Тайната на сътворението

33

Роб беше в Дахук вече десети ден. Шофьорът на таксито от Хабур отказа да продължи нататък.

Отначало Роб беше доволен от развитието на нещата. Дахук беше приятен и оживен кюрдски град, по-беден от Шанлъурфа, но без потискащото усещане за постоянното турско наблюдение. Дахук беше привлекателен и заради видимото присъствие на йезидитите. Имаше дори и йезидитски културен център — голяма сграда в османски стил в покрайнините на града, порутена и шумна. Роб прекара първите няколко дни в навъртане около центъра. Сградата беше пълна с красиви тъмнокоси момичета със срамежливи усмивки и дълги бродирани дрехи и със засмени младежи с фланелки на „Барселона“.

На стената в залата на културния център имаше поразително изображение на Мелек Таус, ангелът паун. Когато го видя за първи път, Роб го гледа поне десет минути. Образът беше необикновено умиротворен. Мелек Таус беше богът демон, падналият ангел с разкошна опашка от смарагди и аквамарини. Опашката с хилядата очи.

Йезидитите в културния център бяха предпазливи, но не и враждебни. Мустакатите мъже го почерпиха с чай и шамфъстък. Двама говореха развален английски, а още няколко знаеха немски. Те му казаха, че в Германия има силна колония йезидити.

— Навсякъде другаде сме унищожени, тук също нямаме бъдеще, сега могат да ни помогнат само християните…

Но йезидитите никога не обсъждаха подробности от вярата си. В момента, в който Роб започваше да разпитва за Черната книга, за Шанлъурфа, за санджака с птицата или за почитането на Мелек Таус, усмивките се превръщаха в гримаси, хората започваха да се държат затворено и да се правят, че нищо не разбират. Мустакатите мъже ставаха резки и спираха да му подават чай и шамфъстък.

Другият костелив орех беше самият Лалеш. Оказа се, че там всъщност не живее никой и Роб се ядосваше на себе си, че не беше проучил нещата по-подробно, преди да се впусне толкова прибързано в това пътуване. Лалеш беше свещен град в буквалния смисъл на думата. Това беше призрачният град на ангелите, там бяха храмовете и се провеждаха тайните ритуали. Селата около Лалеш бяха многолюдни и оживени, но за молитва или за извършване на обреди йезидитите отиваха до Лалеш. Там хората се събираха и за различни фестивали и всеки един чужденец би изглеждал подозрително.

Още повече че за всеки не-йезидит беше трудно и дори опасно да се добере до Лалеш. Никой не искаше да закара Роб там дори и срещу сто долара. Роб опита многократно да убеди шофьорите на таксита, но те само го гледаха недоверчиво и излайваха кратко и отрицателно „Ла!“.

На десетата вечер Роб почувства, че е на ръба да се откаже. Лежеше на леглото в хотелската си стая, а навън градът беше шумен и оживен. Отиде до отворения прозорец и се загледа в бетонните покриви и криволичещите сенчести улички. Припичащото иракско слънце залязваше зад сиво-златните планини Загрос. Възрастни жени с розови шалове простираха прането си до големи сателитни чинии. Между стърчащите минарета Роб различаваше и доста църкви. Може би църкви на гностиците, на мандеите, на асирийските християни или на халдеите. По тези земи имаше толкова много древни секти.

Затвори прозореца, за да заглуши вечерния повик за молитва, легна обратно на леглото и взе мобилния си телефон. Намери добра кюрдска мрежа и се обади до Англия. След няколко дълги сигнала Сали вдигна. Роб очакваше бившата му жена да бъде както винаги любезна, но неразговорлива. Вместо това Сали беше неочаквано весела и общителна и бързо му обясни защо. Тя каза на Роб, че се е срещнала с „новата му приятелка“ и доста я е харесала. Сали заяви, че одобрява Кристин и смята, че Роб най-после е започнал да мисли с главата си и е взел да се среща с истински жени, а не с „въртиопашките“, по които обикновено залитал.

Роб се засмя и отвърна, че никога не е смятал Сали за „въртиопашка“. От другата страна на линията последва мълчание, но след това Сали също се засмя. Това беше първият път след развода, в който и двамата се смееха. Побъбриха още малко, отдавна не бяха приказвали просто ей така. След това бившата съпруга на Роб даде слушалката на дъщеря им. Щом чу гласа на детето си, Роб усети острото пробождане на тъгата. Лизи разказа, че била в зоопарка и видяла „вижотните“ и освен това може да си вдигне ръчичките чак ей толкова над главата. Роб слушаше със смесица от радост и тъга. После каза на Лизи, че я обича, а тя настоя „тати върне вкъщи“. Той я попита дали вече се е видяла с Кристин, какичката от Франция. Лизи избърбори, че да, и много я харесала, а и „мама харесала“. Роб й прати целувка за довиждане, дъщеря му се изкикоти и затвори. Беше странно, че бившата му съпруга и приятелката му са се сприятелили. Но пък определено беше по-добре, отколкото да се правят, че не се познават. А и в крайна сметка означаваше, че докато него го няма, за дъщеря му ще се грижат повече хора.

После изведнъж му хрумна, че може би е време да се прибира, да хване самолета и да си върви у дома. Сигурно просто трябваше да се откаже. Историята не се развиваше според очакванията му, дори не беше успял да стигне до Лалеш, а и нямаше изгледи да се добере дотам в скоро време. Йезидитите бяха твърде прикрити, а и той не говореше арабски или кюрдски достатъчно добре, за да пробие бариерата на отчуждението им. Как би могъл да отключи тайните на вяра на шест хиляди години, като само се разхожда из този древен град и казва „селям алейкум“? Беше в затънтена улица и надеждите му избледняваха с всеки изминал час. Понякога се случваше и това, понякога статията просто не вървеше.

Роб взе ключа от стаята си и излезе навън. Беше му горещо, беше притеснен и имаше нужда да изпие една бира. Зад ъгъла имаше едно приятно заведение и Роб се отпусна в пластмасовия стол на обичайното си място пред кафенето „Сюлейман“. Раваз, собственикът, вече беше станал добър негов познайник, та побърза да му донесе студена турска бира и чинийка зелени маслини. Улиците на Дахук бяха оживени, но Роб не им обръщаше внимание. Подпря челото си с длани и отново се замисли за статията си. Спомни си колко решителен и импулсивен беше в дома на Изобел и се зачуди какво точно е очаквал. Може би като по чудо да му се яви някой тайнствен жрец, който да му обясни всичко, за предпочитане в мистериозен храм с мъждукащи маслени светилници и свирепи барелефи по стените. И, разбира се, да има на разположение двама-трима поклонници на дявола, които с готовност да се съгласят да бъдат снимани. Но вместо да осъществи тази наивна журналистическа мечта, Роб стоеше в пълно бездействие, пиеше ефес и слушаше кичозна турска поп песен, огласяща улицата от магазина отсреща. Със същия успех би могъл да си седи в Шанлъурфа или в Лондон.

— Здравейте.

Роб вдигна глава. До масата стоеше леко притеснен млад мъж. Носеше чисти дънки и добре изгладена риза, имаше обло лице и изглеждаше образован. Видът му беше на успял човек, но в същото време беше някак мек и мил. Роб го покани да седне и непознатият се представи. Казваше се Карван.

— Аз съм йезидит — усмихна се той.

— Добре…

— Днес отишъл до Йезидитски културен център и едни жени ми казали за теб. За американски журналист, който иска да знае за Мелек Таус.

Роб кимна удивен.

— Те казаха, че отседнал тук — продължи Карван. — Но може скоро заминеш, защото нещастен.

— Не съм нещастен, просто съм объркан.

— Защо?

— Защото пиша статия за религията на йезидитите. За нещата, в които вие наистина вярвате. За един британски вестник е. Но никой не ми казва нищо и това ме обърква.

— Трябва разбереш защо е така — Карван се надвеси над масата с открито изражение на лицето. — Мистър, ние сме нападани и избивани заради това, в което вярваме, от много хиляди години. Заради това, в което хората казват, че вярваме. Мюсюлманите ни убиват, хиндуистите ни убиват, татарите ни убиват. Всеки казва, почитаме Шейтан, дявола. Убиват ни и ни гонят. Дори Саддам ни убива, родните кюрди също ни убиват, сунитите и шиитите ни убиват. Всички ни убиват.

— Точно заради това искам да напиша статията си. За да разкажа истината, да покажа в какво вярват йезидитите.

Карван се намръщи, сякаш обмисляше някакво решение. Остана мълчалив повече от минута, но след това вдигна глава.

— Да, добре. Ето как мисля аз. Вие, американците, големият орел, помагате на кюрди и пазите йезидити. Виждал съм американски войници, те са добри и наистина се опитват да помогнат. Затова… сега и аз ще помогна. Защото си американец.

— Ще ми помогнеш ли?

— Да. Ще ти помогна и защото една година учих в Университета на Тексас. Затова и английският ми не е толкова зле. Американците били добри с мен.

— Бил си в Тексаския университет?

— Да, нали го знаеш? В Остин, онзи с рогата на емблемата.

— В Остин има страхотна музика.

— Да, хубаво място. — Карван сдъвка една маслина. — Но жените в Тексас имат най-големите задници в света. А това за мен проблем.

Роб се засмя.

— Какво си учил в университета?

— Религиозна антропология. Разбираш, аз мога да ти кажа всичко, което искаш да знаеш. А след това ти можеш да отидеш и да кажеш на всички, че ние не сме… сатанисти. Да започваме ли?

Роб извади бележника си, поръча още две бири и през следващия един час засипа Карван с въпроси. По-голямата част от информацията му беше известна от Изобел и от собствените му проучвания относно произхода на йезидизма и Култа към ангелите. Роб беше леко разочарован. Но тогава Карван каза нещо, което го накара да подскочи на стола.

— Легендата за корените на йезидитите идва от Черната книга. Разбира се, Черната книга сега я няма, но историята се предава от човек на човек. Според нея ние имаме по-различна… кръвна линия от останалите и сме различни от останалите раси.

— По какъв начин?

— Може би най-добре ще бъде да ти разкажа един мит, йезидитски мит. В едно от нашите предания за Сътворението се казва, че имало седемдесет и двама Адамовци, като всеки Адам бил по-съвършен от предишния. Накрая седемдесет и вторият Адам се оженил за Ева. След това Адам и Ева сложили от семето си в две делви.

— Две делви? — прекъсна го Роб, а моливът му увисна над страницата.

— Делви — кимна Карван. — Те ги запечатали за девет месеца, а когато ги отворили, видели, че делвата със семето на Ева е пълна с насекоми и ужасни твари, със змии и скорпиони. Но отворили делвата на Адам и в нея имало прекрасно момченце. То било наречено Шахид ибн Джаяр, което означава „Синът на делвата“. Това име се отнася и за всички йезидити. Разбираш, ние сме Синовете на делвата. Децата на Адам станали прародители на йезидитите, а Адам е нашият прародител. А всички други народи произлизат от Ева.

Роб спря да записва. В задръстването по улицата едва пъплеше бял шевролет на ООН.

— Това е — доста рязко каза Карван. — Сега трябва да тръгвам. Но, мистър, йезидитите в центъра ми казват, че искаш да идеш и до Лалеш. Да?

— Да, искам! Но всеки твърди, че е опасно, и никой не иска да ме закара до там. Възможно ли е да се уреди посещение?

Карван се усмихна, докато дискретно дъвчеше още една маслина. Събра шепи пред лицето си, изплю костилката и внимателно я остави на ръба на пепелника.

— Аз мога да те закарам. Има фестивал. Не е толкова опасно.

— Кога?

— Утре. В 5 часа сутринта. Ще се срещнем тук, а после ще те върна. А после може да си вървиш и да напишеш за нас в популярния вестник „Таймс“ в Англия.

— Това е чудесно. Фантастично! Шукран! — благодари му на арабски Роб.

— Добре. — Младият мъж се пресегна през масата и стисна ръката на Роб. — Среща утре в 5 часа. Сега трябва спим. Довиждане.

Карван стана и изчезна в тълпите по напечената от слънцето улица.

Роб допи бирата си на голяма глътка. Беше щастлив. Дори би могло да се каже, че е много щастлив. Щеше да си довърши статията и да е първият чужденец, посетил свещената столица на йезидитите. „Наш човек сред култовете на Ирак“. Върна се в хотела почти на бегом, обади се на Кристин и развълнуван й разказа всичко. Гласът й звучеше притеснено, но и в същото време доволно. Докато говореха, Роб се излегна усмихнат на леглото. Скоро щеше да се върне у дома, да види дъщеря си и приятелката си, а работата му щеше да е успешно завършена.

На следващата сутрин Карван го чакаше до масичките на кафенето, както беше обещал. На улицата беше паркиран един раздрънкан пикап „Форд“, натоварен с арабски хляб и плодове в найлонови торбички.

— Плодове за фестивала — поясни Карван. — Хайде, няма много място.

В кабината на пикапа трябваше да се съберат трима — Роб, Карван и възрастен мустакат мъж. Шофьорът, както изглежда, беше чичото на Карван. Роб му подаде ръка.

— Тази година е катастрофирал само три пъти, така че би трябвало да нямаме проблеми — пошегува се Карван.

Пикапът излезе от Дахук и с трополене се насочи към планините. Пътуването беше дълго, а от друсането на Роб му се струваше, че ребрата и гръбначните му прешлени са си разменили местата. Но не даваше и пет пари, защото вече беше близо до целта си.

Пътят ги водеше нагоре през дъбови и борови гори. Докато се изкачваха, сивият утринен въздух стана по-чист, а слънцето се показа ясно и топло. Пътят хлътна в една яркозелена долина. Над бързия поток бяха се наредили бедни, но хубави каменни къщички. Изцапани деца се затичаха зад камиона и махаха. Роб също им махна и се замисли за дъщеря си.

Пътят продължи още по-далеч напред и вече се виеше като змия из планината. Карван каза на Роб, че тази планина е един от Седемте стълба на Сатаната. Роб кимна. Пътят минаваше през забързани рекички и пикапът едва се задържаше върху паянтовите дървени мостчета. Най-накрая внезапно спряха.

— Лалеш! — побутна го с лакът Карван.

Беше успял. Първото, което видя, беше странна сграда с конусовидна форма, а покривът й беше интересно набразден. Около централния площад имаше още подобни сгради, а самият той беше пълен с хора, които играеха, пееха и свиреха. Възрастните мъже вървяха отделно и свиреха на дълги дървени флейти. Роб слезе от колата заедно с Карван и се загледа в церемонията.

Загърната в черен плащ фигура излезе от едната сграда и се запъти към стройните редици каменни гърнета, в които играеха малки огньове. Зад нея вървяха мъже с бели роби.

— Това са свещени огньове — каза Карван, като сочеше жълтите пламъци в каменните гърнета. — Мъжете трябва да обиколят свещените огньове седем пъти.

Тълпата започна да се скупчва напред и да скандира.

— Мелек Таус! Мелек Таус!

— Разбира се, почитат ангела паун — кимна Карван.

Церемонията продължи. Беше живописна и странна, но и някак трогателна. Роб наблюдаваше обикновените зрители. След първоначалната суетня на ритуала много от редовите йезидити се пръснаха по близките полянки и по хълмовете над конусовидните кули на Лалеш. Хората вадеха хляб, домати, сирене и сливи и очевидно се готвеха за пикник. Слънцето се беше вдигнало високо в небето и дори на тази голяма надморска височина денят беше топъл.

— Всеки йезидит — започна Карван, — трябва да дойде до Лалеш в определен етап от живота си. Да дойде на поклонение пред гробницата на Шейх Мусафир. Той е основоположникът на йезидитските церемонии.

Роб се приближи и надникна в сумрачния вход на храма. Вътре беше тъмно, но се различаваха фигури на поклонници, които увиваха дървени колони с шарени платове. Други полагаха хляб върху ниски полици, а на една от стените Роб видя знаци, които определено бяха клиновидно писмо — най-старата и най-примитивната азбука в света, датираща още от времената на шумерите.

Клиновидно писмо! Роб се обърна и се почувства привилегирован, че е тук. Този град, религията, хората, службите и ритуалите бяха оцелели през вековете като по чудо, но самото оцеляване беше достойно за възхищение. Цялата атмосфера на Лалеш и фестивалът бяха наситени с поезия, лирика и бяха искрено пасторални. Единствените злокобни елементи бяха изображенията на Мелек Таус, вездесъщият бог демон. Подигравателното му изражение беше навсякъде — по стените, по вратите, имаше дори плакати. Но самите хора изглеждаха приятелски настроени, доволни, че са навън под лъчите на слънцето, и щастливи, че могат да следват причудливите обреди на религията си.

Роб искаше да поговори с някой йезидит и убеди Карван да превежда. Отидоха на поляната до една весела жена на средна възраст, която наливаше чай на децата си.

Роб се приведе към нея.

— Може ли да ми разкажете за Черната книга?

Жената се засмя и размаха енергично пръст. Карван започна да превежда.

— Казва, че Черната книга е като Библията за йезидитите и е написана върху злато. Тя казва, че Книгата е при вас, християните! При англичаните. Казва, че вие сте взели нашата свещена книга и затова западните хора имат наука и образование. Защото нашата книга, която е дошла от небесата, е при вас.

Жената се усмихна топло на Роб. След това захапа един едър домат и опръска ризата си с червен сок и семки. Мъжът й се засмя високо.

На площада церемонията беше към края си. Млади момчета и момичета, облечени в бяло, се въртяха в танц около свещените пламъци. Роб ги гледа известно време, направи няколко дискретни снимки с камерата на телефона си и нахвърля набързо няколко бележки. Но когато вдигна глава, забеляза нещо странно. Сякаш незабелязано от хората няколко възрастни мъже ставаха и влизаха приведени в ниска постройка в другия край на площада. Действията им бяха някак потайни и прикрити и изглеждаха важни. На вратата на ниската сграда имаше пазач, а нито един от входовете на другите постройки не беше охраняван. Роб се зачуди защо ли. Самата врата също се отличаваше от останалите. Върху камъка беше гравирана необикновена черна змия. Символът беше точно до вратата.

Роб усети прилив на енергия. Това беше тайната и той трябваше да разбере какво точно става. Трябваше да влезе през тази мистериозна врата, но как да го направи и ще успее ли после да излезе? Роб се огледа. Карван се беше излегнал на тревата и дремеше, шофьорът на пикапа не се виждаше никъде, най-вероятно спеше в кабината. Денят се беше оказал доста дълъг.

Това беше шансът и Роб трябваше да се възползва без забавяне. Той се спусна по склона и пресече бързешком площада. Едно от пеещите момчета беше оставило бялата си кефия до кладенчето под извора. Роб се озърна наляво-надясно, взе парчето плат и го уви около главата си. Озърна се отново, но никой не му обръщаше внимание. Той се прокрадна към ниската сграда. Пазачът отпред се канеше да затвори вратата и Роб имаше само един шанс. Придърпа краищата на кърпата, закри лицето си и прекрачи прага на храма.

Пазачът се прозя и го погледна. За момент сякаш се озадачи, но после сви рамене и затвори вратата зад него. Роб беше вътре.

Беше тъмно. Лютивият дим от светилниците изпълваше въздуха. Възрастните йезидити бяха застанали в редица и припяваха монотонно и много тихо. Нареждаха молитви. Други бяха застанали на колене, опираха се на дланите си и докосваха пода с чело. В далечния край на храма проблесна светлина и Роб се опита да види какво става през дима. Беше се отворила врата и едно облечено в бяло момиче внасяше някакъв предмет, покрит с грубо одеяло. Напевите станаха по-високи. Момичето постави предмета върху олтар. Над него яркият образ на ангела паун гледаше надолу към хората. Изражението му беше спокойно, властно, надменно и жестоко.

Роб направи няколко крачки напред, като се опитваше да се приближи колкото е възможно повече, без да привлече внимание върху себе си. Трябваше да види какво има под одеялото и се промъкваше все по-напред и по-напред. Молитвите и пеенето ставаха все по-високи, но и по-мрачни, тонът им се понижаваше. Напевът беше хипнотичен. Димът от маслените лампи беше толкова гъст, че започна да дразни очите на Роб. Той потърка лицето си и се напрегна да види какво става отпред.

Момичето отметна одеялото и напевите спряха.

Върху олтара имаше череп, но Роб не беше виждал такъв през живота си. Беше човешки, но в същото време беше и различен. Имаше извити и коси очни кухини, а скулите бяха високи. Приличаше на череп на някаква чудовищна птица или на непознат вид змия. Но беше определено човешки.

Внезапно Роб усети как до гърлото му се опира студеното острие на нож.