Тайната на сътворението

16

Форестър се събуди, облян в трескава пот. Погледна към опърпаните завеси на хотелската си стая в Дъглас, докато кошмарът все още го държеше. Сънят придаваше на предметите в стаята осезаем, но и някак абсурден оттенък на ужас — зад полуотворената врата гардеробът тъмнееше зловещо, а в ъгъла грозният ъгловат телевизор сякаш го наблюдаваше.

Какво беше сънувал? Детективът потри очи, за да прогони остатъците от съня, и си спомни. Сънува обичайното, разбира се. Едно малко тяло. Мост. И друсането на колите, прегазващи наподобяващата автомобилна гума фигура.

Друс-друс.

Друс-друс.

Детективът стана, отиде до прозореца и дръпна пердетата. За негова изненада навън беше светло, много светло. Небето беше бяло и чисто, а улиците вече бяха оживени. По дяволите, щеше да закъснее за пресконференцията.

Успя да стигне точно навреме. Голямата зала вече беше пълна с хора. Пресконференцията беше назначена от полицията в най-големия салон на Форт Сейнт Ан. Към шепата местни журналисти се бяха присъединили десетина драскачи от национални медии. В дъното се мотаеха два новинарски екипа с цифрови камери, големи слушалки и дълги сиви микрофони. Форестър забеляза една позната руса глава, беше дошла и лондонската кореспондентка на Си Ен Ен. Беше я срещал на няколко предишни пресконференции.

Но какво прави Си Ен Ен тук? Явно някой беше изпял пред лондонските медии, че има още едно брутално убийство. Детективът отиде в дъното на залата и огледа помещението. Отпред имаше трима полицаи. В средата беше заместник-началникът Хейдън, а от двете му страни седяха двама по-млади колеги. На големия син екран над главите им пишеше „Полицейско управление на остров Ман“.

— Ако може вече да започваме… — вдигна ръка заместник-началникът.

Той обясни на журналистите какво е престъплението, разказа кой е намерил тялото и лаконично спомена, че главата на трупа е била заровена в земята.

Един от журналистите ахна шокиран.

Хейдън направи пауза, за да позволи на аудиторията да осъзнае жестоките подробности. След това помоли, ако някой е видял нещо подозрително, да се обади в полицията, завърши изявлението си и огледа залата.

— Има ли въпроси?

Няколко ръце се стрелнаха във въздуха.

— Младата дама в дъното.

— Анджела Дарвил, Си Ен Ен. Сър, смятате ли, че има връзка между това убийство и скорошния случай в „Ковънт Гардън“?

Това беше неочаквано. Хейдън видимо трепна и хвърли бърз поглед към Форестър. Той само сви рамене. Полицаят от Скотланд Ярд не знаеше какво да посъветва колегата си. Ако журналистите вече бяха узнали за връзката, нямаше какво да се направи. Трябваше да помолят медиите да запазят подробностите в тайна, за да не позволят на убийците да разберат, че полицията свързва двата случая. Но не можеш да отречеш нещо току-що казано.

Хейдън улови жеста на Форестър и отново се обърна към американската журналистка.

— Мис Дарвил, да, има някои общи странни подробности. Но всичко извън това за момента е чиста спекулация. Повече не бих искал да коментирам. Оценяваме вашата дискретност, сигурен съм, че ме разбирате.

Полицаят огледа салона за още желаещи да зададат въпроси, но Анджела Дарвил вдигна ръка отново.

— Смятате ли, че има религиозен елемент?

— Съжалявам, не ви разбрах?

— Звездата на Давид е изрязана върху гърдите на жертвите и в двата случая.

Местните журналисти се извърнаха и изгледаха Анджела Дарвил. Констатацията ги потресе и цялата зала зашумя. Хейдън не беше споменал „дизайна“ на раните от нож.

Всички замълчаха, когато полицаят започна да говори.

— Мис Дарвил, разследваме много сериозно и брутално престъпление. Времето тече, така че ще позволя и на други да зададат въпросите си. Да?

— Брайън Дийли, „Дъглас Стар“…

Местните писачи разпитваха за евентуалните мотиви, но Хейдън отвърна, че засега мотивът е неясен. Още двама души попитаха нещо и получиха отговори. След това един новинар от национална медия се изправи и поиска да узнае подробности за жертвата. Хейдън обясни, че убитият е местен, всички са го харесвали, имал жена и дете, които живеят в града. Бил и запален моряк. Хейдън огледа залата, като се спираше на всяко едно лице.

— Някои от вас сигурно знаят и платноходката му „Ламантин“. Излизал е в морето със сина си Джони. — Полицаят се усмихна тъжно. — Момчето е само на десет години.

За няколко секунди никой не пророни и звук.

Форестър си помисли, че полицията на остров Ман си върши добре работата. Безсрамните нахалници обикновено бяха доста натрапчиви, но това беше един от начините да ги спреш. Да помолиш за съдействие и да се насочиш към сърцата на хората, не към разума им. Имаха нужда да се появи някой свидетел. За момента нямаха нищо — нито ДНК, нито улики, нито отпечатъци. Нищо.

Хейдън махна към един оплешивяващ мъж с анорак.

— Господинът в ъгъла? Да?

— Харнаби. Алисдер Харнаби от радио „Трискел“.

— Да?

— Смятате ли, че престъплението е свързано с необикновената история на сградата?

Хейдън потропа с пръсти по бюрото.

— Не съм запознат с каквато и да било необичайна история.

— Имам предвид начина, по който замъкът е бил построен. Може би това е важно. Знаете, легендите…

Полицаят спря да барабани по бюрото.

— Мистър Харнаби, към настоящия момент проследяваме и разследваме всички възможни нишки. Но се надявам да не започнем да проверяваме легенди. Мога да ви кажа само това. А сега… — Хейдън се изправи — смятам, че всички имаме работа за вършене. Моля да ни извините, в шатрата отвън има кафе.

Форестър се огледа. Пресконференцията беше изнесена професионално и беше минала добре, но нещо го притесняваше и не му даваше мира. Той се озърна към Харнаби. За какво говореше този човек? „Необичайната история“ на сградата съвпадаше с мислите на Форестър. Тук нещо не беше наред. Архитектурата, общото впечатление за имитация… нещо куцаше.

Алисдер Харнаби тъкмо се пресягаше под стола си за синята пластмасова торбичка, с която беше дошъл, когато Форестър го заговори.

— Мистър Харнаби?

Човекът се обърна, тънките рамки на очилата му проблеснаха на светлината.

— Аз съм главен инспектор Форестър. От Лондон.

Харнаби не изглеждаше впечатлен.

— От Скотланд Ярд. Може ли да ми отделите минутка?

Мъжът остави торбичката на земята и Форестър седна до него.

— Това, което казахте за необичайната история на сградата, ме заинтригува. Може ли да ми обясните?

Харнаби кимна, а в очите му проблесна искрица. После посочи към празната зала.

— Това, което виждате, е всъщност доста грубо копие на предишната сграда.

— Ясно. И?

— Първият форт, Форт Сейнт Ан, е разрушен през 1979 г. Беше известен и като Уейлис Фоли.

— От кого е бил построен?

— От Джерусалем Уейли. Един бандит и развратник.

— Какъв?

— Гуляйджия и женкар. Бандит от висша класа. Знаете ги тези.

— Нещо като плейбой?

— И да, и не. — Харнаби се усмихна. — Тук става дума за истински садизъм, предаден през поколенията.

— Например?

— Бащата на Уейли се казвал Ричард Чапъл Уейли. Но ирландците го наричали Палежа.

— Защото…

— Той бил от англо-ирландската аристокрация. Протестант. И палел ирландските католически църкви. С поклонниците в тях.

— Зададох глупав въпрос.

— Е, да. — Харнаби се подсмихна. — Това е доста гнусна история! А Уейли Палежа бил и член на ирландския „Клуб на адския огън“. Сбирщина от хулигани, дори по някогашните стандарти.

— Добре. А с какво се е прочул синът му, Джерусалем Уейли?

Харнаби се намръщи. В залата беше толкова тихо, че Форестър можеше да чуе ромоленето на дъждеца по стъклата на прозорците.

— Том Уейли? И той бил бандит. Брутален и безмилостен като баща си. Но след това нещо се случило. Върнал се в Ирландия след дълго пътешествие на изток към Йерусалим. От там произлиза и прякорът му — Джерусалем Уейли. Пътуването сякаш го променило. Нещо в него, изглежда, се било пречупило.

— Как така? — сбърчи чело Форестър.

— Знае се само, че Джерусалем Уейли се върнал съвсем различен човек. Построил този странен замък Форт Сейнт Ан, пишел си мемоарите. Доста се кае в книгата, между другото. И след това починал, като оставил зад себе си замъка и доста дългове. Но животът му е невероятен. Абсолютно невероятен!

Харнаби млъкна за момент.

— Прощавайте, мистър Форестър, сигурно говоря твърде много. Понякога се увличам, но местният фолклор ми е страст. Водя радиопредаване за местната история.

— Не се извинявайте, това е много интересно. Всъщност искам да ви задам още един въпрос. Останало ли е нещо от старата сграда?

— О, не. Не, не, не. Тя беше съборена — въздъхна Харнаби. — Това се случи през 70-те години. Тогава биха съборили и катедралата „Сейнт Пол“, стига да можеха. Срамота е наистина. Само няколко години по-късно сградата можеше да бъде реставрирана.

— Значи нищо не е останало.

— Нищо. Макар че… — През лицето на Харнаби мина сянка. — Може и да има нещо оцеляло…

— Какво?

— Често съм се чудил… Има още една легенда. Доста странна наистина. — Харнаби хвана синята си торбичка и се изправи. — Елате, ще ви покажа.

Възрастният човек излезе с накуцване от вратата и Форестър го последва в градината отпред. Навън духаше вятър, ръмеше и беше студено. Вляво детективът забеляза Бойер, застанал до шатрата на полицията. Край нея вървеше журналистката от Си Ен Ен с екипа си. Форестър махна на Бойер и му посочи Анджела Дарвил. Жестът означаваше „говори с нея и разбери какво знае“. Бойер кимна и тръгна.

Харнаби прекоси с мъка прогизналата трева пред голямата къща, стигна до края, където поляната свършваше и започваха живия плет и стените, и опря коляно в земята, сякаш се канеше да сади нещо.

— Вижте.

Форестър клекна до него и се вторачи в тъмната мокра пръст.

— Погледнете! — усмихна се Харнаби. — Виждате ли? Тук почвата е по-тъмна, отколкото там.

Вярно беше. Почвата сякаш леко променяше цвета си. Пръстта по поляната пред имението беше с торфен оттенък и определено по-тъмна, отколкото зад оградата.

— Нищо не разбирам. Какво е това?

— Ирландска е — поклати глава Харнаби.

— Моля?

— Пръстта. Не е от тук. Може би е от Ирландия.

Форестър примигна озадачен. Отново започваше да вали, този път по-силно, но детективът не забелязваше. Плетеницата на случая се въртеше в ума му и нещо сякаш се напасваше.

— Бихте ли обяснил?

— Онзи бандит Уейли е бил импулсивен човек. Веднъж се обзаложил, че ще скочи с кон от втория етаж на някаква сграда и ще оживее. Той оживял, но не и конят — подсмихна се Харнаби. — Както и да е. Легендата разправя, че Уейли се влюбил в ирландско момиче точно преди да се премести тук, на остров Ман. Но тази любов му създала голям проблем.

— Какъв?

— В брачния договор на булката пишело, че тя може да живее само на ирландска земя. Това се случило през 1786 г., а Уейли тъкмо бил купил мястото и строял къща. И бил твърдо решен да доведе жена си тук въпреки договора.

В очите на Харнаби отново присветнаха искрици. Форестър се замисли над думите му.

— Искате да кажете, че е пренесъл тонове ирландска пръст, за да може съпругата му да живее тук? На ирландска земя?

— Да, като в клетка. Точно това направил. Натоварил цял кораб с пръст и я докарал на остров Ман, за да изпълни желанието си. Или поне така се говори…

Форестър положи дланта си върху тъмната влажна пръст, която бързо попиваше дъжда.

— Значи цялата къща е построена върху почва от Ирландия. Тази почва тук.

— Твърде вероятно.

Форестър се изправи и се зачуди дали убийците са знаели тази удивителна история. Нещо му подсказваше, че са знаели, тъй като не бяха обърнали никакво внимание на къщата, а се бяха насочили веднага към последните истински останки от старото имение Уейли Фоли — почвата, върху която е било построено.

Форестър имаше още един въпрос.

— Добре, мистър Харнаби, откъде може да е взета тази пръст?

— Никой не може да каже със сигурност. Но… — Журналистът смъкна очилата си и изтри няколко дъждовни капки от стъклата. — Моята теория е, че е изкопана от имението Монпелие.

— А то какво е?

Харнаби примигна.

— Главната квартира на ирландския „Клуб на адския огън“.