Тайната на сътворението

48

По пътя обратно към Шанлъурфа говориха за намерения в кожената кутия документ и за връзката му с Книгата на Енох. Роб сменяше скоростите рязко, а Кристин излагаше теориите си и крещеше, за да надвика дрънченето на колата.

— Книгата на Енох е… псевдоскрипт.

— Което означава?

— Означава, че не е част от официалната Библия, но някои древни клонове на християнството, като Етиопската църква например, я смятат за наистина свещен текст.

— Аха…

— Книгата на Енох е на около 2200 години и вероятно е написана от израилтяни, макар и да не сме напълно сигурни. — Кристин се загледа в пустинята пред тях. — Намерена е сред документите, запазени в това, което е известно като „Свитъците от Мъртво море“. Книгата на Енох описва времето, когато петимата паднали ангели — Петимата Сатани или Наблюдателите — и техните подчинени дошли сред ранните хора. Тези ангели били отначало близо до Бог, но не устояли на красотата на жените. На дъщерите на Ева. Затова ангелите взели тези жени, а в замяна обещали на земните мъже тайните на писането, на строителството, на изкуството и на гравирането. Тези… демони научили жените и „да целуват фалоса“.

Роб гледаше пътя пред колата и успя измъкне от себе си усмивка. Кристин също се усмихна.

— Това е точната фраза, която се използва в Книгата на Енох — каза Кристин и отпи вода от една бутилка. — Уф! Тази вода е топла.

— Продължавай — подкани я Роб. — За Книгата на Енох.

— Отново според Книгата на Енох това смешение между демоните и хората породило раса от зли и яростни гиганти, Нефилимите.

Роб гледаше скрития в сумрака път напред. Искаше да разбере какво му говори Кристин, наистина искаше. Опитваше се с всички сили. Накара я да повтори, но след това просто се предаде. Не можеше да спре да мисли за Лизи. Чудеше се дали не трябва да се обадят на Клонкъри, но знаеше, че това би било глупаво. Трябваше да го изненадат. Трябваше внезапно да обявят, че са разкрили тайната, ако въобще успееха да го направят. Планът им щеше да проработи само така.

Но Роб беше уморен, изгорял на слънцето, уплашен и чувстваше колко призрачна е пустинята. Усещаше, че камъните на Гьобекли Тепе са близо, все още там, в пустошта. Спомни си за статуетката на жената, вързана с разтворени крака, за да бъде изнасилена от глигани с големи пениси. Мислеше си за бебета, пищящи в древните делви.

А след това отново се сети за Лизи и Клонкъри и се опита да изхвърли мисълта от главата си.

Последните километри от пътя преминаха в мълчание и нетърпение да стигнат до града. Кюрдите промърмориха нещо за довиждане и отидоха да ядат и да пият, а Роб и Кристин паркираха уморени колите и влязоха тихо в хотел „Харан“. Роб носеше Черната книга притисната до гърдите си, тъй като от умора не чувстваше ръцете си.

Нямаха време да почиват. Роб беше уморен, но беше обзет от трескава решимост и искаше да обсъди записките си. Щом влязоха в хотелската стая, той започна да разпитва Кристин, преди още тя да си е взела душ.

— Това, което не разбирам, са делвите. Онези с бебетата в Гьобекли.

Кристин го изгледа. Тъмнокафявите й очи бяха пълни с обич, но и кървясали от умора. Въпреки това Роб продължи да упорства.

— Имаш предвид… не разбираш защо са точно делви, така ли?

— Да. Винаги съм си мислел, че културата около Гьобекли Тепе е била… каква беше думата, която използваше Брайтнер? Акерамична? Без глинени съдове. Но изведнъж идва някой и научава тукашните момчета как да си правят делви, при това доста преди всяка една от останалите култури в района да е овладяла това умение. Доста преди някой на земята да го е можел.

— Да, вярно е… Освен на едно място… На едно място е имало керамика преди Гьобекли.

— Така ли?

— Япония — намръщи се Кристин. — Културата джомон в Япония.

— Коя култура?

— Джомон. Това е много ранна култура. Всъщност това е коренното население на Япония. Айну, които все още живеят в най-северните части на страната, може би имат връзка с тях…

Кристин се изправи, потри схванатия си гръб и отиде до минибара в стаята. Извади бутилка студена вода и отпи жадно. След това легна по гръб на леглото и продължи да обяснява:

— Джомон са се появили буквално от нищото. Вероятно те са първите, които са култивирали ориза. А след това започват да правят доста сложна керамика с шарки като отпечатъци от шнур или връв.

— Преди колко години?

— Преди шестнадесет хиляди.

— Преди шестнадесет хиляди? — стъписа се Роб. — Това е повече от три хиляди години преди Гьобекли.

— Да. И някои хора смятат, че джомон от Източна Азия може да са усвоили техниките си от дори още по-ранна култура. Може би от културата кондон край Амур. Може би. Амур е река на север от Монголия. Край нея има керамични находки, които са датирани дори още по-рано. Това е изключителна загадка. Тези невероятно развити хора от Севера просто идват и си отиват. В един момент имаме обикновени ловци събирачи и изведнъж правят огромен и ирационален скок в развитието си.

— Какво имаш предвид, като казваш „ирационален“?

— Сибир, Монголия и Северна Япония не са сред най-вероятните места за зараждане на ранна цивилизация. Това не е топлият и слънчев Плодороден полумесец от Близкия изток. Това са замръзнали и трудно обработваеми земи в Северна Азия. През зимата басейнът на река Амур е едно от най-студените места на планетата.

Кристин се втренчи в голия таван на хотелската стая и продължи:

— В интерес на истината понякога съм се чудила възможно ли е да е имало една обща протокултура на Север. Да речем в Сибир, която сега да е вече изгубена. Култура, която да е влияела на всички останали племена, защото в противен случай всичко е твърде странно и непонятно…

Роб поклати глава. Бележникът лежеше отворен в скута му, моливът му беше готов за писане.

— Но, Кристин, може би тази култура не е изчезнала. Или култури, ако е била повече от една. Може би не се е изгубила.

— Моля, не те разбрах.

— Черепите изглеждат с азиатски черти. Монголоидни. Може би тези източни култури не са изчезнали, а просто са се преместили на запад. Възможно ли е да има връзка между тези напреднали азиатски племена и Гьобекли?

— Да, предполагам, че може — кимна Кристин и се прозя. — Да, възможно е. Господи, Роб, страшно съм уморена.

Роб се укори наум. Не бяха спали от двадесет и четири часа и бяха направили всичко по силите си. Притискаше Кристин твърде силно. Той се извини и легна до нея.

— Роби, ще я спасим — окуражи го Кристин и го прегърна. — Обещавам! Обещавам.

— Нека да спим — затвори очи той.

На следващата сутрин Роб се събуди от ужасен кошмар. За няколко минути сънува, че го удрят, че Клонкъри го налага с юмруци, но когато отвори очи, разбра, че всъщност беше бумтене на тъпан. На истински голям тъпан. Извън хотела, по тъмните улици на Шанлъурфа вървяха мъже, биеха големи тътнещи тъпани и будеха хората за яденето преди зазоряване. Това беше традиционен ритуал през дните на Рамадана.

Роб въздъхна и погледна ръчния си часовник, оставен върху нощното шкафче. Беше точно 4 сутринта. Загледа се в тавана и се заслуша в глухото бумтене на тъпаните, докато Кристин тихо прохъркваше до него.

Два часа по-късно тя на свой ред го буташе, за да го събуди. Той разтри очи и едва успя да се надигне. Накрая стана и се изкъпа с леденостудена вода.

Радеван и приятелите му чакаха отвън и помогнаха да натоварят Черната книга в багажника. Докато се друсаха в колата на път към Долината на клането, Роб изяде едно твърдо сварено яйце и малко домашен хляб. Нямаха време да се мотаят със закуската в хотела.

Роб гледаше как кюрдите копаят. Те сякаш знаеха, че работата им е почти приключила, без значение какво щеше да се случи, и бяха щастливи като пред отпуск. Това беше последният ден. Утре сутринта времето изтичаше, каквото и да се случи. Стомахът на Роб се сви от напрежение.

В единадесет часа Роб се изкачи на хълма край долината и се загледа към прииждащите води на Големия анадолски проект. Бяха се ширнали, равни като езеро, и вече не бяха чак в далечината, а на не повече от километър и половина. Изглежда, водата ускоряваше хода си, заливаше хълмовете и изпълваше низините. Дигата щеше да ги предпази за известно време, но приближаващото се наводнение беше зловеща гледка. На върха на насипа имаше малка овчарска къщурка. Беше като стражева будка, която ги пази от водата.

Роб седна на един голям камък и нахвърля още някои записки, като нижеше безценните бисери на доказателствата върху нишката на историята. Един цитат не му даваше мира. Роб си спомняше как го повтаряше баща му, мормонът. Беше от Битие, глава 6: „Като почнаха човеците да се размножават по лицето на земята и им се раждаха дъщери. Божиите синове като видяха, че човешките дъщери бяха красиви, взимаха си за жени от всички, които избираха…“.

В продължение на половин час Роб пишеше, драскаше и пак пишеше. Беше почти привършил, историята беше почти готова. Той затвори бележника си и се забърза надолу по хълма към долината. Намери Кристин легнала на земята, сякаш беше заспала. Но тя не спеше, а се взираше напрегнато точно над пръстта.

— Търся аномалии — обясни тя, като погледна Роб. — И намерих няколко. Ето там!

Тя се изправи, плесна с ръце и младите кюрди се обърнаха към нея.

— Джентълмени, моля за внимание! Скоро ще можете да се върнете у дома при семействата си и да забравите за лудата французойка. Но нека направим още едно усилие, моля ви. Ето там.

Радеван и приятелите му взеха лопатите си и последваха Кристин до друг край на долината.

— Копайте надолу, право надолу. Ето тук. Не много дълбоко. Копайте плитко и нашироко. Благодаря ви.

Роб отиде да намери кирката си, за да може да се включи. Харесваше му да копае с кюрдите. Така имаше какво да прави, освен да се притеснява дали не се занимават с нещо напълно безсмислено. И да не мисли за Лизи. За Лизи, за Лизи, за Лизи…

Докато копаеха, Роб запита Кристин за неандерталците. Тя му беше казвала, че е работила на няколко обекта, където са живели неандерталци, като например Мула-Герси по бреговете на река Рона във Франция.

— Смяташ ли, че те са се кръстосали с Homo Sapiens?

— Възможно е.

— Мислех, че има теория, според която неандерталците просто са измрели.

— Има. Но също така имаме и доказателства, че са се кръстосали с хората.

Кристин изтри потта от лицето си с ръкава на ризата.

— Неандерталците може да са си проправили път сред човешкия генен набор и чрез изнасилване. Ако са измирали, ако са били неспособни да се конкурират за храната или за каквото и да било друго, са били отчаяни да спасят собствения си вид. А са били по-едри от Homo Sapiens. Макар и да е възможно да са били по-глупави…

Роб се загледа в птица, която кръжеше във въздуха. Беше още един лешояд. Помълча малко и зададе още един въпрос:

— Ако са се кръстосали с хората, възможно ли е това да е променило човешкото поведение? Или човешката култура?

— Да. Една от възможните промени е канибализмът. Допреди 300 000 години в човешката история няма доказателства за организиран канибализъм. Но неандерталците определено са били канибали. Така че… — замисли се Кристин и наклони леко глава. — Така че е възможно неандерталците да са внесли някои от своите поведенчески черти. Като канибализма например.

В небето самолет на турските авиолинии оставяше бяла следа.

— Тази сутрин се чудих относно размера на хоминидите, чиито останки открихме — започна отново Кристин. — Онези големите.

— Продължавай…

— Ами… Твоята теория, че може да има връзка с Централна Азия, звучи правдоподобна. Поне в някакъв смисъл.

— В какъв?

— Най-големият хоминид, открит някога, е от Централна Азия. Гигантопитекът. Бил е огромен. Маймуночовек, висок около 2,70 — 2,80 метра. Нещо като йети.

— Сериозно?

— Живели са преди около триста хиляди години — кимна Кристин. — Може да са оцелели дори още по-дълго, а някои учени смятат, че гигантопитекът може да е оцелял толкова време, че да остане в спомените на Homo Sapiens. Спомени за огромни маймуночовеци. Но, разбира се, това е доста фриволна теория. По-вероятно е гигантопитекът да е измрял вследствие на конкуренцията с Homo Sapiens. Никой не е сигурен какво точно се е случило с гигантопитека. Но пък…

Кристин млъкна и се облегна на кирката си като фермер, съзерцаващ реколтата си.

Очевидното заключение изведнъж осени Роб. Той извади бележника си и започна да пише развълнувано.

— Искаш да кажеш, че може би има и трето обяснение, нали? Може би гигантопитекът наистина е еволюирал, но се е превърнал в много по-сериозен конкурент на Homo Sapiens. Това не е ли също възможно?

Кристин сбърчи чело и кимна.

— Да, възможно е. Но нямаме доказателства нито за едното, нито за другото.

— Така. Нека предположим, че това се е случило — продължи Роб. — Тогава този нов хоминид би трябвало да е бил много едър, агресивен и интелигентен, нали? Той е еволюирал, за да се справи с трудни и жестоки условия на живот. Бил е свиреп конкурент за ресурси.

— Да, съгласна съм. Би бил точно такъв.

— И този едър, агресивен хоминид би имал също и инстинктивен страх от природата, от безкрайните смъртоносни зими, от жестокия и безмилостен Бог. И би изпитвал отчаяна нужда да го умилостиви.

Кристин сви рамене, сякаш не успяваше да схване съвсем тази нова идея, но нямаше време да отговори, тъй като Радеван започна да вика към тях. Докато Роб стигне до него, Кристин вече беше там и на колене почистваше находките от пръстта и прахта.

В краката на Радеван лежаха три големи мръсни делви.

Върху тях беше изписан знакът санджак.

Роб се досети моментално какво ще намерят в делвите. Нямаше нужда да казва на Кристин, но тя вече чупеше гърлото на едната делва с дръжката на лопата. Древният съд се пропука и в праха се изсипа лигаво и зловонно нещо. Бебе — полумумифицирано и полуразложено. Главата не беше така непокътната като в трезора Едеса, но ужасеният писък и изражението на болка бяха ясно видими върху мъничкото личице. Това беше още едно детско жертвоприношение, още едно бебе беше погребано живо в делва.

Роб се опита да не мисли за Лизи.

Някои от кюрдите забелязаха делвата и останките от мъртвото и разлагащо се бебе. Сочеха към него и спореха помежду си. Кристин ги помоли да продължат да копаят, но те вече викаха.

— Казват, че тук е опасно — приближи се Мумтаз към Роб. — Това място е прокълнато. Виждат бебето и казват, че трябва да си тръгват. Водата ще бъде тук скоро.

Кристин започна да умолява мъжете да останат.

Мъжете изломотиха нещо на Мумтаз и той преведе:

— Казват, водата идва. Казват да погребем тези тела и че това хубаво. Казват, те тръгват веднага.

Кристин отново протестира и спорът продължи. Някои от кюрдите копаеха, други просто стояха и викаха. През цялото време слънцето се издигаше и прежуряше безпощадно. Кирките и лопатите лежаха захвърлени и безполезни и проблясваха под ослепителната светлина. Слънцето буквално изпичаше мъничкото, покрито със слуз трупче на бебето. То лежеше в прахта като гнусно парче месо. Роб изпита огромно желание да го погребе отново, да скрие отвратителната гледка. Знаеше, че е близо до разкриването на загадката, но в същото време усещаше, че е на ръба да рухне психически. Напрежението беше непоносимо.

След това нещата станаха още по-лоши. Някои от кюрдите, водени от Мумтаз, най-после взеха решение и отказаха да продължат. Въпреки непрестанните молби на Кристин тримата мъже се изкачиха по склона на долината и се качиха във втория ленд ровър.

Докато потегляха, Мумтаз погледна към Роб и в погледа му имаше странна тъга. След това колата ускори и изчезна в прахоляка и маранята.

Но все пак бяха останали четирима мъже, включително и Радеван. Кристин ги убеди да останат и да довършат започнатото с огромна доза чар и с последните долари на Роб. Всички хванаха захвърлените лопати и започнаха да копаят заедно. Копаха може би пет часа косо през долината, като хвърляха настрана сухата жълта почва, разкриваха каквото беше необходимо и продължаваха нататък.

Около делвите откриха може би около тридесет скелета. Това беше смесица от големите хоминиди, хибридните хора и дребните ловци събирачи. Всички бяха скупчени на едно място, бяха разбъркани и лежаха в странни пози. По всички скелети имаше следи от удари и явни доказателства за насилствена смърт — страхотни пукнатини по черепите, дупки от остриета на копия по тазовите кости, счупени ръце, счупени бедрени кости, строшени глави.

Бяха се натъкнали на бойно поле. Това беше място на ужасяващ сблъсък и страхотно клане. Бяха разкрили Долината на убийствата.

Кристин и Роб се спогледаха.

— Смятам, че приключихме тук, не мислиш ли? — запита я той.

Французойката кимна сериозно.

Роб бръкна в джоба си и извади мобилния си телефон. Беше го обзело едва ли не въодушевление. Усещаше как едва си поема въздух и сърцето му бие развълнувано. Беше разгадал тайната! Беше дешифрирал голямата тайна, която Клонкъри бе роден да пази. Тайната на Сътворението. А това означаваше, че Роб най-после вече имаше власт над Клонкъри и щеше да върне дъщеря си.

Притеснен, но и тръпнещ от надежда за първи път през последните пълни с горчилка седмици, той набра номера. Щеше да се обади на Клонкъри и да настоява Лизи да бъде незабавно освободена, когато чу глас.

— Ехо, здравейте.

Роб се обърна рязко. На билото на хълма над тях стоеше фигура. Стоеше между долината и отиващото на запад слънце, но то беше толкова ярко, че Роб не можеше да разбере кой е. Той примижа и вдигна ръка.

— Да не би да съм напълнял? Колко депресиращо. Но ме познаваш кой съм, нали?

Роб усети как кръвта му се смразява от страх.

На хълма над тях стоеше Джейми Клонкъри и в ръката си държеше пистолет. Роб беше на мушка. Зад убиеца имаше двама едри мъже — здрави кюрди с черни мустаци, също въоръжени. Двамата главорези държаха между себе си друга дребна фигура, цялата овързана с въжета.

Лизи! Жива, но очевидно уплашена. Устата й беше стегната много здраво.

Роб се озърна наляво-надясно към Радеван и приятелите му, като търсеше помощта им.

— О, аз не бих очаквал някаква подкрепа от тях, мистър Роби — изсмя се Клонкъри и махна лениво към Радеван.

Той кимна послушно и се обърна към Кристин и Роб. Изгледа ги и потри палец и показалец в красноречив жест.

— Англичанин много пари, много пари. Долари и евро, долари и евро…

После махна на приятелите си, кюрдите пуснаха лопатите, отдръпнаха се от Роб и Кристин и ги изоставиха с пълно равнодушие. Двамата бяха сами и чакаха съдбата си.

Роб гледаше със стиснати челюсти, победен и лишен от всякаква надежда, как кюрдите изкачиха хълма и тръгнаха към ленд ровъра. Радеван бръкна в багажника на колата и извади кожената кутия. След това я отнесе на Клонкъри и я остави в праха до Лизи. Клонкъри се усмихна и кимна. Радеван се върна при ленд ровъра, скочи зад волана и потегли с превъртане на гуми сред облак прах, като отнесе със себе си пушките и пистолета, скрити под седалката на шофьора.

Гъстият прахоляк увисна укорително във въздуха, докато автомобилът изчезваше зад опаления от слънцето хоризонт. Роб и Кристин останаха сами и напълно беззащитни на дъното на долината.

Клонкъри стоеше над тях, въоръжен и в компанията на двама кюрди. На няколкостотин метра убиецът беше оставил сребрист високопроходим автомобил, който просветваше на светлината. Очевидно се беше приближил пеша, за да може да ги изненада. И планът му беше проработил.

Бяха в капан. Лизи беше на колене в прахта, вързана и със запушена уста. Не откъсваше ужасения си и объркан поглед от баща си, а в очите й се четеше неистова молба да я спасят.

Но Роб знаеше, че не може да я спаси. Знаеше какво ще се случи след малко и това нямаше да бъде героично спасение.

Клонкъри щеше да убие Лизи пред него. Щеше да принесе първородното дете на Роб в жертва тук, сред дивата пустош, където в небето се виеха гарвани и лешояди. В следващите няколко минути дъщеря му щеше да умре, да бъде убита жестоко и брутално, а Роб щеше да бъде принуден да гледа.