Тайната на сътворението

13

Полетът до остров Ман над Ирландско море беше с чести раздрусвания заради въздушни ями, но продължи кратко. На летище „Роналдсуей“ Форестър и Бойер бяха посрещнати от заместник-началника на местното полицейско управление и от униформен сержант. Форестър се усмихна и се ръкуваха, като се представяха един на друг. Заместник-началникът се казваше Хейдън.

Когато излязоха на паркинга, Форестър и Бойер си кимнаха и размениха разбиращ поглед към доста странния бял шлем на сержанта. Във Великобритания нямаше такива.

Форестър вече беше запознат със специалния статут на остров Ман. Той беше колония на Короната, но имаше собствен парламент, собствен флаг, наследство от старите традиции на викингите, и собствени полицейски сили. Ман официално не беше част от Обединеното кралство. Тук например наказанието с бичуване беше отменено едва преди няколко години. В Лондон Форестър беше инструктиран за леко необичайните формалности при посещението на остров Ман.

Паркингът беше студен, във въздуха се носеше намек за дъжд. Четиримата се качиха бързо в голямата кола на Хейдън и се понесоха през равнината към предградията на главния град Дъглас, разположен на западния бряг на острова. Форестър смъкна прозореца си и погледна навън. Опитваше се да усети мястото, да почувства къде е.

Тучните зелени поля, мокрите от дъжда дъбови гори и малките сиви параклиси изглеждаха типично британски и келтски. В покрайнините на Дъглас притиснатите една в друга къщи и лъскавите офис сгради напомниха на Форестър за шотландските Хебриди. Единственият белег, че се намират извън властта на Великобритания, беше флагът на остров Ман с трите крака върху яркочервен фон, развяван над някои от къщите от примесения с дъжд вятър.

Тишината в колата се нарушаваше от разменени откъслечни реплики. В един момент Хейдън се извърна, погледна Форестър и каза:

— Разбира се, оставихме тялото на местопрестъплението. Не сме аматьори.

Това беше странна забележка. Форестър си даде сметка, че тези полицаи са от малко управление с не повече от 200 служители и сигурно не са доволни от присъствието на такъв като него. Голямата клечка от града. Лондончанин, който си пъха носа, където не му е работа.

Но Форестър имаше една много важна задача и нямаше търпение да види местопрестъплението. Искаше да се захване за работа веднага, без значение дали ще спази условностите.

Колата се измъкна от града и пое по тесен път. Отдясно платното беше оградено от високи дървета, а отляво оставаха вълните на Ирландско море. Форестър забеляза вълнолом, фар, няколко малки лодки, които се поклащаха върху сивите вълни, и още един хълм. Точно тогава автомобилът прекоси висока порта и излезе пред голяма, подобна на замък стара сграда.

— Форт Ан — оповести Хейдън. — Сега тук се помещават офиси.

Мястото беше оградено с полицейска лента. Форестър видя, че на предната поляна е издигната шатра, а един полицай тъкмо носеше към къщата стар фотоапарат „Кодак“. Форестър се измъкна от колата, като се чудеше доколко местните власти могат да се справят с нещо подобно. Последното убийство тук беше станало преди колко — пет години? Петдесет години? Сигурно полицията си уплътняваше времето с акции срещу пушенето на марихуана и продажба на алкохол на лица под допустимата възраст. Май преследваха и гейовете. Тук хомосексуализмът все още беше незаконен.

Влязоха в къщата направо през главния вход. Двама по-млади мъже с респираторни маски на лицата изгледаха Форестър. Единият държеше кутия с алуминиев прах. Влязоха в друго помещение. Форестър тръгна след криминалистите, но Хейдън го докосна по ръката.

— Не — спря го той. — В градината.

Къщата беше огромна, но вътре изглеждаше безлична. Беше брутално превърната в офиси. Някой беше изхвърлил стария интериор, беше сложил луминесцентни пури и беше оградил бюрата и кабинетите със сиви паравани. По някои от работните места имаше модели на кораби и фериботи. На стената висяха две морски карти, офисите най-вероятно бяха на транспортна компания или на студио за дизайн на плавателни съдове.

Форестър последва заместник-началника на полицията в широк вестибюл, а оттам през големите стъклени врати се излизаше в просторна задна градина. Тя беше обградена от висок жив плет, а в дъното имаше залесено възвишение. На места градината беше грубо разкопана, а по средата на изпотъпканите тревни площи имаше жълта палатка, прикриваща местопрестъплението. Ципът й беше плътно затворен, всичко вътре явно беше запечатано.

Хейдън отвори вратите и всички изминаха последните няколко метра до жълтата палатка.

— Готови ли сте? — обърна се заместник-началникът на полицията към двамата лондончани.

— Разбира се — отвърна с нетърпение Форестър.

Хейдън дръпна покривалото.

— Мамка му! — възкликна Форестър.

Според него тялото беше на мъж на тридесетина години. Беше обърнато с гръб към тях и чисто голо. Но не това го накара да изругае. Главата на мъжа беше заровена в ливадата, а останалата част от трупа стърчеше навън. Позицията му беше едновременно странно комична, разтърсваща и можеше да извади всекиго от равновесие. Форестър веднага се досети, че нещастникът е починал от задушаване. Убийците първо са изкопали дупка, след това са натиснали главата на човека в нея, заринали са я с пръст и са го задушили. Отвратителен, зловещ и студен начин да умреш. Защо, по дяволите, някой го беше направил?

Бойер обикаляше около тялото видимо ужасен. В палатката беше сякаш по-студено, отколкото във ветровитата градина, но въпреки това от трупа се разнасяше характерна миризма. На Форестър му се прииска да има и той маска подръка, за да не усеща вонята на разлагаща се плът.

— Ето я и Звездата — посочи Бойер.

Беше прав. Форестър заобиколи тялото и го погледна отпред. Върху гръдния кош беше изрязана Звездата на Давид, а раната изглеждаше още по-дълбока и по-отвратителна, отколкото върху гърдите на бедния портиер в музея.

— Мамка му! — повтори Форестър.

Стоящият до него Хейдън се усмихна за пръв път от началото на сутринта.

— Е — каза той, — радвам се, че изпитвате същите чувства. Мислех, че само на нас ни е неприятно.

Три часа по-късно Форестър и Бойер пиеха кафе от пластмасови чаши в голямата шатра пред имението. Местните полицаи бяха организирали пресконференция в „замъка“. Двамата лондончани бяха сами. След 36 часа тялото най-после беше преместено в лабораторията по криминалистика в града.

— Не съм сигурен, че местните са приятелски настроени — обърна се Бойер към Форестър.

— О, според мен те са говорели на различен език до… до миналата година — усмихна се детективът.

— И котките им са различни. Нали тук котките бяха без опашки? — запита Бойер.

— Да, породата котки от остров Ман, така е.

Бойер погледна през отгърнатото чергило на шатрата към голямата бяла къща.

— Чудя се какво ли е търсила нашата банда тук?

— Един господ знае. И защо пак същият символ? — Форестър отпи от кафето. — Какво още знаем за жертвата? Ти нали говори с криминалистите?

— Бил е дизайнер на яхти. Работил е на горния етаж.

— В неделя?

— Да — кимна Бойер. — Обикновено през уикендите тук няма никого. Но човекът си е отработвал почивен ден.

— Значи просто е нямал късмет?

Бойер отметна русата си финландска коса от сините си финландски очи.

— Точно както на „Крейвън стрийт“. Сигурно е чул шум.

— И е слязъл долу. А нашите момчета са решили да го понакълцат, а след това да забучат главата му в земята като флагче за голф, докато умре.

— Не е много хубаво.

— Нещо от камерите за наблюдение?

— Нищо — сви рамене Бойер. — Онези нехранимайковци ми казаха, че убийците са закрили обективите на всички камери. На всички.

— Разбира се. А отпечатъци от пръсти и обувки? Нищо няма да намерят. Тези типове са луди, но не са глупави. Всъщност са точно обратното.

Форестър излезе от шатрата и се загледа към къщата, като присвиваше очи през лекия ръмеж. Сградата беше поразително бяла. Току-що боядисана и доста ясен ориентир за тукашните моряци. Висока, бяла, подобна на замък и разположена високо точно над вълнолома и пристанището. Детективът плъзна поглед по бойниците и огледа критично рамките на прозорците. Опитваше се да разбере какво е общото между сградата от XVIII в. в Лондон с тази на остров Ман. Тя също приличаше на постройка от XVIII в. Но в един момент нещо го порази. Може би не беше от XVIII в. Имаше нещо объркано в тази сграда. Не беше в цялостния облик, Форестър разбираше достатъчно от архитектура, за да отхвърли подобна догадка. Но тухлите бяха твърде равни, а прозорците бяха поставяни наскоро, преди не повече от десет или двадесет години. Сградата очевидно беше реплика, имитация, при това не особено добра. И беше напълно възможно убийците да са били наясно с това, предположи Форестър. Модерният интериор на модерната къща беше недокоснат, само градината беше разкопана. Очевидно бандата отново беше търсила нещо. Но не бяха търсили в къщата, а само в градината. Явно са знаели къде да търсят и, още по-явно, са знаели къде да не търсят.

Тоест знаели са твърде много.

Форестър вдигна яката си срещу пронизващия студен бриз.