Тайната на сътворението

49

Клонкъри махна с пистолета към Роб и Кристин.

— Преместете се ей тук, влюбени птички такива.

Роб гледаше дъщеря си, коленичила в прахта, беше напълно объркан и изпитваше мъчително терзание. След това се обърна яростно към Клонкъри. Никога не беше чувствал толкова силно желание да нарани някого — искаше да разчлени Клонкъри с голи ръце, да го разкъса със зъби, да извади очите му с пръсти.

Но Роб и Кристин бяха в капан, нямаха никакво оръжие и трябваше да се подчинят. Като следваха отпуснатите жестове на Клонкъри, те застанаха на ниско възвишение по средата на долината. Малка пясъчна могилка. Роб нямаше никаква представа защо Клонкъри държи да бъдат точно върху изолираното хълмче.

Вятърът шептеше меланхолично. Кристин имаше вид сякаш всеки момент ще заплаче. Роб се огледа наляво и надясно, като отчаяно търсеше начин да се измъкне, но изход нямаше.

Какво правеше Клонкъри? Роб примижа, напрегна очите си срещу слънцето и ги заслони с длан. Изглежда, онзи държеше в ръката си телефон или нещо подобно. Той го насочи наляво към пъплещите води на Ефрат, точно там, където дигата ги пазеше от приливната вълна.

Най-после Клонкъри заговори:

— Не всеки ден се случва да измъчваш и убиеш дете пред татко му, затова мисля, че трябва да го отбележим подобаващо. Наистина нека си направим малко фойерверки. Така, ето, нека празненството започне!

Той натисна бутон на устройството, което държеше, и части от секундата по-късно трясъкът на силна експлозия раздра пустинята, последван от осезаема взривна вълна. Клонкъри беше взривил малката овчарска колиба върху дигата. Когато димът и пламъците се разсеяха, Роб видя защо.

Във въздуха бе хвърлена не само колибата. Половината дига също я нямаше и сега водата нахлуваше през отвора. Намерила по-ниска точка, тя се втурна натам, бушуваше в склоновете на долината. Тонове и тонове вода се изливаха с рев и се носеха към Роб и Кристин.

Роб хвана Кристин за ръката, стисна я здраво и я дръпна на върха на могилката. Водата вече се пенеше около тях, покачваше се устремно и вълните ги удряха в глезените. Роб погледна към билото на хълма. Клонкъри се смееше.

— Наистина се надявам, че можете да плувате.

Водата се изсипваше неудържимо, изпълваше долината и се плискаше в краката на Роб. Истинска водна стена, ревяща и поглъщаща всичко по пътя си, носеше със себе си отвратителна мръсотия. По повърхността се премятаха кости, мярнаха се слузестото полумумифицирано бебе от делвата и няколко черепа на загиналите тук воини. Скоро мръсните и бурни води обградиха напълно малкото хълмче, на което стояха Роб и Кристин. Ако водата продължаваше да се покачва, те сигурно щяха да се удавят.

— Отлично! — възкликна Клонкъри. — Не мога да ви обясня колко трудно беше. Трябваше да дойдем тук посред нощ, за да подготвим всичко. Да натикаме купища експлозиви в онази гадна колиба. Беше си сложна задача. Но се получи перфектно! Колко невероятно удовлетворително!

Роб мълчаливо се вгледа в Клонкъри през бушуващата вода. Убиецът стоеше в пълна безопасност на високото било на хълма. Роб не знаеше какво да мисли за този човек и пълната му лудост, която обаче беше комбинирана с неуловимо коварство и лукавост. Внезапно Клонкъри сякаш прочете мислите му с телепатия и не пропусна да отбележи:

— Сигурно си дяволски объркан, а, мой малък Роби?

Роб замълча.

Клонкъри се усмихна.

— Не можеш да проумееш как пълно куку като мен изведнъж се оказа от тази страна на водата, нали? А? А пък добрите герои, всички вие, сте от онази страна. От страната на удавниците.

Роб отново не каза нищо. Врагът му се ухили още по-широко.

— Доста се опасявам, че през цялото време използвах абсолютно всички. Вие ми намерихте Черната книга. Впрегнах брилянтните и прочути умове на Кристин Майер и Изобел Превен да работят за каузата ми. Е, добре, резнах главата на Изобел, но тогава тя вече си беше свършила работата. Показа ми, че Книгата със сигурност не е в Кюрдистан.

Клонкъри буквално грееше от гордост.

— А след това като просто си седях и нищо не правех, накарах вас, мили хора, да свършите също и останалата част от работата — да разгадаете Черната книга, да откриете Долината на клането и да намерите единственото доказателство за Тайната на Сътворението. Защото, виждате ли, трябваше да знам със сигурност къде са всички доказателства, за да мога да ги унищожа завинаги — махна Клонкъри към прииждащите води. — Ето сега ще изтрия всичко веднъж завинаги с едно огромно наводнение. Ще погреба всичко под водата за вечни времена. Унищожавам доказателствата и едновременно с това ще убия и всички хора, които знаят Тайната. — Клонкъри сведе щастлив поглед надолу. — А, да, почти забравих. Освен това притежавам и Черната книга. Или поне си мисля, че е у мен. Нека само се уверя…

Клонкъри се наведе към прахта, грабна кожената кутия и дръпна капака настрани. Погледна вътре, бръкна и извади хибридния череп. За момент го полюля в ръцете си, погали го по гладкото теме, а след това го обърна към себе си, така че да погледне право в очните кухини.

— Уви, бедни ми Йорик! Очите ти са били адски странни. Но пък скулите ти са чудни! Ха!

Той остави черепа настрана, извади пергамента и го разстла на коляното си, за да може да го прочете.

— Изумително. Наистина изумително. Бях сигурен, че ще е клиновидно писмо. Но късен арамейски? Чудесно. Чудесно откритие.

Клонкъри погледна към Кристин и Роб.

— Благодаря ви, приятели. Бяхте много мили, че ми го донесохте чак тук. Че и разкопахте всичко.

Той сгъна пергамента, върна го в кутията и постави черепа отгоре. Накрая я затвори старателно.

Роб наблюдаваше всичко това с някакво отвращение, изпълнено с омраза. Най-отблъскващо в цялото поражение беше, че Клонкъри беше прав. Целият план на убиеца беше блестящ, беше изпълнен с почти извънземна перфектност. Клонкъри беше надхитрил и измамил всички, беше ги надиграл напълно. От кюрдите в самото начало до взривяването на дигата Клонкъри не само беше спечелил, той направо триумфираше.

А сега триумфът му щеше да бъде почетен с кръв.

Роб се вгледа в блестящите, разплакани очи на дъщеря си и извика с всичка сила, че я обича.

Погледът на Лизи продължаваше да умолява безпомощния й баща да я спаси.

— Много трогателно, стига да си падате по подобни неща — засмя се Клонкъри. — Лично на мен ми иде да повърна. Но така или иначе, смятам, че е време да продължим с финалната драма, не сте ли съгласни? Да я завършим, преди да се удавите. Стига толкова преамбюл.

Убиецът се загледа във вълните, които се плискаха около глезените на Кристин. Докато ги изучаваше, водата понесе един особено голям череп като някаква причудлива играчка за вана.

— Я, вижте, ето го един от сбръчканите старци. Кажи здрасти на дядо, Лизи!

Още един кикот. Лизи заплака още по-силно.

— Да, да — въздъхна дълбоко Клонкъри. — И аз никога не съм харесвал семейството си. Добре ли виждаш там от хълмчето? — обърна се той към Роб. — Отлично. Защото ще се правим на ацтеки и искам да съм сигурен, че виждаш всичко. Знам, че дрънканиците са ти известни, Робърт. Ще проснем дъщеря ти върху някоя скала, след това ще отворим гръдния кош и ще изтръгнем още биещото й сърце. Може да се поизцапаме, но мисля, че моят приятел Навда носи почистващи препарати.

Клонкъри бутна с лакът един от двамата кюрди. Мустакатият мъж изръмжа, но не каза нищо. Убиецът въздъхна отново.

— Не е от най-приказливите, но това беше най-доброто, което намерих. Малко се чудя за мустаците обаче. Не ви ли се струва, че са някак твърде… откровени? — Клонкъри се усмихна. — Както и да е. Сега вие, двамата бъбриви педали, бихте ли хванали това малко момиченце, за да го положите върху ето тази скала?

Той обясни на кюрдите какво иска от тях с жестове. Двамата кимнаха и се подчиниха. Вдигнаха Лизи, отнесоха я до един камък и я сложиха да легне по гръб върху него. Единият я хвана за ръцете, а другият стисна краката й. През цялото време Лизи хлипаше и се бореше, а Клонкъри се подсмихваше.

— Много добре, много добре. Сега идва най-вълнуващата част. По принцип, мистър Роби, трябва да имаме „чак муул“. Това е една причудлива каменна купа, в която да пусна кървавото, още туптящо сърце на дъщеря ти, но нямаме. Предполагам, че ще хвърля сърцето на гарваните.

Той подаде пистолета си на един от кюрдите, бръкна във вътрешния джоб на якето, извади огромен стоманен нож и започна да го размахва ликуващо, като му се възхищаваше. Гледаше го с обич и симпатия. След това отклони поглед от острието и намигна на Роб.

— Наистина би трябвало да използваме обсидиан, това са ползвали самите ацтеки. Ками от черен обсидиан. Но голям и тежък нож като този също ще свърши чудесна работа. Това е много прочут нож. Разпознавате ли го?

Клонкъри вдигна ножа в прашния въздух и светлината заигра по острието, докато го обръщаше на всички страни.

— Кристин? Да имаш някакви идеи?

— Да ти го начукам! — процеди французойката.

— Е, не точно. Това е ножът, който използвах, за да филетирам твоята стара приятелка Изобел. Мисля, че по дръжката все още виждам малко от старческата й кръв. Има и парченце далак! — Клонкъри се усмихна. — Но да се върнем към задачата си. Виждам, че водата е вече до коленете ви и ще се удавите след около десет минути. Но така ми се иска последното нещо, което видите, да бъде как мъничкото сърчице на дъщеря ти, Роб, е буквално откъснато от гърдите й, докато тя пищи безпомощно за жалкия си, безполезен и страхлив баща. Така че по-добре да се размърдаме. Момчета, дръжте момичето по-здраво. Да, точно така. Да, да. Много добре.

Клонкъри вдигна ножа с две ръце и зловещото острие заблестя под слънцето. Убиецът спря за момент.

— Аптеките са били много странни, нали? Както изглежда, са отишли в Америка от Азия, през Беринговия проток. Точно като мен и Роб. Изминали са целия път от Северна Азия.

Ножът лъщеше. Очите на Клонкъри сякаш светеха.

— Те просто са обожавали да убиват деца. Били са ненаситни за това. Първо са убивали децата на враговете си, на завладените си съперници. Но разбрах, че към края на империята си са започнали да избиват и собствените си деца. Без майтап. Жреците плащали на бедните ацтекски семейства да им дадат бебетата и децата си, за да бъдат ритуално избити. Една цяла цивилизация буквално се е самоубивала, като е унищожавала собственото си поколение. Фантастично! А и какъв само начин да го направиш — да изтръгнеш сърцето, като строшиш гръдния кош, а след това да покажеш туптящия орган на все още живата жертва. Така — въздъхна щастливо Клонкъри. — Готова ли си, Лилибет? Моя малка Бетси? Мъничката ми Бети Бу? А? Да режем ли вече гръдното кошче?

Клонкъри се приведе над дъщерята на Роб. Той гледаше с едва сдържана погнуса как лигите на убиеца потичат. От устата му върху свитото в писък лице и запушената уста на Лизи капеше слюнка.

След това моментът настъпи — Клонкъри хвана дръжката на ножа с две ръце и го вдигна високо над главата си. Роб затвори очи, съсипан от чувството за пълна загуба…

Внезапно въздухът беше процепен от изстрел. Изстрел, сякаш от нищото, сякаш дошъл от небето.

Роб отвори очи. Куршумът беше профучал над водата и се беше забил в Клонкъри. Толкова мощен куршум, че беше откъснал едната длан на убиеца.

Роб примигна и облещи очи. Клонкъри беше останал без ръка! От разкъсаната китка шуртеше кръв, а ножът се завъртя и падна във водата.

Клонкъри се втренчи смаян в ужасната рана. По лицето му се изписа дълбоко любопитство. След това отекна втори изстрел, отново дошъл от нищото. Кой стреляше? Този път куршумът почти откъсна ръката на Клонкъри от рамото. Лявата му ръка, вече без длан, висеше само на няколко червени мускулчета, а кръвта от зейналата на рамото рана се лееше в прахта.

Двамата кюрди пуснаха Лизи незабавно, обърнаха се и побягнаха с паникьосани лица. Зад тях прозвуча трети изстрел.

Клонкъри падна на колене. Този път куршумът явно го беше уцелил в крака. Той стоеше на колене в пясъка, от него течеше кръв, но продължаваше да шари със здравата ръка около себе си. Какво търсеше? Откъснатата си длан или ножа? До него Лизи лежеше здраво завързана и със запушена уста. Роб беше във вода до коленете. Кой стреля? Къде е пистолетът на Клонкъри? Роб се обърна наляво и в далечината видя облак прах. Може би към тях идваше кола, но прахта замъгляваше всичко. Нима щяха да стрелят и по Лизи?

Роб разбра, че има само един шанс. Сега! Хвърли се във водата, гмурна се и заплува. Плуваше за живота на Лизи, плуваше между кости и черепи. Никога не беше плувал толкова усилено, никога не се беше борил с толкова бурни и опасни води…

Риташе и замахваше с ръце, поглъщаше едри глътки студена вода, но накрая се хвана за нагорещената суха земя и се издърпа нагоре. Когато се изправи, задъхан и плюещ, видя, че Клонкъри е на няколко метра от него.

Убиецът лежеше, стиснал Лизи като щит срещу евентуални нови изстрели. Устата му обаче беше широко отворена, от нея течеше слюнка и челюстите се сключваха върху мекото гърло на Лизи, сякаш тигър убива плячката си. Джейми Клонкъри щеше да захапе гърлото на Лизи и да прегризе вратната й артерия.

Прилив на ярост обзе Роб. Той се хвърли през пясъка и побягна към Клонкъри точно когато острите бели зъби на убиеца започваха да стискат гръкляна на дъщеря му. Роб изрита Клонкъри в главата, откъсна го от Лизи и го отхвърли настрани. След това го изрита още веднъж, после трети път и Клонкъри се просна в прахта с вик на болка, а безполезната му полуоткъсната ръка висеше противно. Роб скочи върху водача на бандата и притисна здравото рамо на Клонкъри с коляно, така че да не може да мърда. Сега го държеше в ръцете си и можеше да го стиска така вечно.

Роб нямаше никакво намерение да бъде милостив.

— Твой ред е — обяви.

После бръкна в джоба си и извади швейцарското си ножче. Бавно и внимателно отвори най-голямото острие, завъртя го във въздуха за миг и погледна надолу.

Усети как устните му се разтеглят в усмивка. Чудеше се какво да направи най-напред, как точно да измъчва и осакати Клонкъри така, че да му причини максимална болка преди неизбежната му смърт. Да го прободе в окото? Да му отреже едното ухо? Да го скалпира жив? Какво да направи? Но докато вдигаше ножа, Роб видя нещо в злобното лице на Клонкъри. Изражението му беше напрегнато, но излъчваше споделено ликуване и предизвикателно зло. По лицето му имаше дори надежда. Роб усети как в гърлото му се надига горчив жлъчен спазъм от погнуса.

Роб тръсна глава, сгъна ножа и го прибра обратно в джоба си. Клонкъри нямаше да избяга никъде, щеше да умре от загуба на кръв тук. Кракът му беше раздробен, дланта му я нямаше, а ръката едва се крепеше. Беше невъоръжен, хленчеше и умираше от шока, от болката и загубата на кръв. Нямаше нужда Роб да прави каквото и да било.

Той отблъсна убиеца с крак и се обърна към дъщеря си.

Веднага махна превръзката от устата и тя запищя „Тати, тати, тати!“. След това викна „Кристин!“ и Роб се обърна засрамен. В стремежа си да спаси Лизи беше забравил за Кристин, но французойката доста успешно се спасяваше самичка и миг по-късно Роб се пресегна, сграбчи я за ръката и я издърпа от водата. Кристин остана да лежи в прахта, като едва си поемаше въздух.

Тогава Роб чу шум. Обърна се и видя как Клонкъри се влачи по земята, гърчи се, а полуоткъснатата му ръка виси отстрани. Раната в бедрото му зееше отворена. Зад него оставаше кървава следа. Пълзеше право към водата.

Щеше да извърши последното жертвоприношение — самоубийството. Джейми Клонкъри щеше да се удави. Роб гледаше вцепенен и ужасен. Клонкъри беше вече почти до водата и измина последния метър със стон на огромна болка. След това се наведе и падна със силен плясък в мътните и мръсни води. За момент главата му се мярна сред застиналите усмивки на черепите, а искрящите му очи гледаха право в Роб.

После Клонкъри потъна под вълните. Тялото се спусна бавно към дъното, като се въртеше от течението и накрая полегна до костите на прадедите му.

Кристин се изправи и започна да тръска телефона си, докато се убеди, че работи. Накрая успя да получи сигнал като по чудо, обади се на Сали и започна да й съобщава радостната новина. Роб слушаше замаян, щастлив и сякаш в полусън. Осъзна се и разбра, че оглежда хоризонта, но не знаеше защо. След минута обаче си обясни. През равнината към тях идваха полицейски коли, като криволичеха и избягваха шурналите потоци. Броени минути по-късно билото гъмжеше от полицаи и войници, сред тях и Кирибали. Беше в костюм без нито прашинка по него и се усмихваше широко. Раздаваше кратки заповеди по радиостанцията си и сочеше на хората си накъде да отидат.

Роб седна на пясъка и силно прегърна дъщеря си.