Роб затвори телефона и се загледа в постоянната блъсканица на летището в Истанбул. Беше говорил цял час с дъщеря си, цял един щастлив, весел и пълен с обещания час. След това за десетина дразнещи минути се чу и с майка й. Оказа се, че бившата му съпруга щяла да вземе Лизи със себе си в провинцията за две седмици, при това още от утре. Нямаше да може да види дъщеря си дори ако хванеше самолета още в следващата минута.
Роб потри уморено лице. Бяха кацнали посред нощ и успяха да дремнат на пресекулки за два-три часа върху неудобните пейки в чакалнята, но това не премахна стреса напълно. Последното денонощие беше изумително, наситено със събития. Но какво да прави сега?
— Хей, войнико! — Кристин му подаде кутийка диетична кола. — Реших, че имаш нужда от това.
Роб пое колата с благодарност и я отвори. Ледената газирана напитка щипеше наранената му устна.
— Наред ли е всичко у дома, Робърт?
— Да… — Той се загледа как китайски бизнесмен оглежда съдържанието на кошче за смет. — Не, всъщност не съвсем. Семейни работи…
— Аха… — Тя обиколи с поглед залата. — Виж само. Всичко е толкова обикновено. — „Старбъкс“, „Макдоналдс“… Никога не би си помислил, че снощи за малко не ни отвлякоха.
Роб разбираше какво има предвид Кристин. Въздъхна и изгледа таблото с разписанието на заминаващите полети с ненавист. До самолета им за Лондон оставаха още много часове. Наистина му беше омръзнало да стои тук и да се чуди как да убие времето, но и не му се щеше да се връща в Лондон, ако дъщеря му нямаше да бъде там. Просто не виждаше смисъл. Това, което наистина искаше, беше да разплете историята до край и да завърши случая. Вече беше говорил с редактора си и му беше разказал последните събития, макар че му спести някои от по-неприятните подробности. Стив изруга два пъти и чак тогава попита Роб дали е на сигурно място. Роб отвърна, че е в безопасност и че въпреки всичко се чувства добре. Едва тогава Стив колебливо даде съгласието си Роб да продължи разследването. „Стига да не те застрелят в главата“, завърши той и дори обеща да преведе малко пари по сметката на Роб. И така, всичко сочеше в една посока — не се отказвай, не се предавай, натисни и завърши статията.
Но имаше един голям проблем — Роб не знаеше какво мисли Кристин. Преживяното в музея беше мъчително и стресът беше голям. За себе си журналистът знаеше, че може да се справи, тъй като беше привикнал към опасностите. Беше успял да се възстанови след Ирак, при това за доста кратко време. Но можеше ли да очаква, че и Кристин ще е толкова издръжлива? Тя беше учен, не журналист на лов за новини. Той допи колата си и се запъти към кошчето, за да изхвърли кутийката. Когато се върна, тя го изгледа критично и с лека усмивка.
— Не ти се прибира у дома, нали?
— Как позна?
— Мръщиш се на таблото за заминаващите полети, сякаш е най-лошият ти враг.
— Съжалявам.
— Чувствам се точно по същия начин, Робърт. Твърде много работи останаха недовършени. Не можем просто да избягаме, нали?
— И… какво ще правим?
— Да отидем да се видим с една моя приятелка, Изобел Превен. Тя живее тук.
Половин час по-късно двамата спряха такси, а десет минути след това вече бяха излезли на магистралата и караха към оживените улици на Истанбул. По пътя Кристин разказа на Роб коя е Изобел Превен.
— Тя живя доста време в Коня, работила е с Джеймс Меларт на разкопките в Чаталхьоюк. И ми беше преподавател в Кеймбридж.
— Да, спомням си, че си ми казвала.
Роб се загледа през прозореца на таксито. Над надлезите и жилищните сгради се виждаше огромен купол, ограден от четири високи минарета. Беше „Света София“, великата престолна църква на Константинопол. Беше на петнадесет века, но сега беше джамия.
Явно Истанбул беше любопитно и динамично място. Древните стени се сблъскваха с блестящи на слънцето небостъргачи, а улиците бяха пълни с хора, облечени по западен образец — момичетата носеха къси поли, а мъжете бяха в костюми, но имаше и стари квартали, където все още имаше ковачници, жените бяха забулени, а шарените дрехи висяха на простори, опънати през улицата. А всичко това беше заобиколено от могъщия Босфор, чиито води се виждаха зад офис сградите и блоковете. Протокът разделяше Азия и Европа, Изтока и Запада, варварите и цивилизацията. Зависи от коя страна гледаш, разбира се.
Кристин звънна на приятелката си и от дочутите фрази Роб разбра, че тя се радва да чуе бившата си студентка, и изчака разговорът да приключи.
— Къде живее Изобел? — запита той.
— Има къща на един от Принцовите острови, може да хванем ферибот от пристанището — усмихна се Кристин. — Там е много красиво, а и Изобел ни покани да останем.
Роб прие с доволна усмивка.
— Тя може да ни помогне и с… археологическите загадки — добави Кристин.
Роб се сети за ужасната малка мумия в делвата и помоли Кристин да му разкаже за ханаанците, докато шофьорът крещеше на шофьорите на камиони.
— Работила съм на Тел Гезер. Това е обект на Юдейските възвишения, на половин час от Йерусалим, и представлява ханаански град.
Колата вече се спускаше, слезе от магистралата и запъпли по претоварените, кипящи от енергия улици.
— Ханаанците са погребвали първородните си деца живи в делви. Намерихме няколко такива на разкопките. Бебета в делви, точно като в хранилището на музея. И затова мисля, че в трезора се натъкнахме точно на това — жертвоприношение.
Ужасният спомен за сбръчканото личице изпълни съзнанието на Роб. Замлъкналият писък, изписан върху него. Той потръпна. Кой, за бога, би погребал дете живо! В делва. И защо? Каква е била еволюционната причина, кое би могло да те накара да направиш нещо подобно? Що за бог би изисквал това и какво точно се беше случило в Гьобекли? Внезапно му хрумна още нещо, докато таксито излизаше на претъпканата крайбрежна улица.
— Аврам не е ли бил свързан по някакъв начин с ханаанците?
— Да — отвърна Кристин. — Когато напуснал Харан и Шанлъурфа, се заселил в земите на ханаанците. Или поне така пише в Библията. Хей, мисля, че пристигнахме.
Бяха точно пред терминала на ферибота. Площадчето гъмжеше от хора, деца, момичета на велосипеди и мъже, понесли кутии със сусамови бисквити. Роб още веднъж усети разделителната линия на цивилизацията, която пресичаше града, чувството беше почти шизофренично. Мъже с дънки стояха редом до мъже с дълги мюсюлмански бради, момичета с къси поли говореха весело по мобилните си телефони, а до тях се чернееха мълчаливите им забулени връстнички.
Купиха си билети и отидоха на най-горната палуба. Докато вървеше покрай парапета, Роб усети, че духът му се приповдига. Вода, слънце, свеж бриз и чист въздух, колко му липсваше това. Шанлъурфа беше град, заобиколен от пустиня, изнемогващ в котела на Кюрдистан.
Корабчето се отдели от кея и Кристин започна да му сочи някои от забележителностите. Златният рог, Синята джамия, дворецът „Топкапъ“ и един бар, в който веднъж двете с Изобел така се напиха с йени ракъ. След това започна да разказва за Кеймбридж и за годините си в университета, а Роб се заливаше от смях на историите й. Оказа се, че е водила доста бурен студентски живот. Времето мина като миг; фериботът наду сирената си и още преди да се усетят, бяха пристигнали на острова.
Малкият кей беше претъпкан с турци, но Кристин забеляза Изобел на секундата. Не беше трудно, възрастната жена с посребряла коса се открояваше сред морето мургави лица. Носеше свободни дрехи, оранжев копринен шал и държеше лорнет.
Роб и Кристин слязоха по трапа, двете жени се прегърнаха и Кристин представи Роб. Изобел се усмихна приветливо и каза, че къщата й е на половин час път пеша.
— Тук няма коли, разбирате ли. Не са разрешени и слава богу.
Докато вървяха, Кристин разказа на Изобел цялата необикновена история от последните седмици — за ужасното убийство и невероятните находки. Изобел кимаше. Съчувстваше на Кристин заради Франц и Роб долови, че отношенията между тях двете бяха почти като между майка и дъщеря. Беше трогателно.
Това отново му напомни за Лизи. Роб си помисли, че на малката би й харесало на острова. Беше красив, но и някак мистериозен с дървените си къщи, тамариксовите дървета, ерозиралите византийски църкви и дремещите на слънцето котки. Наоколо имаше само вода, а в далечината Истанбул едва се мержелееше. Беше великолепно и Роб твърдо реши един прекрасен ден да доведе дъщеря си тук.
Домът на Изобел представляваше стара и величествена лятна вила, предлагала прохлада на османските принцове. Къщата от бял камък беше до сенчестия бряг и гледаше към морето и другите острови.
Тримата се настаниха на дивани с меки възглавници и Кристин завърши разказа си за Гьобекли и последните седмици. Цялата къща се смълча, когато тя описа страшния край на историята и как се бяха озовали на косъм от отвличане.
Тишината надвисна във въздуха и през притворените кепенци Роб дочу плисъка на вълните и шума от боровите клони.
Изобел въртеше вяло лорнета из ръцете си, бяха си изпили и чая. Кристин сви рамене към Роб, сякаш искаше да му каже, че Изобел навярно няма да може да им помогне и загадката е твърде оплетена.
Роб въздъхна и се почувства уморен. Но изведнъж домакинята се надигна, а очите й блестяха, изпълнени с живот. Тя помоли Роб да й покаже на телефона си снимките, които беше направил на символа върху глинените делви.
Той бръкна в джоба си, извади телефона, а Изобел внимателно разгледа снимката и се замисли.
— Да, както и предполагах. Това е санджак. Символ, който се използва в култа към ангелите.
— Култ към какво?
— Култът към ангелите, Йезиди — усмихна се тя. — По-добре да обясня. Отдалечената част на Кюрдистан около Шанлъурфа е забележително място. Това е люлката на много религии, корените на християнството, юдаизма и исляма също са там. Но по кюрдските земи живеят и други, още по-древни вери като ярсенизъм, алевизъм и йезидизъм. Заедно те се наричат Култ към ангелите. Тези религии са на по пет хиляди години, може би дори още по-стари, и се срещат само в тази част на света. А йезидизмът е най-старата и най-странната от тях. Обичаите на йезидитите са много интересни. Те почитат свещени дървета, жените не бива да режат косите си, а марулята е забранена за ядене. Избягват да носят тъмносини дрехи, защото според тях този цвят е свещен. Имат строго разделение на касти, като браковете между различни касти не са разрешени. Висшите касти са полигамни. Всеки от тази вяра, който се ожени за не-йезидит, рискува да бъде прогонен от общността или дори по-лошо. Затова никога не се женят за хора, които не са от тяхната вяра. Никога.
— Култът към ангелите не е ли изчезнал в Турция? — намеси се Кристин.
— Почти. Последните му последователи живеят главно в Ирак, останали са около половин милион. Но и в Турция има няколко хиляди йезидити. Разбира се, те са подложени на повсеместни гонения. От християните, от мюсюлманите, от различните диктатори…
— Но в какво вярват? — запита Роб.
— Йезидизмът е синкретична религия и комбинира елементи от различни вери. Те например вярват в прераждането като хиндуистите, принасят бикове в жертва като древните митраисти, вярват в кръщението като християните, а когато се молят, се обръщат към слънцето като зороастрийците.
— Защо смяташ, че знакът върху делвата е йезидитски символ?
— Ще ти покажа.
Изобел стана, отиде до библиотеката край другата стена, и се върна с дебела книга в ръцете. Някъде по средата намери снимка на причудлива медна пръчка с птица, кацнала в единия край. В книгата пишеше, че знакът е „йезидитски санджак“. Това беше точно като символа върху делвата.
Изобел затвори тома и се обърна към Кристин.
— Така, кажи ми целите имена на работниците от разкопките, както и фамилията на Бешет от музея.
Кристин затвори очи и се опита да си спомни. Като се запъваше малко, тя успя да изреди няколко имена, а след това се сети за още няколко.
— Йезидити — кимна Кристин. — Работниците на разкопките са били йезидити, Бешет също. И предполагам, че мъжете, които са се опитали да ви похитят, също са от тях. Пазили са делвите в музея.
— Звучи логично — включи се Роб, като бързо премисляше информацията. — Ако погледнем последователността на събитията… Имам предвид, че Кристин отиде при Бешет за кода, той й го даде. Но след това трябва да се е обадил на приятелите си йезидити и им е казал какво планираме. И те са дошли в музея, били са предупредени.
— Сигурно — прекъсна го Кристин. — Но защо йезидитите ще се притесняват за няколко стари делви, колкото и ужасно да е съдържанието им. Какво общо имат те с тях сега, в наши дни? И защо, по дяволите, се опитваха толкова отчаяно да ни спрат?
— Това е разковничето — каза Изобел.
Кепенците бяха престанали да скърцат, слънцето проблясваше по тихите води на заливчето.
— Има и още нещо — продължи тя. — Йезидитите имат много странно божество и го представят като паун.
— Почитат птица?
— Наричат го Мелек Таус. Ангелът паун. Другото му име е… Молох. Демонът, боготворен от ханаанците. А другото му име е Сатана. Според християните и мюсюлманите.
— Искаш да кажеш, че йезидитите са сатанисти? — слиса се Роб.
— Шейтан, демонът — кимна весело Изобел. — Ужасният бог на жертвоприношението. Да, по нашите разбирания йезидитите боготворят дявола.