Тайната на сътворението

40

Роб стоеше в апартамента си и гледаше видеоклипа, без да може да откъсне очи. Клонкъри му го беше пратил по имейла преди три дни.

В клипа дъщеря му и Кристин бяха в малка стая без мебели. Устите им бяха запушени, а и двете бяха вързани здраво за дървените столове, на които седяха.

Това беше всичко. Бяха облечени в чисти дрехи, не изглеждаха наранени. Но стегнатите кожени превръзки около устата и ужасът в очите им правеше гледането за Роб труднопоносимо.

Въпреки това той пускаше клипа отново и отново на всеки десетина-петнадесет минути. Не отлепяше очи от монитора, а след това обикаляше из апартамента само по бельо, небръснат, без да си е взел душ и зашеметен от отчаяние. Чувстваше, че се побърква и ще се превърне в старец светец от Пустинята на терзанието. Опита се да хапне препечена филийка, но се отказа. От доста време не беше ял нормална храна, ако не броим закуската, която бившата му съпруга беше приготвила преди няколко дни.

Беше отишъл при Сали, за да поговорят за случилото се с дъщеря им. Сали му опържи яйца с бекон и той усети глад сякаш за пръв път от столетия. Беше преполовил чинията, когато Сали се разплака. Роб стана и се опита да я успокои с прегръдка, но това само влоши нещата. Тя го отблъсна и се разкрещя, че за всичко е виновен той, а след това продължи да плаче и го зашлеви през лицето. Роб не вдигна ръка да се защити и тя продължи да го удря с шамари и юмруци, като се тресеше от плач. Роб прие всички удари, защото чувстваше, че Сали е права. Имаше право да е побесняла от гняв, защото той беше отговорен за нещастието. Той и неговата статия, непрестанното преследване на истината, егоистичното му желание за журналистическа слава и безумното пренебрегване на постоянно нарастващата опасност. Дори не беше в страната, за да защити Лизи. За всичко беше виновен той.

Смазващото чувство за вина и силната ненавист към самия себе си обаче се оказаха едва ли не полезни. Поне бяха истински емоции и го извадиха от тъпото отчаяние, в което беше преседял толкова време.

Единственото друго нещо, което го държеше на крака и му помагаше да запази разсъдъка си, беше телефонът. Роб прекарваше часове наред, като само го гледаше навъсено и се молеше да звънне. И той звънеше, много пъти при това. Понякога му се обаждаха приятели, понякога колеги от вестника, а понякога и Изобел от Турция. Всички се опитваха да помогнат, но Роб бързо губеше търпение. Чакаше едно-единствено обаждане — това от полицията.

Вече знаеше, че работят по обещаваща следа. Преди четири дни Форестър беше звъннал да му каже, че бандата вероятно е някъде около имението Монпелие южно от Дъблин. Там беше домът на ирландския „Клуб на адския огън“. Детективът му беше обяснил как в Скотланд Ярд са стигнали до това заключение — убийците влизаха и излизаха от страната, изчезваха внезапно, но не бяха засечени от митническите служби и паспортните проверки. Това означаваше, че отиват в единствената държава, за която на излизане от Великобритания не се минава паспортна проверка. Криеха се в Ирландия.

Това изглеждаше правдоподобно. Но Форестър прецени, че трябва да разкаже на Роб и за странната си теория за погребаните жертви, за масовия гроб в Рибмон, за Чаталхьоюк и за убиеца Уейн от Гейси. Беше много вероятно Клонкъри да избере за скривалище място, свързано с родовата си история, близо до жертвите на неговите предци… На това място Роб загуби връзката.

Той съвсем не беше убеден, че психологическите догадки на Форестър са верни. Твърде приличаха на предчувствия, а Роб не вярваше на предчувствията. Не вярваше на никого, не вярваше дори на себе си. Единственото истинско нещо беше омразата, която изпитваше към себе си, и ужасните терзания.

Същата нощ легна и поспа три часа. Присъни му се животно, разпънато на кръст, виещо от болка. Беше прасе или може би куче. Когато се събуди, навън вече се беше развиделило, но образът на виещото животно остана запечатан в съзнанието му. Взе валиум и когато отново се събуди, вече беше обед. Мобилният му телефон звънеше. Телефонът му звънеше! Роб скочи, изтича до масата и вдигна.

— Ало? Ало.

— Роб?

Беше Изобел. Роб усети как отчаянието го обзема отново. Той харесваше Изобел и й се възхищаваше, имаше нужда от нейната мъдрост и подкрепа, но точно сега единственото, което искаше да чуе, беше гласът на Форестър от полицията, полицията, полицията…

— Изобел…

— Няма ли още новини?

— Не, няма нищо от последния път — въздъхна Роб. — Нищо. Само… тези откачени имейли от Клонкъри. С видеоклиповете…

— Робърт, съжалявам. Ужасно съжалявам. Но… — Тя замълча и Роб си представи как Изобел стои във великолепната си дървена къща и гледа към синьото турско море. Това му причини болка, тъй като го накара да си спомни как с Кристин се бяха влюбили един в друг точно там, под звездите на Мраморно море.

— Робърт, имам идея.

— А?

— Относно Черната книга.

— Да, хубаво… — Роб едва успяваше да имитира интерес. Изобел обаче нямаше намерение да се предава.

— Роб, слушай! Книгата. Тези копелета търсят нея, нали? Черната книга. Те са напълно отчаяни, а ти си им казал, че можеш да я намериш или си я намерил, за да спечелиш още малко време… Права ли съм?

— Да, но… Изобел, книгата не е у нас. Нямаме дори идея къде е.

— Точно за това говоря! Представи си, че я открием. Ако се сдобием с Черната книга, ще имаме истински лост за въздействие върху убийците, нали? Тогава можем да я разменим, да преговаряме… разбираш ли ме?

Роб се съгласи унило. Искаше му се да бъде по-ентусиазиран и да вложи малко повече енергия, но беше ужасно уморен.

Изобел продължи да говори. Роб притисна телефона с рамо към ухото си и започна да крачи бос из апартамента. След това седна на бюрото и се вторачи в екрана на лаптопа. Нямаше имейл от Клонкъри, не и нов.

Изобел продължаваше да говори и Роб се опита да се концентрира.

— Изобел, не те слушам. Съжалявам. Би ли повторила?

— Разбира се — въздъхна тя. — Нека ти обясня. Според мен те, бандата, търсят книгата, където не трябва.

— Защо?

— Направих някои проучвания. Знаем, че по едно време бандата се интересуваше от Леърд, онзи асириолог, който се е срещал с йезидитите, нали така?

През обърканото съзнание на Роб проблесна някакъв смътен спомен.

— Имаш предвид нахлуването в училището?

— Да. — Гласът на Изобел беше станал по-рязък. — Остин Хенри Леърд, който е правил разкопки и находките са се пазили в портика от Ниневия в „Кенфорд“. Той е известен с това, че през 1847 г. се е срещнал с йезидитите.

— Да, това ни е известно.

— Но истината е, че той се е срещал с тях два пъти. Вторият път е било през 1850 г.

— Така… Значи…

— Това го пише в една книга. Току-що се сетих. Ето, в „Завладяването на Асирия“. Пише, че Леърд е отишъл до Лалеш през 1847 г. Това го знаем. Но после отива до Истанбул, където се среща с посланика на Британия пред Високата порта.

— Високата?

— Порта. Османската империя. Посланикът се казва сър Стратфърд Кенинг. И от този момент нататък всичко се променя. Две години по-късно Леърд се връща при йезидитите, като този път е посрещнат с необясним триумф. Тогава открива и находките, които го правят известен. Всичко това е истина, има го в книги по история. Правиш ли връзката?

Роб се насили да не мисли за дъщеря си и за кожената превръзка върху устата й.

— Не, всъщност не. Нямам дори бегла идея какво се опитваш да ми кажеш.

— Добре, Роб, извинявай. Минавам направо на въпроса. При първата си експедиция Леърд отива в Лалеш. Моето предположение е, че тогава се среща с йезидитски свещеник, който му казва за Черната книга и че тя е отнета от йезидитите от един англичанин, Джерусалем Уейли. Леърд е бил първият британец, може би дори първият човек от Запада, който се среща с йезидитите от посещението на Уейли. Затова е напълно логично йезидитите да са му казали, че искат Черната книга да се върне обратно при тях.

— М-м-може би…

— Тогава Леърд се връща в Истанбул и разказва на посланика, на Кенинг, какво е открил. Знаем със сигурност, че двамата са се срещнали. Същото така знаем, че сър Стратфорд Кенинг е бил англо-ирландец, от протестантско потекло.

Най-накрая Роб сякаш започна да долавя идеята на Изобел.

— Кенинг е бил ирландец?

— Да! От англо-ирландската аристокрация. Това е много тесен кръг. Това са хора като Уейли и лорд Сейнт Леджър. Това са били членовете на „Клуба на адския огън“. Всички са били свързани един с друг.

— Да, предполагам, че това е доста любопитно. Но как се връзва с историята?

— По същото време в Ирландия се носят слухове за човек, наречен Едуард Хинкс.

— Моля? Не те чувам добре.

— Хинкс е бил някакъв ирландски свещеник от Корк. Но напълно самостоятелно е успял да разчете клиновидното писмо! Това е вярно, Робърт, можеш да го провериш в „Гугъл“. Това е една от най-големите загадки на асириологията. Всички образовани хора в Европа са се опитвали да разчетат клиновидното писмо и изведнъж някакъв селски ирландски викар им скрива шапките.

Изобел говореше бързо, ентусиазирано и разпалено.

— Хайде да съберем две и две. Как така Хинкс изневиделица разчита клиновидното писмо? Той е бил дребен протестантски свещеник от средата на нищото, от блатата на Ейре.

— Смяташ, че е намерил Черната книга?

— Да, мисля, че Хинкс е намерил Черната книга. Почти сигурно е, че тя е написана с клиновидно писмо. Хинкс е успял някак си да я открие в Ирландия, след това я е превел, разчел е клиновидното писмо и е разбрал, че държи в ръцете си съкровището на Уейли. Тайните текстове на йезидитите, притежавани някога от „Клуба на адския огън“. Може би се е опитал да запази находката си в тайна и е казал само на някои ирландски първенци. Хора, които са били запознати с историята на Уейли и „Клуба на адския огън“.

— Имаш предвид ирландските аристократи. Хора като… Кенинг.

Изобел почти извика от облекчение.

— Точно така, Роб! Сър Стратфорд Кенинг е бил много важна личност в англо-ирландските кръгове. Както и много други хора, той се е срамувал от миналото, от предците си и от „Адския огън“. И когато е дочул, че книгата на Уейли е намерена, му е хрумнало и перфектното решение на проблема. Искали са да се отърват от Книгата, а в същото време е знаел, че Леърд се нуждае от нея, за да я върне на йезидитите. А Хинкс вече я е бил открил.

— Значи Черната книга е била пратена в Истанбул…

— И тогава най-после е била върната на йезидитите… чрез Остин Леърд!

В телефонната слушалка се възцари тишина. Роб разсъждаваше върху теорията и се опитваше да не мисли за дъщеря си.

— Да. Това е интересна идея…

— Това е нещо повече от идея, Роб. Виж това! — Роб долови как Изобел прелиства страниците на книгата. — Ето, слушай! Това е описание на втората среща на Леърд с йезидитите. „Когато сред йезидитите се понесе слух, че Леърд се е върнал в Истанбул, се взе решение да пратят там четирима свещеници и един старейшина.“ Те са отишли до Истанбул пеша.

— И?

— Има и още. След „тайни преговори“ с Леърд и Кенинг в османската столица Леърд и йезидитите са тръгнали на изток към Кюрдистан, обратно към земите на йезидитите. — Изобел си пое дъх и цитира дословно: — „Пътуването от езерото Ван до Мосул се превърнало в триумфална процесия… Леърд бил засипан от благодарности, защото към него се бяха обърнали йезидитите и той се доказал достоен за тяхното доверие.“ След това групата минала през селата на йезидитите и стигнала до Урфа, придружена от „стотици пеещи и викащи хора“.

Роб чувстваше въодушевлението на Изобел, но не го споделяше.

— Да, разбирам — каза той, докато гледаше мрачното и облачно небе над Лондон. — Може би си права. Черната книга сигурно е някъде в Кюрдистан. Не е във Великобритания или в Ирландия, защото Леърд я е върнал. Клонкъри и бандата му грешат. Така е.

— Разбира се, миличък. Но не е просто в Кюрдистан, а в Урфа. Лалеш, разбира се, е свещената столица на йезидитите, но древната административна столица, политическата столица, е Урфа. Книгата се намира в Шанлъурфа. Скрита е там. Леърд я е отнесъл и я е върнал на йезидитите, а в замяна те са му казали къде са великите паметници от древността, къде да намери обелиска от Ниневия и т.н. А Кенинг и Леърд са получили славата, която са търсили. Всичко съвпада!

Устата на Роб беше пресъхнала и той изля отчаянието си в сарказъм.

— Добре. Изи, това е чудесно, възможно е да е точно както казваш. Но как, по дяволите, да се сдобием с Книгата? Как? Йезидитите се опитаха да ни убият, а Шанлъурфа е място, където не сме желани. Предлагаш да се разходим дотам и да настояваме да ни предадат свещените си текстове? Да имаш някакви други полезни идеи? Да ходим до езерото Ван например!

— Не говоря ти да ходиш — въздъхна Изобел. — Имах предвид себе си. Това ми дава шанс. Имам приятели в Урфа, а ако успея първа да се добера до Черната книга, дори само да я взема назаем за няколко часа, за да направя копие… Е, тогава ще имаме коз срещу Клонкъри и ще можем да разменим знанията си срещу Лизи и Кристин. А аз наистина познавам йезидитите и вярвам, че мога да намеря Книгата. Ще я намеря.

— Изобел…

— Не можеш да ме разубедиш. Отивам в Шанлъурфа, Роб. Ще ти намеря Черната книга. Кристин ми е приятелка, а дъщеря ти е все едно моя дъщеря. Искам да помогна и мога да го направя, имай ми вяра!

— Но, Изобел, това е опасно. Теорията ти е крайно невероятна, а йезидитите, с които аз се срещнах, бяха убедени, че Черната книга е във Великобритания. Ако не е така, защо ще вярват? А да не забравяме и Кирибали…

— Кирибали не ме познава — изкиска се възрастната жена. — А и аз съм на шестдесет и осем години. И ако някакъв полудял несторианец ме обезглави, добре, така да бъде. Тъкмо няма да се притеснявам за нова рецепта за очила. Но смятам, че съм права, Роб. Вече имам идея къде може да е Книгата. И летя за Урфа още тази вечер.

Роб се опита да каже нещо. Надеждата, която Изобел му предлагаше, беше съвсем слаба, но в същото време искаше да вярва, тъй като нямаше никакви други реални възможности за действие. А освен това разбираше, че Изобел рискува живота си независимо от резултата.

— Благодаря ти, Изобел. Благодаря ти, каквото и да се случи. Благодаря ти за това.

— De nada. Ще спасим момичетата, Роб. Ще се видим скоро. Ще ви видя и тримата!

Роб седна и потри очите си. Следобеда излезе и пи сам в някакъв бар. Върна се у дома си, но постоя само няколко минути, тъй като не можеше да понася тишината. Затова излезе пак и продължи да пие. Местеше се от бар в бар, пиеше бавно сам и през пет минути поглеждаше телефона си. На следващия ден върши същото. На по-следващия пак. Сали звъня пет пъти, обаждаха му се и приятели от „Таймс“. Звънна Стив, после пак Сали. Полицията не звънеше.

През останалото време му се обаждаше Изобел. Звънеше му час по час и му даваше отчет за работата си в Урфа. Каза му, че усеща, че е „близо до истината, близо до Книгата“. Някои от йезидитите твърдели, че Книгата я няма, но други смятали, че е права и тя е била върната. Никой обаче не знаел къде е скрита. „Близо съм, Роб. Много съм близо“, беше казала Изобел.

По време на последния им разговор Роб дочуваше зова на мюезина, а Изобел се мъчеше да го окуражи някак. Долавяше шума от улиците на Шанлъурфа и това беше някак зловещо. Ако не беше отишъл там, нищо нямаше да се случи. Никога вече не искаше и да се сеща за Кюрдистан.

Още цели два дни Роб не можеше да свърши нищо и се мъчеше в агонията на очакването. Изобел престана да се обажда, Стив също не го търсеше толкова често. Тишината беше непоносима. Опита се да пие чай и да убеди Сали, че всичко е под контрол, но в крайна сметка отиде до магазина и си купи водка. После се върна в апартамента си и седна направо пред лаптопа. Вече го правеше по навик, не очакваше нищо.

Но този път на екрана стоеше малкият символ като пощенски плик. Имаше имейл и този нов имейл беше от Клонкъри.

Роб отвори съобщението, като скърцаше със зъби от напрежение. Писмото беше празно, нямаше текст, а само един линк към видеоклип. Роб кликна върху него с мишката. Екранът се избистри и Роб видя Кристин и дъщеря си в стая без мебели, отново вързани за столовете. Но стаята беше различна, по-малка от предишната. Дрехите на двете похитени бяха сменени. Кристин и Лизи очевидно бяха преместени.

Но не това накара Роб да потрепери от нова вълна задушаващ страх. Обзе го отчаяние, защото върху главите на двете жертви имаше качулки. Някой беше скрил лицата им под дебели черни качулки.

Роб се намръщи свирепо. Спомни си собствения си ужас, докато лежеше с качулка на главата в Лалеш. Лежеше и се взираше в мрака.

Злокобната сцена с Лизи и Кристин, притихнали и вързани за столовете, се проточи цели три минути. След това на екрана се появи Клонкъри, който заговори направо към камерата.

Роб се взря в слабото му и красиво лице.

— Здрасти, Роб! Както виждаш, преместихме се в по-хубава квартира. Момичетата са с качулки, защото искаме да им изкараме ангелите от страх. Така. Сега ми кажи за Черната книга. Наистина ли си по следите й? Трябва да знам. Трябва да ме държиш напълно информиран. Моля те, не пази тайни от мен. Не харесвам тайните. Семейните тайни са толкова ужасно нещо, не мислиш ли? Така че ми кажи всичко. Ако все още искаш да си върнеш семейството, ако не искаш то да умре, ми кажи. Побързай. Не ме карай да правя това, което не искам да направя.

Клонкъри се обърна настрани. Явно говореше с някого зад камерата. Мърмореше, но Роб дочу как някакъв човек извън кадър се изсмя. След това Клонкъри отново се обърна към обектива.

— Нека се върнем към основата на нещата, Роб. Знаеш какво обичам да върша, познаваш занятията ми. Жертвоприношения, нали? Човешки жертвоприношения. Но проблемът е, че съм разглезен от толкова богат избор. Имам предвид следното — чудя се точно как да убия дъщеря ти. Ами Кристин? Има толкова различни начини за принасяне на жертва, нали така? Кои са ти любимите, Роб? Аз доста харесвам тези на викингите. Ти не ги ли харесваш? Кървящият орел например. Опасявам се, че професорът беше доста обезпокоен, когато му извадихме белите дробове. Обезпокоен, но и някак впечатлен, ако мога така да се изразя. Но бихме могли да бъдем толкова… по-жестоки — усмихна се Клонкъри.

Роб седеше на стола и се потеше.

Клонкъри се пресегна и приближи камерата.

— Има например един доста приятен обичай, практикуван от келтите. Те са набивали жертвите си на кол. Особено младите жени. Първо са ги събличали голи, а след това са ги извеждали навън, повдигали са ги над върха на остър дървен кол, разтваряли са краката им и след това… ами, след това просто са ги натискали силно надолу върху кола. Набивали са ги на кола през вагината. Или през ануса.

Клонкъри се прозина и продължи:

— Но наистина не искам да причиня това на хубавата ти приятелка, Роб. Имам предвид, че ако завра остър кол между краката й, тя ще оплеска всичко наоколо с кръв. И трябва да купуваме големи опаковки препарат за чистене на килими. Ненужни разходи! — усмихна се отново той. — Така че просто ми дай шибаната Черна книга. Онази, на Том Уейли. Дето я намери в Лалеш. Дай ми я. Веднага.

Уебкамерата се наклони леко на една страна. Клонкъри се пресегна и я оправи. След това се наведе право към нея.

— А що се отнася до жертвоприношение на дете, на малката Лизи ето тук… Ами…

Той се изправи и отиде до стола на Лизи. После с претенциозен жест като фокусник дръпна качулката от главата й. Лизи се показа и се втренчи ужасено в камерата, а устата й беше стегнато запушена с кожена превръзка.

Клонкъри погали косата на детето.

— Толкова много начини, а само едно малко момиченце. Кой ли да си избера? Инките са качвали децата високо в планините и са ги оставяли да умрат от студ и глад. Но това според мен е доста бавно. Доста… скучно. Но какво би казал за по-рафинираните методи на ацтеките? Може би си чувал за бог Тлалок?

Клонкъри обиколи около стола на Лизи.

— Ако трябва да съм съвсем откровен, Роб, бог Тлалок е бил лигльо. Искал е да утолява жаждата си с човешки сълзи. Така че свещениците на ацтеките трябвало да накарат децата да плачат. И те ги разплаквали, като изтръгвали ноктите им. Много бавно, един по един.

Клонкъри развърза едната ръка на Лизи и Роб видя, че дланта на дъщеря му се тресе от страх.

— Да, Роб, изтръгвали ноктите, а след това отрязвали малките пръстенца ето така. — Клонкъри погали пръстите на Лизи. — Това, разбира се, е карало децата да плачат. Ноктите им са били изтръгнати. А докато ги изтръгвали, ацтеките събирали сълзите на хлипащите деца и поднасяли течността на олтара на Тлалок. После децата били обезглавявани.

Клонкъри се усмихна и след това грубо завърза ръката на Лизи отново за стола.

— Така че, Роб, може би ще направя точно това. Може да се придържам към метода на ацтеките. Но наистина смятам, че ти трябва се опиташ да ме разубедиш. Не ме карай да изтръгна ноктите й, да отсека пръстите й, а накрая да й отрежа и главата. Но ако твоето твърдоглавие ме принуди да направя което и да било от тези неща, бъди сигурен, че ще ти изпратя сълзите на Лизи в пластмасово флаконче. Затова се размърдай, започни да действаш и се залови за работа. — Клонкъри отново се усмихна. — Клъц, клъц!

Убиецът се наведе напред и посегна към камерата. Образът застина на пауза.

Роб продължи да гледа монитора още десет минути. Гледаше замръзналата на екрана полуусмивка на Клонкъри, високите му скули, ясните му зелени очи и тъмната му коса. В стаята зад него бяха дъщерята и приятелката на Роб, завързани за столове и чакащи да бъдат набити на кол, измъчвани и убити. Роб нямаше никакво съмнение, че Клонкъри ще изпълни заканите си. Беше прочел полицейския доклад от убийството на Де Сейвъри.

Роб прекара следващия ден със Сали. Получи още един имейл с още един видеолинк. Този път записът беше толкова жесток, че Роб повърна, докато го гледаше.