изображения от камък, да създава изкуство и сложна архитектура. И да изпълнява религиозни ритуали.

— Защото тогава е имало само пещерни хора.

— Точно така. Гьобекли Тепе е революция в догмите и схващанията до момента. Тотална революция.

Кристин допи чая си.

— И това променя напълно схващанията ни по отношение на човешката история. Това са може би най-важните разкопки в целия свят за последните 50 години. Съизмерими са по значение с рисунките в пещерата Ласко във Франция. Едно от най-великите археологически открития в историята.

Роб кимна. Беше искрено заинтригуван и много впечатлен. И се почувства като ученик пред учителя си.

— Как са го направили? Хора с лъкове и стрели? Хора, които са нямали дори керамика. Не са обработвали земята. Как са построили този огромен храм?

— Храм ли?

— Да, храм. — Кристин затвори очи, а след това погледна Роб директно. — Не сме открили никакви доказателства, че тук са живели хора. Няма и следа дори от най-примитивно селище. Намерихме стилизирани изображения на животни в чест на успешен лов или с ритуална цел. Може би сме открили ниши за кости, за погребални обичаи. Затова Брайтнер смята, че е храм. Първата религиозна сграда в света, построена в чест на лова и за отдаване на почит към мъртъвците. И аз се присъединявам към това мнение.

Роб остави химикала си и помисли за щастливото изражение на немеца и веселите пламъчета в очите му.

— Веселяк е, а?

— А ти нямаше ли да си, ако беше на негово място? Той е най-щастливият археолог в света. Разкрива най-невероятния обект. Тук е от много години, но резултатите стават само по-добри. От седмица на седмица.

Роб кимна и нахвърли още бележки. Ентусиазмът на Кристин беше заразителен почти колкото този на Брайтнер, а обясненията й бяха по-ясни. Роб все още не споделяше идеята, че Гьобекли Тепе е „революция“, но предусещаше, че статията ще стане напрегната и драматична. Без проблем щеше да влезе на втора страница на основното издание на вестника. А още по-добре би стояла като голям материал в цветното приложение. Текстът му имаше нужда от хубави цветни фотографии, за да се развие и да стане още по-силен. Притъмнени снимки на мегалитите по залез, кадри на изцапаните с прах работници. С точните фотоси статията щеше да стане великолепна.

След това Роб се замисли за гневния поглед на турския работник. И за леката промяна в настроението на Брайтнер, когато говореха за статията. И за напрежението край изкопите.

Роб вдигна поглед към Кристин. Тя беше до самовара и сипваше още от горещия сладък черен чай. Той се запита дали въобще да споменава нещо. После реши да намекне за изблика на Радеван.

— Случи ми се нещо странно, Кристин. Знам, че тези разкопки са изключителни и прочее. Но дали всички смятат така?

— Какво имаш предвид?

— Ами… поговорих с местните… и тяхното отношение… не е така добро. Това място предизвиква гневни реакции. На шофьора ми например.

Кристин видимо се стегна. Тя седна и се загледа в чашите.

— Продължавай.

— Таксиджията, който ме докара… — Роб почука с химикала по брадичката си. — Казва се Радеван. Избухна, когато снощи споменах Гьобекли. А и не само той. Усеща се и тук. А Брайтнер е… в двете крайности. Имам предвид, че когато тази сутрин с него говорехме за статията ми, на него сякаш въобще не му харесваше, че съм тук. Въпреки че се смее постоянно.

Роб погледна Кристин право в очите и продължи:

— Би трябвало да се предполага, че един археолог ще иска светът да узнае за разкритията му, нали така? Да се разчуе какво се случва тук, какво точно е намерил. Но на Брайтнер това очевидно не му харесва.

Кристин мълчеше. Роб също се умълча. Стар журналистически трик, който сработи безотказно. Смутена от тишината, Кристин се размърда и се наведе напред.

— Добре. Прав си… Има… тук има… — започна тя и отново млъкна.

Кристин се замисли, сякаш водеше разговор със самата себе си. Ветрецът от пустинята беше станал още по-горещ, ако това въобще беше възможно. Роб чакаше и отпиваше от чая си. Кристин въздъхна.

— Тук си една седмица, нали? Пишеш сериозен материал.

— Да.

Французойката кимна.

— Добре. Нека те върна с колата до Шанлъурфа. Работата тук спира в един на обед, тъй като е твърде горещо, и много хора се прибират по домовете си. Обикновено и аз се прибирам.

Тя се втренчи в Роб и се намръщи.

— Можем да поговорим в колата ми. Насаме.